Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (73)

Седемдесет и трета глава
В която представителите на рода Палисър научават важна новина

Господин Грей и господин Палисър бяха прекарали няколко дни заедно в Люцерн, преди първият да сподели какво се бе случило при посещението на Джордж Вавасор на улица „Съфък“. Той бе започнал да разказва на господин Палисър за взаимоотношенията си с Алис и се бе почувствал задължен да стигне до края на историята. И когато бе споменал, че съперникът му бе изчезнал безследно и следователно вече не представляваше заплаха, той бе почувствал, че не може да премълчи обстоятелствата на това изчезване и онази последна тяхна среща на улица „Съфък“.

— И се е опитал да ви убие! — възкликна господин Палисър. — Трябва да бъде заловен и… и…

Господин Палисър се поколеба, защото не искаше да каже, че първият братовчед на дамата, с която в момента живееше, трябва да бъде обесен.

— Предпочитам нещата да останат така, както са — отвърна Грей.

— Влязъл е в квартирата ви посред бял ден и е стрелял по вас, докато сте седяли на масата за закуска! И е направил това в сърцето на Лондон, след което е заминал в чужбина, сякаш не се е случило нищо!

— Точно така — потвърди Грей.

Господин Палисър започваше да си мисли, че трябва да бъдат предприети мерки, за да може животът в английската столица да стане по-безопасен. Ако не бе познавал господин Грей и ако не бе свикнал да вижда другия мъж в парламента, нямаше да се замисли толкова дълбоко по въпроса. Но не можеше да пренебрегне факта, че мъжът, когото вече бе започнал да счита за свой приятел, едва не е бил убит посред бял ден, в неговия район на Лондон, от друг мъж, който едно време бе смятал за свой поддръжник в парламента.

— И е откраднал парите ви! — възкликна Палисър, обобщавайки обстоятелствата на случая.

В отговор на това господин Грей заяви, че се надява с времето загубата да стане негова, но в момента е длъжен да счита тези пари за част от богатството на госпожица Вавасор.

— Той е най-големият мерзавец, за когото някога съм чувал! — възмути се господин Палисър. — Не мога да повярвам, че госпожица Вавасор някога го е… го е харесвала.

Господин Грей се извини от името на Алис, обяснявайки, че е била съвсем млада, когато се е увлякла по братовчед си, който бе достатъчно хитър, за да знае как да се държи приятно в компанията на дами, и освен това се бе превърнал в истински злодей, едва след като се бе разорил.

— Опита се да влезе в политиката и съсипа живота си, като повечето мъже, които опитват това — рече Грей.

Господин Палисър, разбира се, не можеше да подмине това твърдение току-така. В следващите минути двамата мъже се отдалечиха от темата за Джордж Вавасор и от личните си интереси и проведоха сериозна дискусия за ползите и вредите от политическия живот.

— Според мен английските политици трябва да бъдат богати като вас — заяви Грей накрая, — а не бедни като онзи клетник, който заложи всичко, което притежаваше, и го загуби.

Продължиха да живеят по този начин в Люцерн през следващите две седмици. Господин Грей, въпреки че нерядко оставаше насаме с Алис, никога не споменаваше целта на посещението си и продължаваше да се отнася към нея като към близък приятел. Бе й казал, че братовчед й напуснал Англия и заминал за Америка след загубата си на изборите. Изразил бе и предположението, че той най-вероятно никога няма да се върне.

— Клетият Джордж! — бе отвърнала Алис. — Несъмнено заслужава нашето съчувствие.

— Несъмнено го заслужава — бе се съгласил Грей.

Двамата не си казаха нищо повече за Джордж Вавасор. Все пак Алис успя да научи нещо от лейди Гленкора, която, обаче, не знаеше цялата история.

— Чух, че се е държал скандално, скъпа моя — рече лейди Гленкора. — Но ти знаеш, че той винаги се държи така. Казаха ми, че се е срещнал с господин Грей и го е обидил. Но може би не бива да го питаш за това, преди да се ожените. След това ще можеш да го питаш каквото си поискаш.

В отговор на това Алис изрази обичайните си възражения и лейди Гленкора, както обикновено правеше, я нарече глупачка.

Склонен съм да мисля, че господин Грей знаеше какво прави. Лейди Гленкора веднъж му се скара за това, че не предприема нищо.

— Ще заминем за Италия, преди въпросът да бъде решен — рече тя. — И се съмнявам, че ще можете да дойдете с нас, ако не е.

Господин Грей отвърна, че няма никакво намерение да идва с тях в Италия.

— Тогава въпросът ще бъде отложен с още година-две, а пък и двамата вече сте доста стари.

— Ние старците имаме търпение — отвърна Грей, смеейки се.

— Ако бях на ваше място, щях веднага да отида при нея и да й кажа, без никакви увъртания, че трябва да се омъжи за мен, след което щях да я разтърся. Сигурен съм, че ако й се накарате, тя ще се вразуми.

— Защо вие не пробвате това, лейди Гленкора!

— Не мога. Тя се кара на мен, а не обратното. Вие също ще й се карате, след като се ожените. Двамата е господин Палисър много си приличате. Толкова сте непорочни, че една жена не би могла да открие дори дупчица в някой от чорапите ви.

Но лейди Гленкора грешеше. Нямаше съмнение, че Алис щеше търпеливо да изслуша укорите на своя любим и да признае греховете си към него със себеотрицанието, което той би очаквал от нея, но в никакъв случай нямаше да бъде склонна да му се подчини по въпроса, по който той имаше нужда от нейното подчинение. Господин Грей разбираше, че тя първо трябваше да прости на самата себе си за злината, която бе извършила (или поне частично да си прости за нея), преди да може отново да се сгоди за него.

Дните им в Люцерн минаваха тихо и безметежно. Преструваха се, че четат, пишеха много писма, плаваха с лодки и яздеха понита… но после язденето на понита бе внезапно прекратено след категорична забрана от страна на господин Палисър. Причината за тази забрана трябва да бъде обяснена и ще направя това сега. През този период на разходки с понита и лодки, каретата, която лейди Гленкора ненавиждаше, не се ползваше и тя си прекарваше отлично без нея. Господин Палисър получаваше политически писма от Англия, които караха устата му да се пълни със слюнка, а сърцето му с тъга. По тази причина бе станал много раздразнителен. Парламентът не беше в сесия и правителството, разбира се, щеше да остане непокътнато до следващия февруари. Но не беше ли възможно да присъства на кърпенето, когато се отвореше следващата дупка в кабинета? Господин Палисър беше верен на думата си и бе обявил намерението си да отсъства поне една година. Продължаваше да обсъжда предстоящите си пътувания с Грей, сякаш бе невъзможно те да приключат преди следващия Великден. Въпреки това въздишаше по Уестминстър и милееше за алманасите, които се трупаха в Мачинг. Но после до него достигна една неочаквана новина, която разстрои всичките му планове, сложи край на язденето на понита, направи Алпите непроходими и железопътните линии опасни, прокуди Бурго Фицджералд от мислите му и го обърка дотолкова, че вече дори не можеше да изчислява грешките на сегашния канцлер на хазната. Целият му свят бе изваден от дълбините и издигнат до абсолютните висини. Лейди Гленкора бе прошепнала в ухото на съпруга си, че бе възможно да е… въпреки че още не бе напълно сигурна… но бе много вероятно… След това бе избухнала в сълзи и бе положила глава на гърдите му, когато той седнал до нея на леглото.

Господин Палисър не беше на себе си, когато я остави, с намерението веднага да телеграфира на шестимата най-добри лекари в Лондон и да ги помоли да дойдат в Люцерн. Разходи се до езерото и десетина минути го обикаляше в състояние на почти трескаво ликуване. Не помнеше къде се намираше и какво точно вършеше. Единственото нещо на този свят, което му бе липсвало, единствената радост, за която бе копнял и която обединяваше повечето мъже, най-накрая щеше да бъде негова. След няколко минути вече му се струваше, че усеща русите главици на двамата си мъжки наследници под ръцете си, като единият щеше да управлява в Гадъръм, а другият да ораторства в Камарата на общините на Англия. През последните осем или девет месеца, откакто бе загубил всякакви надежди по този въпрос, той се бе чувствал принизен и низвергнат, въпреки всичките си постижения. Какво значение щеше да има, ако завладееше целия свят, ако не оставеше никой след себе си, който да продължи делото му? Говорейки тези неща, трябва да му отдадем заслуженото. Господин Палисър не бе достатъчно хитър, за да скрие това разочарование от жена си. Не знаеше достатъчно за социалния живот на мъжете и жените, за да го направи успешно. Но въпреки това бе опитал. Нито веднъж не я бе обвинил за разочарованието си — нито с поглед, нито с тон. И вече й бе простил всичко. Бурго Фицджералд беше мит. Госпожа Маршъм никога повече нямаше да се доближи до жена му. Господин Бот беше прокуден завинаги (той дори не бе успял да запази мястото си в парламента). Денди и Флърт щяха да се хранят с позлатена царевица, а над руините винаги щеше да се издига изкуствена луна. Само ако онези проклети швейцарски понита за езда не бяха пресекли пътя на жена му! Той отиде в конюшнята и нареди понитата незабавно да бъдат изпратени в четирите краища на кантона. След това инспектира възглавниците в каретата. Бяха ли достатъчно сухи? Август беше топъл месец в Люцерн, следователно можеше да приеме, че са сухи.

После си спомни, че бе обещал на жена си да изпрати Алис в стаята й и хукна обратно към къщата. Тя бе сама в трапезарията и ги чакаше за закуска. Господин Грей обикновено вечеряше с тях, но рядко го виждаха преди единайсет часа. Тогава той се появяваше и двамата с господин Палисър прекарваха заедно часовете до вечеря. Когато бъдещият баща на херцози влезе в стаята, Алис веднага прецени, че се бе случило нещо. Маниерът му бе напълно различен и тя прочете в очите му, че едва сдържаше вълнението си.

— Алис, имаш ли нещо против да се качиш в стаята на Гленкора? — попита той. — Тя иска да говори с теб.

Никога преди не я бе наричал Алис и когато осъзна това, той веднага се изчерви.

— Надявам се, че не е болна? — попита Алис.

— Не, не е болна. Но не бива да става толкова рано. И не й позволявай да се вълнува.

— Веднага ще отида при нея — обяви Алис и се надигна.

— Толкова съм ви задължен… но, госпожице Вавасор…

— Току-що ме нарекохте Алис, господин Палисър, и аз приех това за голям комплимент.

Той отново се изчерви.

— Така ли направих? Много добре. Ще го направя отново… ако ми позволите. Но моля ви, бъдете възможно най-спокойна в нейно присъствие. Знаете, че тя е много впечатлителна. Ако поиска нещо, разбира се, че ще се опитам да й го осигуря, но не бива да се вълнува излишно.

След тези думи Алис излезе от стаята, без да е имала време да отгатне какво се бе случило или по-скоро какво щеше да се случи. Господин Палисър остана сам и отново се отдаде на размишления за бъдещата слава на рода си. Дали се сети за клетия си братовчед Джефри, останал с празни ръце? Не, разбира се. Мислеше само за себе си и за прекрасните неща, които му предстояха. Пред него щеше да се открие един цял нов свят, който бе за предпочитане пред позицията на канцлер на хазната. Да, предпочиташе да бъде баща на следващия херцог на Омниум, отколкото да произнесе половин дузина годишни речи в парламента на тема финансовото бъдеще на страната! Беше ли възможно това пътуване в чужбина да се окаже толкова ползотворно за него? Нима бе извадил такъв голям късмет? Щеше да помни дори онзи бал в къщата на лейди Монк с благодарност. Може би за лейди Гленкора щеше да бъде по-добре да остане в чужбина в този деликатен период от живота си? Ако това бе така, те щяха да останат тук. Но преди да вземе решение по въпроса, господин Палисър разумно заключи, че трябва да се консултира с онези шестима лондонски лекари, които бе пожелал да извика в Люцерн, веднага след като бе научил благата вест.

Междувременно Алис се бе качила в спалнята на дамата, станала обект на толкова много тревожни мисли. Когато влезе, приятелката й бе облякла пеньоара си и лежеше на дивана, който се намираше до леглото.

— О, Алис, много се радвам, че дойде — рече лейди Гленкора. — Толкова искам да чуя гласа ти.

Алис коленичи пред нея и я попита дали е болна.

— Не ти е казал? Но разбира се, че не би го направил. Как би могъл? Но, Алис, как изглеждаше? Забеляза ли нещо особено в него? Беше ли доволен?

— Забелязах нещо особено и ми се стори, че изглеждаше много доволен. Но какво се е случило? Нарече ме Алис. Изобщо не изглеждаше на себе си. Какво се е случило, Кора? Каза ми веднага да се кача при теб.

— О, Алис, не можеш ли да отгатнеш?

Изведнъж Алис разбра, наведе се и прошепна своето предположение в ухото на лейди Гленкора.

— Да, струва ми се — отвърна тя. — И много добре знам какво ще стане сега. Ще ме погубят от грижи. Ако бях перачка, щях да продължа да работя и нямаше да ми има нищо.

— Толкова съм щастлива — рече лейди Гленкора няколко часа по-късно. — Не мога да отрека, че съм много щастлива. Бях убедена, че съм орисана да превръщам живота на всички около себе си в мъчение. Толкова често си пожелавах да умра! Но вече няма да си го пожелавам.

— Предполагам, че сега ще трябва да се върнем вкъщи? — рече Алис.

— Така каза… въпреки че си е втълпил, че не бива да изминавам повече от три километра на ден. Когато му предложих да се спуснем по Рейн с един от онези параходи, щеше да припадне от ужас. Попитах го защо не и той ме изгледа така, сякаш съм полудяла. Знам, че ще започне да се държи много глупаво. Лошото е, че и нас ще превърне в глупачки.

Този следобед, докато се разхождаха заедно, господин Палисър сподели тайната си с господин Грей. Той не можеше да си спести удоволствието от това да обсъди голямото събитие с новия си приятел.

— Това е един изключително важен въпрос за мен — добави господин Палисър.

— Безспорно — отвърна Грей. — Всеки мъж се чувства по този начин, когато разбере, че ще става баща.

Но това не задоволи господин Палисър.

— Да — отвърна той. — Това е съвсем естествено. Бащинството е важно нещо за всеки мъж. Но когато един мъж… Знаете ли какво, Грей? Аз не вярвам, че един мъж превъзхожда останалите, защото е богат, или защото има титла. Нито пък мисля, че тези неща го правят по-щастлив. Не съм убеден, че той има правото да се гордее с неща, които не са негова заслуга.

— Мъжете обикновено се гордеят с тези преимущества — отвърна Грей.

— Не мисля, че аз се гордея с тях. Всъщност съм сигурен, че не се гордея. Гордея се с някои неща. Гордея се тогава, когато успея да завоювам победа в Камарата. Досега не съм позволявал на някого да ме надвие и се гордея с този факт.

Може би господин Палисър си мислеше за онзи случай, когато чичо му, херцогът на Омниум, го бе заплашил и той не се бе поддал на заплахите му.

— Но не мисля, че се гордея с факта, че съдбата ме е направила наследник на чичо ми.

— Изобщо не се гордеете с това.

— Струва ми се, че за мен е по-важно да имам син, отколкото за повечето мъже. И притесненията по този въпрос са много по-оправдани в моя случай. Не съм сигурен дали ме разбирате?

— О, да! Когато става въпрос за херцогство и незнайно колко хиляди лири на година, въпросът с бъдещата собственост става много важен.

— Имуществото придобива много по-голямо значение за един човек, когато той чувства, че прави всичко в името на сина си.

— Но в същото време няма по-алчни грабители на имущество в Европа от римските папи.

— Може би е различно, когато един мъж не може да се ожени — отбеляза господин Палисър.

От всичко това може да бъде видяно, че господин Палисър и господин Грей бяха станали много близки. Ако съдбата бе отредила да се запознаят в Лондон, господин Палисър щеше да има нужда от поне една дузина срещи, преди да реши да направи нещо повече от това да кимне на господин Грей. Последният можеше да прекара няколко седмици в Мачинг, без изобщо да се сближи с благородния си домакин. Но подобни приятелства разцъфват много по-бързо в чужбина, отколкото вкъщи. Палубата на океански параход е най-плодотворната почва за завързване на внезапни приятелства, но един хотел на брега на швейцарско езеро вършеше почти същата работа.

В дните след като сподели щастливата новина със своя съпруг, лейди Гленкора често го вбесяваше с недискретното си поведение. Още същия ден тя предложи да си направят пикник, в присъствието не само на Алис, но и на господин Грей! В този случай господин Палисър не можеше да изрази всичко, което мислеше, но изражението му бе достатъчно красноречиво.

— Какво има сега, Плантагенет? — попита жена му.

— Нищо — отвърна той. — Нищо. Няма значение.

— Ще направим ли онази разходка до параклиса?

Ставаше дума за параклиса на Вилхелм Тел, който се намираше от другата страна на езерото. За да го достигнат, трябваше да прекосят езерото с параход.

— Не! — отвърна той, почти крещейки. — Няма да ходим там.

— Няма причина да се гневиш — рече тя, сякаш господин Палисър би могъл да не се ядоса на такова предложение в такъв момент.

На следващия ден лейди Гленкора се върна от вечерната си разходка със зачервено от дългото ходене лице.

— Господи, Гленкора! — възкликна нейният съпруг. — Нима искаш да се погубиш?

Господин Палисър настояваше тя да се храни шест или седем пъти дневно и постоянно й повтаряше, че яде прекалено много, спомняйки си една стара пословица за това, че трябва да се яде често, но по малко. Той я наблюдаваше почти толкова зорко, колкото я бяха наблюдавали госпожа Маршъм и господин Бот и лейди Гленкора знаеше, че го прави. Тя допълнително влошаваше ситуацията, като постоянно предлагаше да правят неща, които знаеше, че той никога не би й позволил, с целта да се наслади на изуменото му изражение. Това бе забавно за нея, но не бе забавно за никой друг.

— Алис, кълна се, че това ще ме убие — заяви тя. — Вече не мога да излизам от къщата, освен ако не съм с каретата или с него.

— Няма да продължи още дълго.

— Не знам какво смяташ за дълго. Що се отнася до това да се разхождам с него, просто не мога! Върви със скорост от един километър в час! И постоянно ме кара да се чувствам глупаво. Нямах представа, че ще стане толкова грижовен. Не спира да ме намята и загръща.

— Съвсем скоро ще започне да намята и загръща някой друг.

— Ако имаш предвид бебето, съмнявам се, то ще преживее грижите му. Ако изобщо има бебе…

— Предполагам, че рано или късно ще има — отвърна Алис.

— Не ставай глупава! Ако бебето се роди, ще взема нещата в свои ръце. Може да прави каквото си иска с мен. Не мога да го спра. Но няма да допусна някой да прави каквото си иска с бебето ми. Знам, че по тези въпроси разбирам много повече от него. Не се съмнявам, че е много умен в парламента, но ми се струва, че не разбира от нищо друго.

Алис произнасяше мъдра реч в отговор на тези думи, когато лейди Гленкора я прекъсна.

— Сигурна съм, че господин Грей няма да бъде толкова досаден.

Алис веднага млъкна.

Когато първоначалното вълнение от щастливото събитие отмина, да кажем две седмици след деня, в който лейди Гленкора бе дала повод на съпруга си да ликува и след като самият херцог бе уведомен и бе изпратил своя отговор, господин Палисър започна приготовленията за завръщането им в Англия. Отговорът на Негова Светлост бе съвсем кратък:

„Скъпи мой Плантагенет,

Предай моята любов на Гленкора. Ако е момче, разбира се, че ще бъда един от неговите кръстници. Принцът, който е много мил, може би ще склони да бъде другият. Съветвам ви да се върнете възможно най-скоро.

Твой любящ чичо,

Омниум“

Въпреки че бе съвсем кратко, това бе най-дългото писмо, което господин Палисър някога бе получавал от херцога.

Имаше много спорове относно начина, по който трябваше да се приберат в Англия.

— О, що за глупости! — възкликна Гленкора. — Защо просто не се качим на експресния влак за Лондон?

Господин Палисър я изгледа с изражение, пълно с укор и тъга. Напоследък винаги я гледаше по този начин.

— Плантагенет, ако наистина си решил да прекосиш целия континент в онази противна карета и да прекараш хиляда дни на пътя, няма да дойда с теб. Отказвам да се подложа на това мъчение.

По-късно тя сподели с Алис:

— Иска ми се да не му бях казвала. Нямаше да разбере, преди да сме се върнали вкъщи.

Накрая господин Палисър склони да се вслуша в мнението на двама местни лекари — един швейцарец и един англичанин, който живееше в Берн, но бе извикан в Люцерн. Те предложиха да пътуват с влак, а господин Палисър бе получил и няколко писма от лондонски лекари, изразяващи същото мнение. Накрая бе постигнато съгласие да пътуват с експреса за Лондон, но щяха да си почиват, прекарвайки по един ден на всяка спирка. Първата, разбира се, беше Базел, а втората Баден.

— Много искам отново да видя Баден — рече лейди Гленкора. — Може би ще успея да си върна онзи наполеон.