Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (62)

Шестдесет и втора глава
Заминаване в чужбина

Една сутрин в началото на май, цяла седмица преди Алис да посети банката на „Чаринг Крос“, един прислужник в ливрея, висок над два метра, излезе от кабриолет, спрял пред къщата на улица „Кралица Ан“, и занесе бележка на госпожица Вавасор, като й съобщи, че е инструктиран да изчака отговора й. Прислужникът бе изпратен от лейди Гленкора, която му бе наредила да пристигне в кабриолет и да си тръгне със същия кабриолет, както и да бъде бърз като Меркурий, доколкото това бе възможно за един лондонски слуга. Тази сутрин господин Палисър бе уредил плановете си с жена си, или по-скоро тя бе получила неговите нареждания, и веднага бе изпратила своя Меркурий към къщата на улица „Кралица Ан“. В бележката пишеше:

„Моля те, ела веднага, ако можеш. Имам толкова много за казване и още повече за молене. Ако не можеш да дойдеш, кога бих могла да те видя и къде?“

Алис изпрати своя отговор, уверявайки лейди Гленкора, че ще дойде на улица „Парк Лейн“ веднага щом се преоблече, и Меркурий си замина с кабриолета.

Алис завари своята приятелка в малката трапезария на горния етаж, седнала до прозореца. Не се бяха срещали от вечерта на партито на лейди Монк и лейди Гленкора не бе виждала Алис в траурното облекло, което тя бе започнала да носи след смъртта на дядо си.

— Боже, как те променят тези дрехи! — възкликна Гленкора. — Не съм предполагала, че ще дойдеш облечена в черно.

— Не знам какво ще поискаш от мен, но се надявам, че бих могла да го изпълня както в цветни, така и в черни дрехи.

— Няма значение как си облечена, скъпа моя. Но имам толкова много неща за казване и не знам откъде да започна. Освен това ще те помоля да направиш нещо и съм сигурна, че ще ми откажеш.

— Обикновено съм много услужлива.

— Не е така, мила моя. Много рядко правиш нещата, за които те моля. Но първо трябва да ти разкажа. Свали бонето си, защото ще ми трябват няколко часа.

— Няколко часа, за да ми разкажеш!

— Да, както и за да те убедя да изпълниш молбата ми. Всъщност по-добре да започна с това. Заминавам в чужбина.

— С кого?

— Ах, точно в това е въпросът! Само ако знаеше колко много мислех по този въпрос! Понякога си казвам неща, които ми се струват напълно разумни, но само след час започвам да се мразя за това, че съм ги помислила.

— Но защо не ми отговаряш? С кого заминаваш в чужбина?

— Ами… ти също ще бъдеш в групата.

— Аз!

— Да, ти. И след като съм настояла за такъв порядъчен придружител, сигурно ти е ясно, че ще пътуваме в компанията на моя съпруг.

— Но господин Палисър не може да отсъства от Лондон по това време на годината!

— Точно в това е въпросът. Ще напусне Лондон по това време на годината. Не ме гледай така, защото всичко е уредено. Независимо от това дали ще се съгласиш да дойдеш, аз заминавам. Днес е вторник. Тръгваме следващия вторник следобед, ако успееш да се приготвиш дотогава. Сряда сутринта ще закусваме в Париж и ще се чувстваме така, сякаш сме попаднали в един напълно различен свят. Господин Палисър ще се разхожда в новия двор на Лувъра. Ти ще го държиш за лявата ръка, а аз за дясната и ще изглеждаме като всички порядъчни англичани на ваканция в чужбина. Ще бъде най-порядъчното нещо, което някога си виждала. След това ще заминем за Базел.

Алис потрепери, когато чу името на този град, спомняйки си терасата над реката и онзи разговор с братовчед си.

— Оттам ще се прехвърлим в Люцерн… не, това бе първоначалният план, но господин Палисър го промени. Прекара цял ден затворен в кабинета си с карти на Швейцария и пътеводителите на Брадшоу и Мъри. Дори ми се скара, когато му казах, че ми е все едно дали първо ще отидем в Баден, или в някой друг град. И наистина ми е все едно. Уверих го, че ще отида там, където иска да ме заведе. Той ми рече, че съм безсърдечна. И аз признах, че е прав. Казах му: „Да, безсърдечна съм. Кажи ми нещо, което не знам.“

— О, Кора, не си му казала това!

