Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (68)

Шестдесет и осма глава
От Лондон до Баден

На следващата сутрин всички в дома на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ станаха рано и никой не се прозяваше. Има някаква особена енергичност, която се появява сутринта преди дълго пътуване, и тази енергичност е още по-ясно изразена, когато нещата и хората, които трябва да бъдат пренесени, са многобройни и създават грижи. Лейди Гленкора създаде грижи на своя съпруг, тъй като не успя да слезе навреме на закуска. Когато бе порицана за това нехайно отношение към сключеното помежду им споразумение, тя настоя, че по-късният влак също би им свършил работа. Когато господин Палисър й доказа, след дълги обяснения, че ако хванат по-късния влак, ще пристигнат в Париж едва на следващия ден, тя обяви, че ще им бъде много по-приятно да пътуват цяла седмица, отколкото да покрият това голямо разстояние само за един ден. После добави, че от всичко най-много иска да види Фолкстън^[1].

— Ако това е така, защо не ми каза по-рано? — попита господин Палисър с най-мрачния си глас. — Ричард и каретата заминаха още вчера и вече са на борда на пощенския кораб.

— Ако Ричард и каретата вече са на борда на пощенския кораб, разбира се, че трябва да ги последваме — отвърна лейди Гленкора. — И трябва да отложим разглеждането на Фолкстън за по-късно. Алис, забелязала ли си, че когато човек пътува, той винаги трябва да се съобразява с някой Ричард и с някаква карета и постепенно започва да се чувства така, сякаш се е превърнал в роб?

Всички тези неща бяха истинско изпитание за господин Палисър, но ми се струва, че той им се наслади и искрено се зарадва, когато откри, че багажът им е потеглил от гара „Пимлико“ в правилния влак.

Разбира се, че на лейди Гленкора и на Алис им стана лошо, докато прекосяваха Ламанша, и че на камериерките им стана още по-лошо. Прислужниците изчезнаха, когато господин Палисър имаше нужда от тях, за да пият бренди с вода със стюарда на долния етаж. Лейди Гленкора заяви, че не би могла да стигне по-далече от Булон, дори да я носят на ръце. Въпреки това успяха да се доберат до Париж. Ако господин Палисър бе станал канцлер на хазната, едва ли щеше да му се наложи да работи по-усърдно, отколкото през този ден. Именно той откри коя карета бе запазена за тях, той пренесе пътните им чанти и пелерините им със собствените си ръце, той извади романите, които, разбира се, не бяха прочетени, и той извърши всички приготовления за този етап от пътуването им, сякаш щеше да им отнеме седмица, а не пет часа и половина.

— Боже мой! Почти през цялото време спах! — възкликна лейди Гленкора, когато наближиха Париж.

— Предполагам, че ти е било удобно — отвърна развеселено господин Палисър.

— Чувствам се отлично, откакто слязохме от онзи ужасен кораб. Защо правят корабите толкова неудобни? Сигурна съм, че е нарочно.

— Предполагам, че просто не могат да ги направят удобни?

— Морето ги прави неудобни — заяви господин Палисър.

— Няма значение. В следващите дванайсет месеца няма да се качваме на кораб. Можем да стигнем до кюрдите, Алис, без да ни се налага да се качваме на кораб. Според мен това е голямото удобство на континента. Човек може да ходи навсякъде, без да му става лошо.

Господин Палисър не каза нищо, но въздъхна при мисълта, че ще отсъства цяла година. Бе обещал и разбира се, никога не би се отметнал от думата си. Но как щеше да живее цели дванайсет месеца без Камарата на общините? Какво щеше да прави през това време? Как щеше да използва интелекта и енергията си през дългите дни, които му предстояха? А можеше да стане канцлер на хазната! Точно в този момент можеше да е на крака, произнасяйки шестчасова реч за финансовото състояние на страната, предизвиквайки възхищението на половината членове и объркването на другата половина, вместо да мъкне женски пелерини през мръсната, студена и мрачна чакалня на парижката гара, където британските граждани стоят под стража, докато разтоварват сандъците им от вагоните.

— Но няма да спираме тук… нали? — попита лейди Гленкора печално.

— Не, скъпа. Дал съм ключовете на Ричард. Веднага продължаваме.

