Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (61)

Шестдесет и първа глава
Сметките са уредени

Господин Вавасор не знаеше какво да прави с дъщеря си. Тя бе подписала четири сметки на обща стойност от две хиляди лири и бе поискала от него, почти без да му се извинява, да й помогне с тяхното плащане. Нищо не й пречеше утре да разпише друга сметка за още по-голяма сума! Как можеше да постъпи с такава дъщеря? „Не ми трябват парите й — рече си той. — И ако остане без средства, ще се опитам да й помогна от собствения си джоб. Но сърцето ми се къса, като я гледам как прахосва парите си по този начин!“

Господин Вавасор се отправи към кабинета си на „Чансъри Лейн“, но нямаше намерение да се отбива в кантората на адвоката господин Раунд. Вместо това изпрати бележка по куриер до улица „Съфък“ и отговорът на тази бележка пристигна под формата на самия господин Грей. Тези дни той живееше в града и често се виждаше с господин Вавасор. Всъщност не бе напускал Лондон от онзи паметен ден, когато бе хвърлил своя съперник надолу по стълбите на квартирата си. Оттогава бе научил много неща за кариерата на Джордж Вавасор и се разтреперваше от ужас при мисълта, че някое момиче може да се обвърже с мъж като него.

Беше си вкъщи, когато бележката на господин Вавасор му бе доставена, и веднага се отправи пеша към „Чансъри Лейн“. Много добре знаеше пътя до кабинета на господин Вавасор, защото бе придобил навика да се отбива често там. Двамата мъже говореха предимно за Алис. Джон Грей беше търпелив и упорит мъж, който бе уверен във възможностите си и вярваше, че рано или късно ще постигне целта, която преследваше. Не се бе отчаял по отношение на Алис. И въпреки че бе признал пред себе си, че тя се бе държала много глупаво, или по-скоро неразумно, той не й се бе ядосал. Гледаше на разтрогването на годежа им и на последвалото й обещание към братовчед й като на последствия от умствено разстройство — сериозно и неприятно заболяване, което може би щеше да я измъчва до края на дните й и да й причини още много терзания (както на нея, така и на него). Но според него това заболяване можеше да бъде излекувано. Може би пациентката нямаше да бъде толкова силна, колкото преди, но поне щеше да бъде здрава. Той не би я изоставил, ако бе научил, че страда от болест, с която лекарите са запознати и по същия начин не би я изоставил сега, когато бе развила болест, която още нямаше име. Той вече бе научил от господин Вавасор, че Алис бе осъзнала невъзможността на това да се омъжи за братовчед си и по своя тих, търпелив и упорит начин, започваше да се чувства уверен, че някой ден ще успее да заведе своята любима в Недъркоутс.

Кабинетът, в който Джон Вавасор бе обречен да прекарва дванайсет часа на седмица по време на всяка сесия до края на живота си, несъмнено беше мрачно и потискащо място. Нямам представа дали някой би могъл да работи на подобно място седем часа на ден и пет дни в седмицата, без да полудее. Съмнявам се, че е имало такива случаи. Често съм бродил по тези коридори, без да попадна на следа от човешки живот, в пълна и абсолютна тишина. Склонен съм да мисля, че в опит да спасят служителите си от самоубийство, лорд-канцлерите от време на време се смиляват над тях и ги изпращат заедно с куриерите в някой парк или луксозен клуб, за да облекчат безполезността на тяхното съществувание.

Противната колекция от стаички (като най-противната беше тази на господин Вавасор) всъщност не се намираше на Чансъри Лейн. От Чансъри Лейн се отделяха три-четири по-тесни улички и няколко тъмни и тихи ниши. Някои от тях бяха задънени, други се сливаха с по-големи, но също толкова мрачни улици, където се намираха затворите за длъжници, а трети водеха до така наречените адвокатски сдружения — учреждения, за които повечето обикновени хора не бяха чували и за които, поне според мен, голяма част от самите адвокати не знаеха. Кой е чувал за Сдружението на Симъндс? Но някой Симъндс, несъмнено уважаван в своето време, бе основал това сдружение и то съществуваше до ден-днешен. Кой е запознат с целите и ползите от Сдружението на Стейпълс? Кои са неговите членове и с какво се занимават? Освен това Сдружението на Стейпълс беше сдружение с претенции, тъй като имаше свой собствен параклис или по-скоро сграда, която, поне отвън, имаше църковен вид, както по отношение на архитектурата и градината, така и по отношение на фасадата, гледаща към Холборн. Това несъмнено бе една неприветлива, но доста голяма постройка със старинна врата и достолепно излъчване.

Сградата, помещаваща кабинета и бюрото на господин Джон Вавасор, се намираше в една от тези странични улички и нейният основател, след като я бе построил, се бе почувствал много доволен от себе си. Фасадата й бе каменна и самата постройка бе солидна, но много грозна. Излъчваше някаква особена важност и може би по тази причина си имаше собствено име: Държавен архив на главния счетоводител. Може би в тъмните мазета на тази сграда и до ден-днешен се съхраняват архивите на много имоти, изпратени в канцлерския съд^[1] и никога не излезли оттам. В постройката се влизаше през тъмен коридор, чиято врата никога не се затваряше, и тъй като в другия му край също имаше врата, водеща до друга тясна уличка, той се бе превърнал в нещо като проход. Но хората, които го използваха, бяха малко на брой. От време на време можеше да бъде видяно момче, носещо купчина документи на главата или раменете си, както и някой писар, работещ в съда, който знаеше най-прекия път между две адвокатски кантори. Но въпреки че бе отворен от двете страни, този коридор беше тъмен като Ереб^[2] и всеки човек, който минаваше по него, започваше да чувства влагата и да усеща миризмата на мухъл, издигаща се от съдебните архиви под краката му.