— Просто не исках да противореча на своя съпруг. Освен това е вярно. Той хвърли пътеводителя на Брадшоу на масата и всички карти се разпиляха. Аз грабнах една от тях и му казах, че първо искам да видя Швейцария. Знаех, че това ще реши въпроса и той веднага заяви, че първо ще спрем в Баден. Ако бе казал Йерихон, нямаше да има никакво значение за мен. Не би ли искала да видиш Йерихон?

— Нямам възражения по отношение на Йерихон.

— Но вместо това ще отидем в Баден.

— Още не съм се съгласила. Но нали обеща, че ще ми разкажеш всичко? А още не си ми казала почти нищо. Защо господин Палисър е решил да замине в чужбина насред парламентарната сесия?

— Ах, сега трябва да се върна в началото. Истината е, че не знам откъде да започна, Алис. Не че имам нещо против да знаеш, но в историята ми има неща, които не са за пред хора. И едва ли можеш да предположиш от какво се отказа той заради това пътуване. Трябва да се закълнеш, че няма да повториш онова, което ще ти кажа сега.

— Не съм от хората, които издават чужди тайни, Гленкора. Но няма да се кълна.

— Едва ли на света има по-дискретна жена от теб. Трябваше да те направят канцлер на хазната — толкова си мъдра! Просто не си отишла на правилния пазар с прасетата си, това е всичко.

— Да не говорим за прасетата ми, Кора. Те не са важни.

— За мен са много важни. Но ето я тайната. Поканиха господин Палисър да стане канцлер на хазната и той… отказа. Можеш ли да си Представиш?

— Но защо?

— Заради мен… заради моята глупост, моята порочност и моите чудовищни прегрешения. Защото е направил глупостта да си вземе жена, въпреки че мъж като него няма нужда от подобни терзания. Ох, той постъпи толкова мило! Дори не мога да опиша добрината му. Само ако знаеше колко много искаше да получи този пост, как работеше ден и нощ за него, как се взираше в страници с числа, дълго, след като всички останали си бяха легнали, как се затваряше в кабинета си с хора като господин Бот, докато останалите ходеха на лов, флиртуваха и харчеха парите си. От години беше роб на тази мечта. Откакто се е родил, струва ми се. Да го поканят в кабинета и да стане канцлер на хазната. Надяваше се и мечтаеше, а понякога дори изпадаше в отчаяние. Това бе неговата страст, неговите конни надбягвания и неговият покер. Най-накрая нещата се наредиха и му предложиха поста. Дори го помолиха да го заеме, почти падайки на колене пред него. Херцогът на Св. Банги беше тук цяла сутрин, но господин Палисър го отпрати и отказа да приеме работата. Всичко свърши и другият мъж, когото всички толкова мразят, ще остане канцлер.

— Но защо е отказал?

— Не ме ли слушаш? Заради мен. Осъзна, че трябва да се погрижи за жена си и че госпожа Маршъм и господин Бот не могат да се справят сами.

— О, Кора! Как можеш да говориш по този начин?

— Ако знаеше всичко, нямаше да ме питаш. Помниш ли как отказа да дойдеш на бала на лейди Монк? Не трябваше да го правиш. Ако бе дошла, сега господин Палисър щеше да е канцлер на хазната. О, да! Само си представи. Но въпреки че ти не отиде, на партито дойдоха други хора, които може би трябваше да си останат вкъщи. Като мен, например… и един друг човек.

— Но какво значение би имало моето присъствие? — попита гневно Алис.

— Можеше да има огромно значение. Всъщност мога направо да кажа, че имаше значение. Господин Палисър също бе там, разбира се, но почти веднага си тръгна. Не мога да ти опиша какви драми имаше около госпожа Маршъм — дали да я взема със себе си или не. В крайна сметка отказах да я взема и не я взех. Каретата първо закара нея и тя беше там, когато ние пристигнахме. Господин Бот също беше там. Чудя се дали ще мога да те накарам да разбереш.

— Има някои неща, които не искам да разбирам.

— Двамата ме наблюдаваха. Следяха ме зорко през цялата вечер. И аз, разбира се, реших, че няма да им позволя да ме контролират.

— Струва ми се, че ако бях на твое място, нямаше да допусна присъствието им да ми повлияе по какъвто и да било начин.

— Лесно ти е да го кажеш, скъпа моя. Но нямаше да ти е лесно да го направиш. Нямаше да можеш да спреш да виждаш очите, които постоянно се взират в теб. Във всеки случай те ме предизвикаха и ги накарах да си помислят най-лошото, когато станах да танцувам с Бурго Фицджералд.

— О, Кора!

— Защо не? Във всеки случай точно това направих. Половин час танцувах валс с него. Алис, никога повече няма да танцувам валс — никога! За мен танците свършиха. Не мисля, че някога съм танцувала толкова дълго, дори в най-необузданите си дни. И знаех, че всички ме гледат. Не само госпожа Маршъм и господин Бот. Всички присъстващи ме зяпаха. Но бях отчаяна. Сякаш… сякаш бях полудяла. Въртях се отново и отново, танцувайки с единствения мъж, когото някога съм обичала. Всичко случило се, откакто бяхме заедно, беше като лош сън. Ах! Колко добре си спомням първия път, когато танцувах с него, в къщата на леля му на площад „Кавендиш“! Съвсем отскоро бях в Лондон и той беше като бог.

— Кора! Не мога да те слушам, когато говориш така!

— Вече знам, че той не е бог. Някои хора казват, че е дявол, но тогава ми изглеждаше като Аполон. Някога виждала ли си по-красив мъж?

— Никога не съм го виждала.

— Иска ми се да го видиш… но някой ден ще ви запозная. Не знам дали се интересуваш от това дали един мъж е красив или не.

Алис се замисли за Джон Грей, който бе най-красивият мъж, когото познаваше, но не отговори.

— Аз се интересувам… или по-скоро някога се интересувах — продължи лейди Гленкора. — Но ми се струва, че вече не мисля за такива неща. Въпреки това не виждам защо красивите мъже да не заслужават да бъдат преследвани по същия начин, както красивите жени.

— Но нима смяташ за редно момиче да преследва мъж, независимо от това дали е грозен или красив?

— Но те го правят, както знаеш. Когато го видях онази вечер, той бе все така красив. Същият полудив, полупитомен поглед в очите, като животно, което не можеш да хванеш, но което си мислиш, че ще обикнеш, ако някога успееш да заловиш. Веднага се почувствахме така, сякаш се бяхме върнали назад във времето и аз реших да не обръщам внимание на хората, които ме гледаха.

— И мислиш, че това е било редно?

— Не, не мисля. Всъщност да, мисля. Не беше редно да танцувам с него, но бе напълно в реда на нещата да не обръщам внимание на хората, които ме гледат. Това не беше тяхна работа. Какво ги засягаше с кого танцувам?

— Това са глупости, скъпа, и трябва да знаеш това. Ако видиш жена да се държи непорядъчно на обществено място, нима няма да я гледаш? И нима няма да я коментираш? Би ли могла да се спреш, дори да искаш?

— Много си строга, Алис. Да се държи непорядъчно на обществено място!

— Да, Кора. Просто описвам онова, което ми каза. Държала си се непорядъчно на обществено място.

Лейди Гленкора бе клекнала до краката на Алис, но сега се изправи, обърна гръб на своята приятелка и се приближи до огнището.

— Какво искаш да ти кажа? — попита Алис. — Как искаш да говоря с теб? Нима би предпочела да те лъжа?

— От всички неща на този свят, най-много мразя превзето моралните жени — заяви лейди Гленкора.

— Виж какво, Кора. Ако наистина смяташ, че се държа превзето заради това, че не одобрявам начина, по който си танцувала валс с господин Фицджералд, значи двете с теб се различаваме толкова много, както по отношение на думите, така и по отношение на делата, че може би ще бъде по-добре да се разделим.

— Алис, ти си най-коравосърдечното създание, живяло някога. Сърцето ти е студено като камък. Дори понякога си мисля, че нямаш сърце.

— Нямам нищо против, когато казваш подобни неща. Ще те оставя сама да прецениш дали имам сърце или не, но няма да допусна да ме наричаш превзето морална жена. Знаеш, че не си постъпила правилно, когато си се съгласила да танцуваш с онзи мъж. Какви бяха последствията? Какво ми каза самата ти преди малко? За да те спаси от този позор, господин Палисър се е отказал от най-съкровената си мечта. Трябвало е да жертва себе си, за да спаси теб. Това е истината, нали? И в същото време твърдиш, че не си направила нищо нередно.

— Не съм твърдяла такова нещо — отвърна Гленкора.

Тя се върна и отново седна на стола до прозореца, навеждайки се към Алис.

— Не казах, че не съм направила нищо нередно. Разбира се, че постъпих нередно. Толкова често постъпвам нередно, че вече не съм сигурна дали някога съм постъпвала правилно. Остави ме да ти разкажа всичко и тогава, ако искаш, можеш да си тръгнеш завинаги, защото съм твърде порочна за теб.

— Някога казвала ли съм подобно нещо, Кора?

— Но ми се струва, че ще го кажеш, когато чуеш какво сторих. Е, какво си мислиш, че направи моята старша гувернантка? Имам предвид онази от женски пол? Качи се на собствената ми карета и хукна след господин Палисър, оставяйки другата гувернантка да ме наблюдава. Аз бях в разгара на танца, но въпреки това знаех какво се случва, сякаш ги бях чула да се наговарят. Разбира се, че господин Палисър се върна за мен. Не виждам какво друго би могъл да стори, освен, може би, да ме остави на произвола на съдбата. Върна се на партито и се държа толкова благородно — като съвършен джентълмен. Разбира се, че си тръгнах с него и бях готова да му призная всичко, ако ме бе попитал. Щях да му кажа, че смятам да го напусна и нищо не би могло да ме задържи при него!

— Да го напуснеш, Кора!

— Да, и да избягам с онзи друг мъж, чието име не ми позволяваш да споменавам. Имах писмо в джоба си, в което той ме молеше да избягаме заедно. През онази вечер ме помоли още десетина пъти. Нямам представа как не се съгласих.

— Как не си се съгласила да бъдеш разорена и опозорена?

— Как не се съгласих да избягам с него… където и да било. Разбира се, че това щеше да означава пълно падение за мен. Не съм толкова глупава, че да не осъзнавам това. Нима смяташ, че не разбирам разликата между това да си нечия съпруга и това да си нечия любовница? Ако го бях направила, всички щяха да ме мразят и презират. Сама аз щях да се мразя и презирам. Щях да се чувствам ужасно, като противно чудовище сред останалите жени. Но защо не ми позволиха да се омъжа за него? Защо ме принудиха да обмислям подобни отчаяни действия? И въпреки че щях да унищожа себе си, в същото време щях да спася мъжа, който все още наричам свой съпруг. Знаеш ли какво, Алис? Аз му казах това. Казах му, че ако бях избягала с Бурго Фицджералд, той щеше да си намери нова съпруга и да си има дете от нея и…

— Казала си на съпруга си, че си обмисляла да го напуснеш?

— Да, казах му всичко. Казах му, че съм лудо влюбена в мъжа, когото всички останали на този свят смятат за нищожество.

— И той какво отговори?

— Не мога да ти кажа какво отговори. Но следващата седмица заминаваме за Баден, а после ще посетим Италия. Той изобщо не се ядоса. Рядко се ядосва, освен ако не е за някаква дреболия, като онзи път, когато хвърли пътеводителя на масата. И когато му казах, че може да си намери друга съпруга, която да му роди дете, той обви ръка около кръста ми и прошепна, че това не го измъчва толкова, колкото си въобразявам.

В този миг го обичах повече, отколкото когато и да било преди.

— Държал се е като истински ангел.

— Държа се като истински кабинетен министър и съм убедена, че по-скоро би предпочел да бъде министър, отколкото ангел. И така, вече знаеш всичко… всъщност не, има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Когато го научиш, ще поискаш да го направиш архангел или министър-председател. Каза ми, че трябва да ме заведе в чужбина. Предложението дойде от него и когато го направи, аз онемях. След това заяви, че трябва да те поканя да дойдеш с нас. Това ме трогна повече от всичко останало. Само си помисли как щях да реагирам, ако ми бе предложил да поканя госпожа Маршъм!

— Но той не ме харесва.

— Тук грешиш, Алис. Не става въпрос за това дали те харесва или не. Той си мислеше, че може да те превърне в нещо като госпожа Маршъм и когато ти отказа, а вместо това излезе на разходка из руините, за да флиртуваш с Джефри Палисър…

— Не съм излизала да флиртувам с Джефри Палисър.

— Той флиртуваше с теб, което е същото. И когато Плантагенет научи това… защото господин Бот му каза, разбира се…

— Господин Бот не вижда всичко.

— Мъжете като него виждат. Лошото е, че виждат повече от всичко. Но както и да е. Господин Палисър вече преодоля това свое желание. Хайде, Алис. Фактът, че предложението идва от самия него, би трябвало да разсея всичките ти съмнения. Той ти протегна ръка и ти нямаш друг избор, освен да я вземеш.

— С удоволствие ще взема ръката му.

— И ще дойдеш с нас заради мен? Той много добре разбира, че не би си прекарал приятно само в моята компания, а аз не бих си прекарала приятно само в неговата. В теб има мъдрост, която той харесва, и безразсъдност, която аз харесвам. Лесно мога да си представя как се сближавам още повече с момиче, изиграло такава необуздана игра с любовниците си.

Алис не обеща нищо тогава. Първото й възражение бе продиктувано от факта, че вече бе обещала на Кейт да замине за Уестморланд, за да я утеши за счупената й ръка.

— И задължително трябва да отида — заяви Алис, помнейки колко наложително бе да се защити пред сестрата на Джордж Вавасор. Но после призна, че нямаше да остане дълго в Уестморланд, може би не повече от седмица, и накрая бе решено господин и госпожа Палисър да отложат пътешествието си с четири или пет дни, за да може Алис да замине с тях веднага след завръщането си от „Вавасор Хол“.

— Не възразявам — рече баща й, говорейки с онзи примирен тон, използван от мъжете, които считат интересите си за накърнени, независимо от обстоятелствата. — Мога да си наема квартира. Предполагам, че ще бъде най-добре да се изнесем от къщата, имайки предвид, че вече прахоса почти всичките си пари?

Алис реши, че нямаше смисъл да посочва, в отговор на това несправедливо обвинение, че нейният принос към плащането на сметките щеше да остане същия. Тя чудесно знаеше, че това щеше да бъде така, и бе напълно убедена, че щеше да завари баща си в старата къща, когато се върнеше от пътешествието си. Замисли се за всички проблеми, които я измъчваха в момента, и реши, че това отсъствие от Лондон щеше да й се отрази почти толкова добре, колкото на самата лейди Гленкора. Дори вече бе започнала да чувства, че не можеше да не замине. Можеше да порицава братовчедка си, чиито недостатъци бяха очевидни, лесни за определение и почти крещящи, но това не означаваше, че не бе наясно със своите. Алис знаеше, че също имаше причина да се срамува от себе си. Почти се страхуваше да покаже лицето си пред приятелите си и често ронеше сълзи от мъка, мислейки за проблемите си. Жестоките думи на баща й постоянно отекваха в главата й: „При теб нещата приключват прекалено често!“ Това обвинение, колкото и да бе жестоко, бе напълно основателно и нима едно неомъжено момиче можеше да бъде обвинено в нещо по-ужасно? В мига, в който бе чула предложението на лейди Гленкора, Алис бе решила, че трябва да напусне дома си, особено дневната на улица „Кралица Ан“, свързана с толкова много спомени, които в момента искаше да забрави.

Господин Палисър не можеше да позволи на жена си да остане в Лондон през десетте дни, докато чакаха Алис да се върне от Уестморланд, но и не можеше да я изпрати в провинцията сама. Затова я заведе в Мачинг, след като бе получил специално разрешение да отсъства от Камарата до края на сесията, и остана там с нея почти до края на този период. По-късно лейди Гленкора сподели с Алис, че седмицата, прекарана в Мачинг, била ужасна. Той нито веднъж не я укорил и дори не загатнал, че има основание да се оплаче от поведението й. Отнасял се с нея с уважение и много повече привързаност, отколкото обикновено.

— Но не ме изпускаше от поглед — рече лейди Гленкора. — Сигурно е решил, че Бурго Фицджералд се спотайва някъде сред руините. Не ме подозираше, разбира се, но нито за миг не ме оставяше сама.

Казвайки това, лейди Гленкора почти бе налучкала истината. Докато се бе разхождал под брястовете в Кенсингтън, Господин Палисър бе решил, че никога няма да подозира жена си и никога няма да се отнася с нея така, сякаш я подозира. Бе си казал, че вината е повече негова, отколкото нейна, мислейки за признанието, което му бе направила преди сватбата. Но той считаше за свой най-висш дълг да я спаси от бездната, в която, както самата лейди Гленкора му бе казала, за малко не бе пропаднала. Това трябваше да бъде направено както за нейно, така и за негово добро. Дългът, който имаше към нея, беше толкова важен, че се бе отказал от най-голямата си мечта, за да го изпълни. Щеше да бъде ужасно да му отнемат съпругата, но щеше да бъде още по-ужасно всички на света да знаят, че го бе сполетяло подобно нещастие.

Така че той не се отделяше от жена си. Двамата кръстосваха Мачинг, теглени от Денди и Флърт. Самият той предлагаше тези малки екскурзии. Бяха му досадни, разбира се, но бяха още по-досадни за жена му, която намираше за много трудно да разговаря с него. Тя се мъчеше да говори, той се мъчеше да отговаря и това бе едно голямо мъчение. Той седеше с нея всяка сутрин и всяка вечер. Закусваше с нея, обядваше с нея и вечеряше с нея. Лягаше си рано, тъй като вече нямаше страници с числа, изискващи вниманието му. Най-накрая тази седмица се изтъркаля.

— Няколко пъти го видях да се прозява — рече лейди Гленкора по-късно. — Сякаш щеше да се разпадне на парчета.