— А кога ще получим багажа си?

— След около половин час — отвърна господин Палисър.

— Предполагам, че ще трябва да се примирим с това, нали, Алис? — рече лейди Гленкора, докато влизаше в каретата, която ги чакаше.

Алис си спомни предишния път, когато бе стояла в тази чакалня, в компанията на Джордж и Кейт. Тогава двете момичета съвсем търпеливо бяха изчакали сандъците им да бъдат проверени от служителите. Но сега Алис пътуваше с големци. Сега пътуваше с хора, които никога не говореха за богатството си и сякаш дори не мислеха за него, но постоянно демонстрираха, че го имат предвид. „Но ми се струва, че бремето надвишава ползите — каза си Алис, — не за пръв път.“

Останаха една седмица в Париж и през това време Алис осъзна, че се е сближила с господин Палисър. Истината бе, че в Мачинг двамата почти не бяха общували и тя не бе научила нищо за него. Сега започна да разбира характера му и се научи как да разговаря с него. Позволяваше му да й говори за неща, от които лейди Гленкора упорито не се интересуваше. Зарадва го, когато извади джобното си тефтерче и си записа бройката на яйцата, които се изяждаха всеки ден в Париж, въпреки мнението на Гленкора, че тази информация не струваше нищо, понеже господин Палисър не можеше да й каже колко от яйцата ставаха за ядене и колко не ставаха. Алис с удоволствие научи, че в Париж работеха близо сто и петдесет хиляди жени, докато лейди Гленкора нарече това голям срам и изрази надеждата си, че те скоро ще си намерят съпрузи. Когато господин Палисър й обясни, че това е невъзможно поради прираста на женското население, тя го разгневи с наблюдението си, че наоколо се разхождат много мъже, които, поне според нея, очевидно нямат съпруги.

— Как ми се иска да се бе оженил за теб! — каза Гленкора на Алис тази вечер. — Винаги щеше да имаш джобно тефтерче в себе си, в което да си записваш разни числа и щеше да се преструваш, че се интересуваш от яйца, бутилки вино и всичко останало. Що се отнася до мен, аз просто не мога. Ако видя гладна жена, мога да й дам пари. Ако е болна, мога да се опитам да я излекувам. Ако чуя, че някой мъж е зъл, мога да го намразя. Но не бих могла да се справя с бедността и престъпността. Не вярвам, че бих могла. Просто мозъкът ми не е достатъчно голям.

Не се запознаха с никого в Париж и бяха доволни, когато седмицата най-накрая свърши.

— Не съм сигурна, че Баден ще ни хареса повече — рече лейди Гленкора. — Но знаеш, че не сме задължени да стоим дълго там. Малко по малко се приближаваме до кюрдите.

Господин Палисър веднага възрази:

— Мисля, че трябва отсега да решим, че ще останем поне месец в Баден.

— Но защо изобщо трябва да решаваме? — попита лейди Гленкора с жален тон.

— Обичам да имам план — отвърна господин Палисър.

— Аз също — рече жена му, — но само за да мога после да кажа, че съм го нарушила.

— Едва ли има нещо, което да мразя повече от това да не изпълнявам намеренията си — заяви господин Палисър.

Като чу това, лейди Гленкора сви рамене, изгледа братовчедка си и направи подигравателна гримаса. Известно време съпругът й се примиряваше с това отношение и трябва да признаем, че се държеше много достойно. Но истината бе, че винаги ставаше онова, което той искаше. Лейди Гленкора се държеше ужасно, като постоянно противоречеше на съпруга си, сякаш бе забравила за саможертвата, която той бе направил за нея. Но никога не ставаше нейното.

Всъщност почти никога, защото все пак успя да извоюва една малка победа. Господин Палисър искаше да се отправят към Кьолн и оттам да се спуснат по Рейн до Баден. Лейди Гленкора веднага обяви, че ненавижда Рейн, защото от всички реки на света, тази е най-надценената и предлага най-скучните гледки, така че ще бъде много нещастна, ако я принудят да пътува по нея. Като чу това, господин Палисър реши да се допита до Алис. Тя също бе пътувала по Рейн с Кейт и Джордж Вавасор, така че гласува за това да минат през Страсбург.

— Тогава ще минем през Страсбург — съгласи се галантно господин Палисър.

— Не че искам отново да видя онази противна църква — рече Гленкора.

— Струва ми се, че за теб всичко е еднакво противно — заяви съпругът й. — Решила си да недоволстваш, така че едва ли има някакво значение кой маршрут ще изберем.

— Това е вярно — отвърна жена му. — Няма голямо значение.

Стигнаха до Баден, като не прекараха почти никакво време в Страсбург. Половината хотел бе на тяхно разположение. Тук за пръв път ползваха каретата и лейди Гленкора дори предложи да докарат Денди и Флърт от Англия. Когато чу това, господин Палисър спокойно посочи, че конете няма да понесат дългото пътуване.

— Ще бъдат толкова съсипани, че ще им трябват поне два или три месеца, за да се възстановят — обясни той.

— Щях да те помоля за тях, само ако бе възможно да дойдат в балон — каза лейди Гленкора.

Това разгневи господин Палисър, който наистина си бе помислил, че би могъл да омиротвори жена си, като докара любимите й коне в Баден.

— Алис — попита тя една сутрин, — колко яйца изяждат в Баден всяка сутрин преди десет часа?

Господин Палисър, който в момента ядеше яйце, хвърли лъжичката си на масата и избута чинията си.

— Какво има, Плантагенет? — попита жена му.

— Как какво!? — възкликна той. — Но няма значение. Вече би трябвало да съм свикнал.

— Кълна се, че не знам с какво съм те обидила — заяви лейди Гленкора. — Алис, разбираш ли защо ми се сърди?

Алис отвърна, че много добре разбира.

— Естествено, че разбира — каза господин Палисър. — Как би могла да не разбере? Всъщност, госпожице Вавасор, искам да ви се извиня за начина, по който смущаваме спокойствието ви.

— Според мен Алис си прекарва много добре — заяви лейди Гленкора. — Не виждам какво би могло да смущава спокойствието й. Никой не й се кара. Никой не й казва, че е глупачка. Тя никога не се шегува и не прави нищо нередно, така че никой не я наказва.

Докато обикаляше игралните зали този следобед, господин Палисър си мислеше, че в крайна сметка за него щеше да бъде по-добре, ако бе останал в Лондон и бе станал канцлер на хазната. Рискът определено си заслужаваше.

— Чудя се дали поне веднъж да не заложа няколко монети — рече Гленкора на братовчедка си същата вечер в една от тези игрални зали.

След вечеря бяха чули музика, идваща от другата половина на хотела, и бяха решили да разгледат игралните зали. Но тъй като нито една от дамите не бе пожелала да танцува, тримата се бяха разделили.

— Най-голямата глупост на света! — отвърна Алис. — Какво би могла да спечелиш от това? Не ми казвай, че искаш парите на тези ужасни хора?

— Ще ти кажа какво искам — някаква причина да живея! Някакво вълнение в живота си! Не е ли срамно, че всички около мен се забавляват, а аз не мога? Искам да седна на бара, да си поръчам бира и да слушам музика. Но Плантагенет не ми позволява. Мисля, че ще хвърля една монета на масата и да видим какво ще стане.

— Ще си тръгна, ако го направиш — заплаши Алис.

— Толкова си консервативна! Струва ми се, че съдбата е направила така, че двете с теб да станем толкова близки. Следиш ме почти толкова зорко, колкото господин Бот и госпожа Маршъм. Но тъй като самата аз те избрах, нямам право да се оплаквам и не мога да се отърва от теб.

— Нима искаш да се отървеш от мен, Кора?

— Понякога. Знаеш ли, че има мигове, когато почти ми се иска да се хвърля в обятията на дявола, защото това ми изглежда като най-доброто възможно решение? Знам, че животът ми никак няма да е лек, защото всяка жена в това положение ще трябва да понесе много хули, преди да свикне. Един мъж може да пие, да играе комар и да се забавлява, без никой да го презира за това. Старите педанти ще му четат лекции, разбира се, но само ако е достатъчно глупав, за да се остави да го хванат. Има нужда единствено от пари, за да се забавлява. Аз имам предостатъчно пари или по-скоро имах. Но досега не съм се забавлявала. Наистина се чувствам изкушена да се разбунтувам и да се отдам на тези удоволствия, без да се интересувам от мнението на хората.