Джон Грей мина по този коридор и изкачи каменните стъпала, водещи до кабинета на господин Вавасор. Стълбището беше широко и величествено, почти като стълбище в благородно имение, но мракът в коридора се бе просмукал и там и бе създал потискаща атмосфера, така че никой не можеше да слиза или да се качва по стълбите, без да изпита тягостно чувство. Господин Грей достигна един дълъг коридор, където, поне отначало, цареше пълна тишина. Нямаше шум на врати, които се отварят и затварят, нито тропот на краката на мъже, изкарващи своята прехрана. Джон Грей спря за миг и се огледа, запленен от мъртвешката неподвижност на мястото, но после чу тежко дишане и осъзна, че в килиите от двете му страни имаше пленници. Когато наближи вратата на кабинета на господин Вавасор, той прецени, че дишането идваше именно оттам.

На вратата бяха изписани думи, които едва успя да разчете в тъмното: „Стая за разписване. Господин Вавасор.“

Господин Вавасор ненавиждаше тези думи до дъното на душата си! Струваше му се, че те бяха сложени там, за да го унижат пред целия свят, разкривайки падението му. След като бе чул завещанието на дядо си, той бе решил никога повече да не изкачва онова меланхолично стълбище, да напусне завинаги Държавния архив на главния счетоводител и да се задоволи само с половината от официалния си доход. Но как можеше да се откаже от тези пари, когато дъщеря му продължаваше да захвърля своите на вятъра — и то по няколко хиляди наведнъж?

Джон Грей влезе в стаята и завари господин Вавасор седнал на един фотьойл до огъня. Подозирам, че дишането, което бе чул, по-скоро беше хъркане. Вавасор бе решил да се почине, изморен от разписването на документи. Стаята беше голяма и скучна и гледаше към някакъв вътрешен двор. Господин Грей си каза, че едва ли е била боядисвана в последните няколко десетилетия. Съвсем близо до прозореца се издигаше черната стена на друга сграда, така че никаква дневна светлина не можеше да прекъсне работата на разписващия. В центъра на стаята имаше голяма махагонова маса, върху която се издигаше висока кула от документи. Отгоре бяха поставени единствените два инструмента, нужни на разписващия — попивателна хартия и химикалка. По дължина на масата бяха наредени няколко дебели справочника: „Пощенски указател“, „Съдебен циркуляр“, „Директория на адвокатските сдружения“, прашен том с парламентарни актове, които се отнасяха до Канцлерския съд (том, който господин Вавасор никога не бе отварял), както и няколко други. Сред тях нямаше книга, която би могла да послужи за разтуха или от която читателят би могъл да извлече някакво удоволствие. Покрай стената бяха наредени няколко стола и имаше един фотьойл, който обитателят на кабинета бе преместил до огнището. Подът бе покрит със стар турски килим. Други мебели нямаше. Едва ли е изненадващо, че господин Вавасор предпочиташе клуба си пред това място. Всъщност той не бе напълно сам в своята мрачна тъмница. В ъгъла на голямата стая имаше малък килер, където седеше писарят на разписвача — момче на около седемнайсет години, което прекарваше повечето си време, играейки морски шах на попивателната хартия. Ако бях на мястото на господин Вавасор, щях да се сприятеля с това момче, да му издам всичките си тайни и да се присъединя към младежките му игри.

— Влез! — извика господин Вавасор, когато Джон Грей го събуди, чукайки на вратата. — Радвам се да те видя. Заповядай, седни. Някога виждал ли си такъв окаян огън? Въглищата, които ни дават тук, са най-ужасните въглища в цял Лондон. Някога виждал ли си такива въглища?

Той гневно разбута огъня с ръжена.

Днес беше първи май и Грей, който бе дошъл пеша от улица „Съфък“, се бе изпотил.

— За какво ти е огън, когато навън е толкова топло? — попита той.

— За какво ми е огън? — възкликна разписвачът. — Ако трябваше да седиш тук по цял ден, щеше да видиш за какво ми е. Това е най-студената сграда, в която някога съм влизал. Понякога през зимата обличам вълненото си палто. Иска ми се да можех да заключа стария Съгдън тук за няколко седмици през януари.

Достолепният адвокат, чието име Вавасор бе споменал, бе главният виновник за неговото заточение и той постоянно му пожелаваше подобни малки нещастия.

— Как е Алис? — попита Грей, искайки да смени темата, защото се бе наслушал на историите на своя приятел за неговото заточение.

Господин Вавасор въздъхна.

— Добре е, струва ми се — отвърна той.

— Да не се е случило нещо на улица „Кралица Ан“?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Всъщност не съм сигурен дали трябва да ти казвам.

— Стигнахме толкова далече заедно и ми се струва, че съм заслужил правото да знам всичко, което я засяга.

— Точно в това е проблемът. Става въпрос за парите й. Знаеш ли какво, Грей? Започвам да си мисля, че направих грешка, като ти позволих да уредиш онези заеми от нейно име.

— Защо мислиш, че си направил грешка?

— Защото предвиждам трудности. Как ще уредим връщането на тези пари?

— Ако Алис стане моя жена, няма да ни се наложи да уреждаме нищо.

— Но ако не стане твоя жена? