Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (59)

Петдесет и девета глава
Херцогът на Св. Банги в търсене на министър

Икономът бе почукал, като го бе направил така, че да стане ясно, че бе почукал именно той, а не някой лакей.

— Моля за извинение, сър, но херцогът на Св. Банги е тук.

— Херцогът на Св. Банги! — възкликна господин Палисър и се изчерви.

— Да, сър, негова светлост е в библиотеката. Помоли ме да ви предам, че много иска да ви види, и аз му отговорих, че в момента сте в компанията на жена си.

— Добре си му отговорил. Кажи му, че ще дойда след две минути.

Икономът се оттегли и господин Палисър отново остана сам с жена си.

— Сега трябва да тръгвам, скъпа моя — рече той, — и може би няма да се видим до вечерта.

— Не искам по никакъв начин да ти преча — отвърна тя.

— О, не, няма да ми пречиш. Предполагам, че ще бъдеш готова около девет.

— Нямах предвид това — отвърна тя. — Не мисли повече за Италия. Дошъл е да ти каже, че имат нужда от теб в кабинета.

Той отново се изчерви.

— Може би — рече, — но дори да имат нужда от мен, това не означава, че ще се съглася. Но не бива да карам херцога да чака. Довиждане.

И той се обърна към вратата.

Тя го последва и го дръпна за ръката, принуждавайки го да спре и отново да се обърне към нея. Успя да улови и двете му ръце и ги стисна в своите, като в същото време го погледна в лицето с очи, преливащи от сълзи. Той й се усмихна нежно и стисна ръцете й в отговор, след което си тръгна… без да я целуне. Не че не искаше да го направи. Щеше да я целуне, ако смяташе, че поводът го изискваше.

„Твърди, че ме обича — каза си лейди Гленкора, — но дори не знае какво е да обичаш.“

Въпреки това тя знаеше, че той бе проявил изключително благородство. Веднага щом остана сама, тя извади писмото от джоба си и го накъса на малки парченца, без да го чете, след което хвърли парчетата в огъня. Докато правеше това, тя окончателно реши никога повече да не мисли за Бурго Фицджералд като за свой бъдещ господар. Струва ми се, че бе взела това решение по-рано, още когато двамата с Бурго се бяха разделили в трапезарията на лейди Монк. Бе имала достатъчно смелост, както и порочност, да си помисли, че би могла да избяга с него и дори да си каже, че ще го направи, и да се постави в това положение. Бе проявила достатъчно и от двете, когато бе заявила на съпруга си, че ще бъде добре да стори това. Но не беше нито достатъчно смела, нито достатъчно порочна, за да го направи наистина. Бе признала това, говорейки за идеята да отнеме живота си: беше я страх да предприеме това последно отчаяно действие. По тази причина, знаейки всички тези неща, тя накъса писмото, което бе носила толкова дълго в себе си, и го изгори в камината.

Истината бе, че тя му бе казала всичко, вярвайки, че по този начин ще осигури смъртната си присъда по отношение на позицията си в дома му. Бе сторила това не защото се бе надявала да избяга. Изобщо не бе мислила за себе си. Бе му признала всичко, защото лъжите, които до този момент я бяха измъчвали, бяха станали непоносими, когато в думите му се бяха прокрадвали първите нотки на нежност. Но той веднага й бе простил всичко. Бе му казала, че не го обича. Дори, че е обмисляла да го напусне. С думите си бе извинила всяка негова реакция, колкото й груба и сурова да бе тя. Но последиците, поне непосредствените последици, бяха неочаквани: той бе проявил повече нежност към нея, отколкото когато и да било преди. Гленкора знаеше, че той я бе подчинил. Колкото и студен и безсърдечен да бе домът му, тя трябваше да се примири с факта, че ще прекара остатъка от живота си в него. Повече не можеше да мисли за това да го напусне. Бе го предизвикала на дуел и той бе спечелил.

Самият господин Палисър нямаше много време да разсъждава върху тези неща, преди да се озове в компанията на херцога, но докато пресичаше дневната и се изкачваше по стълбите, през главата му минаха няколко мисли. Тя му бе признала всичко и той й бе простил. Не бе напълно сигурен, че е постъпил правилно, но бе сигурен, че го е направил. Това бе факт, който бе в миналото, и нямаше какво повече да се каже по този въпрос. Не биваше повече да я укорява и трябваше тактично да се разграничи от госпожа Маршъм. Що се отнасяше до господин Бот, той бе започнал да го мрази и се бе почувствал жестоко неблагодарен, когато този джентълмен си бе позволил да прошепне нещо в ухото му, докато бе прекосявал трапезарията на лейди Монк. Освен това й бе предложил да заминат в чужбина — да заминат в чужбина и да загърбят политиката, неговите планове и предстоящото му издигане. Бе настоял да го направят, дори след като жена му се бе опитала да го разубеди, намеквайки, че херцогът на Св. Банги е дошъл да му предложи онова, за което бе работил толкова години! Мисълта го изпълни с горчивина. Каза си, че подобни възможности не се отваряха два пъти в живота. Когато се върнеше от едногодишната си ваканция в чужбина, щеше да бъде никой в британската политика. Щеше да е загубил всичко, за което се е борил цял живот. Но господин Палисър държеше на думата си и когато отвори вратата на библиотеката, той бе решен, или по-скоро смяташе, че е готов да изпълни обещанието си.

— Ваша светлост, надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате — рече той.

Двамата политически съюзници стиснаха ръцете си. Херцогът сияеше от щастие. Не бе усетил чакането. За него бе истинско щастие, че бе заварил своя приятел вкъщи. Беше се приготвил да го чака да се върне, ако бе излязъл.

— Сигурно можеш да предположиш защо съм дошъл? — попита херцогът.

— Предпочитам да ми кажете, отколкото да предполагам — отвърна господин Палисър и се усмихна за миг.

Но усмивката изчезна, когато си спомни обещанието, което бе дал на жена си.

— Той най-накрая подаде оставка. Казаното в Камарата на лордовете снощи го принуди да го направи, тъй като лорд Брок не обяви, че все още го подкрепя. Разбира се, вече мога да ти кажа всичко. Или той щеше да подаде оставка, или аз. Знаеш, че не го искам в кабинета. Възхищавам се от характера му, както и от неговия гений, но като държавник той е един от най-опасните мъже в Англия. Безспорно притежава възвишени принципи, може би най-възвишените, но те са толкова възвишени, че не могат да бъдат видени с просто око. И са прекалено възвишени, за да има някаква практическа полза от тях. Сигурен съм, че е честен като слънцето и точно като слънцето, честността му не може да бъде разбрана или оценена от нас простосмъртните. Не притежава инстинктите на политик и достига до заключенията си по пътя на философската дедукция. Но когато става дума за политика, по-скоро бих се доверил на инстинкт, отколкото на преценка. Едва ли има някой, който да знае по-добре от него как Англия трябва да се управлява след три века, но не знае нищо за това как трябва да се управлява сега. Брок го харесва, но в същото време се страхува от него. Обича да се уповава на красноречието му и се възхищава от страстта му, но се страхува от безкрайната му енергичност и ненавижда философията му. Във всеки случай той подаде оставка и дойдох тук, за да те помоля да заемеш неговото място.

Когато завърши речта си, херцогът изглеждаше доволен и дори щастлив. Напълно одобряваше политическото разместване, което бе предложил. Считаше господин Палисър за уравновесен и практичен мъж, който, за щастие, беше млад и следователно можеше да работи неуморно. Освен това принадлежеше към онази класа, която, поне според него, даваше най-добрите английски министри. А и го считаше за свой ученик. Той пръв бе обявил, че Плантагенет Палисър ще бъде следващият канцлер на хазната. Отдавна се знаеше, въпреки че не бе официално потвърдено, че ненавиждаше да работи с джентълмена, който днес бе подал оставка. Всичко се бе развило по план и херцогът се бе приготвил да празнува със своя млад приятел, преди да напусне дома му на улица „Парк Лейн“.

— И кой ще си тръгне с него? — попита господин Палисър, отлагайки болезненото решение, което трябваше да вземе.

Но още преди херцогът да му отговори, той си припомни, че при сегашните обстоятелства нямаше право да задава подобен въпрос. Решението му не можеше да зависи от отговора.

— Но всъщност няма значение — рече той. — Опасявам се, че ще трябва да отклоня това предложение.

— Да го отклониш! — възкликна херцогът, който едва ли щеше да се изненада повече, ако неговият приятел бе обявил, че отказва да отиде в рая.

— Опасявам се, че да.

Херцогът се бе надигнал от стола си и се бе облегнал с ръце на масата. Удовлетворението му се бе изпарило, както и доброто му настроение. Красивото му кръгло лице се бе издължило по начин, който бе почти комичен. Очите и устата му се опитваха да изразят укор, но той се давеше в шок и раздразнение. От няколко месеца херцогът шепнеше името на господин Палисър в ухото на министър-председателя и сега…

Но той отказа да повярва. Просто не можеше да повярва!

— Това са глупости, Палисър — рече херцогът. — Сигурно нещо си се заблудил. Каква причина имаш да не искаш да влезеш в кабинета? Самият Файнспън ще ни подкрепи, поне за известно време.

Господин Файнспън беше джентълменът, чиято оставка от правителството херцогът на Св. Банги бе обявил.

— Няма нищо общо с това — отвърна господин Палисър, който се чувстваше напълно способен да заеме мястото на господин Файнспън и без неговата благословия. — Няма нищо общо с това. Отказът ми не е продиктуван от страх.

— Тогава защо го правиш, за Бога? Скъпи Палисър, мислех, че си толкова сигурен в амбициите си, колкото съм и аз. И имах пълното право да смятам така. Преди не повече от месец ти бе готов да влезеш в кабинета при първа възможност. Това е безспорно.

— Прав сте. Но трябва да ви помоля да ме изслушате. Ще ви кажа нещо, което не бих споделил с никой друг.

Докато говореше, на лицето на господин Палисър се изписа агония. Има мъже, които могат да споделят най-съкровените си мисли и чувства, но той не бе един от тях. За него бе напълно неприемливо да обсъжда личните си проблеми, дори с близък приятел като херцога. В същото време чувстваше, че бе напълно наложително да оправдае решението си.

— Кълна се, че не виждам какво би могло да те накара да обърнеш гръб на своята партия — рече херцогът.

— Обещах на жена си, че ще я заведа в чужбина.

— Това ли е? — попита херцогът с изненада, но и с малко от предишната си развеселеност. — Никой не ходи в чужбина по това време на годината. Разбира се, би могъл да заминеш по време на парламентарната почивка.

— Но аз й обещах да заминем незабавно.

— Тогава, имайки предвид позицията, в която се намираш, ще бъдеш принуден да нарушиш това обещание. Сигурен съм, че лейди Гленкора ще влезе в положението ти.

— Не ме разбирате и се опасявам, че ще се наложи да ви разкрия нещо, което при други обстоятелства не бих си помислил да ви натрапвам.

Докато говореше, той бе обладан от неестествена скованост, която напълно се различаваше от предишното му държане.

— Разбира се, че не бих искал да се натрапвам, Палисър.

— Ако ми позволите, Ваша Светлост, ще ви разкрия, че тази сутрин моята съпруга сподели нещо с мен, което ме накара да осъзная, че непременно трябва да я заведа в чужбина. Бях с Гленкора, когато дойдохте, и тъкмо й бях обещал да заминем при първа възможност.

— Но, Палисър, замисли се. Ако въпросът бе маловажен, нямаше да настоявам, но човек в твоето положение има обществени задължения. Имаш дълг към своята родина. Човек в твоето положение няма право да отказва подобни възможности, освен ако не е напълно наложително.

— Когато един мъж е дал думата си, той не може да се отметне от нея.

— Разбира се. Но може да бъде освободен от задължението на обещанието си. Лейди Гленкора…

— Жена ми ще ме освободи, разбира се. Не става въпрос за това. Щастието й изисква да заминем и вината за това е отчасти моя. Ето защо трябва да се откажа от целта, която преследвах толкова дълго.

— О, не! — каза херцогът. — Ако си напълно сигурен, че е наложително…

— Наложително е.

— Хм. Все пак бих могъл да ти дам двайсет и четири часа.

Господин Палисър не отговори веднага и на херцога му се стори, че вижда някакво колебание в очите му.

— Предполагам, че няма да е възможно да говоря с лейди Гленкора?

— Няма да има полза от това, Ваша Светлост. Тя веднага ще обяви, че иска да остане в Лондон, но това не би променило факта, че имам дълг да я заведа в чужбина.

— Не мога да кажа. Наистина не мога. Подобна възможност се отваря веднъж в живота на човек. И на твоята възраст! Захвърляш най-добрия политически пост, който един човек може да получи. Не си спомням някой на твоите години да е получавал такъв шанс. Мъж, който още няма трийсет години, да бъде предложен за канцлер на хазната и да откаже, защото трябва да заведе жена си в чужбина! Палисър, дори ако тя умираше, пак нямаше да имаш оправдание да заминеш. Тя може да отиде, но ти трябва да останеш!

В продължение на няколко минути господин Палисър мълчеше, след което стана от стола и се приближи до прозореца.

— Има неща, които са по-лоши от смъртта — заяви той, без да се обръща. Гласът му бе съвсем тих, а в очите му се бяха появили сълзи. Думите бяха по-скоро прошепнати, отколкото изречени, но херцогът ги чу и веднага осъзна, че нямаше право да го притиска повече по този въпрос.

— Нима това е последната ти дума? — попита той.

— Струва ми се, че да. Но вие дойдохте толкова скоро след като взех решение да заминем в чужбина. Истината е, че го взех десет минути преди да обявят името ви… и ми се струва, че трябва да ви помоля за част от онези двайсет и четири часа, които ми предложихте. Една малка част ще ми бъде достатъчна. Ще ме приемете ли, ако ви дойда на гости тази вечер, да кажем в осем? Ако Камарата на лордовете е в сесия, ще ви потърся на площад „Св. Джеймс“.

— Ще заседаваме след осем, струва ми се.

— Тогава ще се видим там. И, Ваша Светлост, ще ви помоля да мислите за мен като за ваш приятел, а не като за ваш съпартиец по този въпрос.

— Разбира се, разбира се.

— Казах ви нещо, което не бих споделил с никой друг.

— Мисля, че можете да разчитате на моята дискретност.

— Сигурен съм в това. И, Ваша Светлост, уверявам ви, че тази жертва ще бъде почти непоносима за мен. Онова, което днес ми предложихте, е единственото нещо, което някога съм искал. Мислех за него и работех за него, надявах се и изпадах в отчаяние, имаше мигове, когато си въобразявах, че е по силите ми, и други, когато си казвах, че никога няма да го постигна.

— Трябва да знаеш, че нито аз, нито Брок, нито който и да било друг, се съмняваме в това. Самият Файнспън заяви, че си най-подходящият кандидат.

— Задължен съм ви. Но ви казвам всичко това, за да разберете колко наложително е да изпълня дълга, който ме принуждава да откажа предложението.

— Но още не си отказал — рече херцогът. — Ще те изчакам в Камарата, независимо дали заседават или не. Опитай се да се присъединиш към нас. Направи всичко по силите си. Няма да казвам нищо за дълга, който спомена, но ако можеш да го направиш съвместим с държавната си служба, задължително трябва да го направиш. Дължиш го на родината си.

След това херцогът си тръгна и господин Палисър остана сам.

Той не бе имал време да разсъждава върху признанието на жена си и думите й все още отекваха в ушите му: „Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го!“ Това не бяха приятни думи за един млад съпруг. Безспорно има мъже, които биха се почувствали много по-засегнати от Плантагенет Палисър. Той бе спокоен и хладнокръвен и нямаше склонност да придава по-голямо значение на думите, отколкото те заслужаваха. Освен това не бе подозрителен по природа. Дори за миг не си бе помислил, че Гленкора бе предала честта му, въпреки че все още чуваше признанието й в ушите си. Тези думи безспорно тежаха на сърцето му и го караха да се чувства така, сякаш светът се бе превърнал в мрачно и недружелюбно място. През първия четвърт час след заминаването на херцога, той мислеше повече за жена си и Бурго Фицджералд, отколкото за Лорд Брок и господин Файнспън. В едно нещо бе сигурен: бе простил на жена си и я бе прегърнал, след като бе чул признанието й, а тя му бе показала, че ще даде всичко от себе си, за да заслужи тази прошка. Бе видял това в очите й. Замисли се за любовта и призна пред себе си, че се бе оженил, без да обича и без да изисква любов. И вината за това бе предимно негова. Всъщност не беше ли изцяло негова? Той призна, че това бе така. Но сега… сега я обичаше. Чувстваше, че не би могъл да понесе да се раздели с нея, дори ако нямаше публичен скандал. Признанието й, че обича друг мъж, го бе разкъсало отвътре. Най-накрая бе успяла да докосне сърцето му. Има мъже, които обичат съпругите си, дори и да не са обичали никого преди брака си.

Един час след като херцогът си бе тръгнал, когато стана време да отиде в Камарата, господин Палисър взе шапката си и излезе на разходка. Прекоси „Хайд Парк“ и влезе в „Кенсингтън гардънс“, където остана цял час, крачейки напред-назад под брястовете. Градските клюкари, които го видяха и бяха чули за новото му назначение, несъмнено си помислиха, че разсъждава върху бъдещата си кариера в кабинета. Но не след дълго той реши, че такава не му предстои.

— Вината е изцяло моя — рече господин Палисър, когато се върна в къщата, — и с Божията помощ ще я изкупя, ако това е възможно.

Но той нямаше навика да прибързва и не се отправи незабавно към срещата си с херцога. Имаше време до осем часа, така че го използва. Не можеше да отиде в Камарата на общините, защото не искаше да отговаря на неловки въпроси. По тази причина вечеря сам вкъщи. Бе казал на жена си, че ще я види в девет, така че не можеше да говори с нея преди този час. Седя сам, докато не стана време да се качи в каретата си, потънал в мрачни мисли. Мястото в кабинета като канцлер на хазната, което толкова бе желал, бе безвъзвратно загубено за него. Нямаше съмнение в това. Може би за него щеше да бъде по-добре, ако не се бе оженил. Но сега, след като имаше жена и се бе стигнало до тази криза в брака му, той знаеше, че трябваше да се погрижи за Гленкора — имаше дълг да го направи и този дълг бе по-важен от всичко останало. „Ще заминем за Швейцария — рече си той. — Ще прекараме известно време в Баден, след което ще посетим Флоренция и Рим. Тя не е виждала тези прекрасни места и този нов живот ще я промени. И ще бъде с най-добрата си приятелка.“

След това той се отправи към Камарата на лордовете, за да говори с херцога.

— Разбира се, че не мога повече да споря с теб, Палисър — отвърна херцогът, след като го бе изслушал. — Мога само да кажа, че много съжалявам. Може би повече, отколкото си мислиш. Дори бих казал, че съм съкрушен.

Тонът му бе печален и дори изглеждаше така, сякаш би могъл да пророни сълза. Истината бе, че ненавиждаше господин Файнспън до дъното на душата си и по тази причина се бе привързал към господин Палисър почти толкова силно. Колко жалко наистина! Колко усърдно се бе трудил, за да уреди това назначение. И всичко се бе провалило заради глупостта на една жена! „Никога не съм я харесвал“ — каза си херцогът, може би спомняйки си оплакванията на херцогинята по неин адрес.

— Трябва веднага да се срещна с Брок и да му кажа — рече той на глас. — Господ знае какво ще правим сега. Довиждане, довиждане! Не, не съм ядосан. Това няма да развали отношенията ни. Но много съжалявам. Наистина.

По този начин двамата политици се разделиха.

Защо да не проследим тази политическа драма до нейния завършек? Херцогът се срещна с лорд Брок още тази вечер и двамата министри извикаха трети — друг благороден лорд, който имаше огромен опит в съставянето на правителства. Тримата обсъдиха въпроса заедно и на следващия ден лорд Брок се изправи в Камарата и произнесе дълга реч в защита на своя колега господин Файнспън, който запази поста си до края на сесията. Всички клюкари клатеха глави и говореха за огромното влияние на господин Файнспън, обявявайки, че лорд Брок не смее да се опълчи на опозицията без него.

Междувременно господин Палисър се върна при жена си и й съобщи решението си да заминат в чужбина.

— Предпочитам да не отлагаме — заяви той. — Във всеки случай тук няма нищо, което да ме задържа.