— Залагането на една монета няма да задоволи този копнеж — посочи Алис.

— Смяташ, че ще бъда като дивия звяр, който напълно полудява, след като е вкусил кръв? Виж всички тези хора тук. Има съпрузи, които играят комар без знанието на жените си, както и жени, които играят комар без знанието на съпрузите си. Чудя се дали Плантагенет някога е играл комар. Няма ли да е забавно, ако някой ден го хванем да играе?

— Съмнявам се, че имаш основания да се притесняваш.

— Да се притеснявам! Това само ще го издигне в очите ми. Ако някоя сутрин дойде при мен и ми каже, че е загубил сто хиляди лири на комар, ще започна да се чувствам много по-приятно в неговата компания.

— Сигурна съм, че това никога няма да се случи.

— И аз. Ще изчисли, че шансовете му са девет към седем и че рискът не си струва.

— Съмнявам се, че би опитал, дори да е сигурен, че ще спечели.

— Разбира се, че тогава не би опитал. Би било долно и нечестно. Виж, там се освободи място. Ще заложа един наполеон^[2].

— Недей. Ако го направиш, веднага ще си тръгна. Виж жените, които играят. Нима сред тях има една, която би се осмелила да докоснеш? Погледни ги. Погледни бузите им, погледни очите и ръцете ми. Мъжете са ужасни, но жените приличат на демони.

— Няма да ме уплашиш с тези детски истории, да знаеш. Всички тук ми изглеждат напълно нормални.

— Какво мислиш за онази млада жена, която току-що получи шепа монети от мъжа до себе си?

— Мисля, че е много щастлива. Никога не съм получавала шепа монети, а мъжът, комуто принадлежа, не ми позволява да се забавлявам.

Вече стояха до единия край на масата и изведнъж хората се дръпнаха, сякаш за да им отворят път до свободното място. Лейди Гленкора остави Алис, пристъпи напред и сложи една златна монета в едно от отделенията. После веднага се дръпна назад, с изчервено лице, и хвана Алис за ръката.

— Ето — рече тя — направих го!

Алис бе толкова слисана, че не знаеше какво да предприеме. Вече не можеше да порицае приятелката си, тъй като всички погледи бяха приковани в тях. Не можеше и да я остави, както бе заплашила, че ще направи. Лейди Гленкора се изсмя по своя тих начин, но не помръдна от мястото си.

— Бях решила, че няма да ти позволя да ме разколебаеш — заяви тя.

Междувременно един от служителите бе раздал картите и бе обявил печелившите, а друг нежно бе избутал четири златни монети до онази, която лейди Гленкора бе заложила. След това хитро бе уловил погледа й и с цялата тактичност, на която бе способен, й бе кимнал, избутвайки ги още по-близо до нея. Лейди Гленкора предполагаше, че никой в залата не я познаваше, но грешеше. Всички крупиета и поне половината клиенти знаеха кой бе новият играч на масата. Мястото, до което бе застанала, все още бе свободно. Някой й махна да прибере парите, които току-що бе спечелила. Тя се поколеба и крупието я попита, с онзи тих и безизразен глас, характерен за тези мъже, дали иска парите й да останат там. Тя му кимна и той веднага върна монетите в отделението, където тя бе поставила първия си наполеон. Картите отново бяха обърнати и лейди Гленкора отново спечели. Парите, избутани към нея, този път бяха цяла шепа. Тя вече имаше между двайсет и трийсет наполеона на масата. Преди се бе изчервила, но сега лицето й пламна. Тя грабна ръката на братовчедка си, която буквално трепереше до нея, и се опита отново да се изсмее. Но Алис се вгледа в очите й и осъзна, че бе изплашена. Някой постави стол за нея на масата и в объркването си и без да знае какво да прави, тя седна.

— Да си тръгваме! — изсъска Алис и я стисна за рамото, пренебрегвайки всичко друго, освен целта, която преследваше. — Трябва да станеш! Не можеш да седиш тук!

— Трябва да се отърва от тези пари — отвърна Гленкора, шепнейки. — Тогава ще си тръгна.

Крупието пак я попита дали иска парите й да останат там и тя отново кимна. Вече всички около масата я гледаха. Особено жените — онези противни жени с техните алени бузи, ярки бонета и твърди, безсрамни очи. Някои бяха свалили белите си ръкавици, разкривайки мръсните си ръце. Те се взираха в лейди Гленкора по онзи втренчен начин, който бе характерен за тях. Алис видя това и потрепери от ужас.

Гленкора отново спечели.

— Остави парите — изсъска Алис. — Да си ходим!

— Не мога да ги оставя — отвърна Гленкора. — Ако го направя, ще предизвикам суматоха. Ще загубя следващия път.

Тя говореше английски, разбира се, и най-вероятно никой друг не я разбираше, но смущението й бе повече от очевидно и хората около масата не можеха да извърнат очи от нея. Двамата с крупието за трети път проведоха краткия си разговор и парите й отново бяха натрупани в същото отделение: купчина злато, която предизвикваше завист в сърцата на повечето присъстващи.

Алис се бе облегнала с две ръце на стола, защото краката й се подгъваха. Реши, че ако дяволът се намеси и отново увеличи размерите на купчината злато, ще отиде да намери господин Палисър. Не знаеше какво друго би могла да направи. Не разбираше правилата на тази игра, но бе напълно сигурна, че всички служители около масата са крадци, способни на всякакви подлости и дързости. Може би щяха да продължат да увеличават купчината със злато, принуждавайки лейди Гленкора да остане на масата и надявайки се по този начин да я оплетат в паяжината си. Разбира се, че подозренията й бяха преувеличени, но това бе напълно естествено.

— Веднага ела с мен — рече Алис — или ще те оставя сама.

В този момент крупието събра купчината монети и я отнесе, но Алис не видя това, защото на рамото й бе паднала нечия ръка. Тя се обърна и срещна погледа на господин Палисър.

— Загубих ги — рече Гленкора и се засмя.

Но после тя също се обърна и видя съпруга си.

— Толкова се радвам, че дойдохте — промълви Алис.

— Защо сте я довели тук? — попита господин Палисър.

Очите му пламтяха от гняв. Взе жена си под ръка и бързо се отдалечи с нея, докато Алис ги последва сама. Той веднага се насочи нагоре по стълбите към стаите им. Алис не чу какво говореше на жена си, но сърцето й преливаше от негодувание. Чувстваше, че се бе отнесъл чудовищно с нея и реши да му го каже, дори и това да означаваше, че ще трябва да се прибере сама в Англия. Последва ги нагоре по стълбите и ги завари в дневната. Той стоеше на прага и държеше вратата отворена за нея, докато лейди Гленкора се бе хвърлила на дивана и се заливаше от престорен смях.

— Бесен е заради едно недоразумение — рече тя.

— Недоразумение! — възкликна господин Палисър.

— Да, недоразумение. Нима предполагаш, че съм седнала там с идеята да спечеля всички тези пари?

Той я изгледа с презрение.

— Господин Палисър — рече Алис. — Тази вечер се отнесохте към мен по начин, който не съм очаквала. Очевидно е, че обвинявате мен.

— Не съм казал нищо подобно, госпожице Вавасор.

— Не, не сте казали. Но умеете да показвате гнева си без думи. И тъй като не желая да предизвиквам неудоволствието ви, ще се върна в Англия сама.

— Алис! Алис! — възкликна Гленкора и скочи на крака. — Това са глупости! Говориш глупости! Нима смяташ да ме изоставиш, защото той ти се е ядосал за някаква дреболия?

— Това, че откривам жена си седнала на маса за комар, с купчини злато пред себе си и заобиколена от злодеи и отрепки, не е дреболия.

— Несправедлив си към мен, Плантагенет — рече Гленкора. — Имаше само една купчина злато и тя не остана дълго. Нали така, Алис?

— Невъзможно е да бъдеш засрамена с нещо — отбеляза съпругът й.

— Определено не обичам да се чувствам засрамена — отговори тя. — И в този случай не виждам причина да се срамувам.

— Ако не възразявате, господин Палисър, ще отида да си легна — заяви Алис. — Съветвам ви да обмислите случилото се тази нощ. Аз също ще го направя. Лека нощ, Гленкора.

Алис взе свещта и се отправи към спалнята си с цялото достойнство, на което бе способна.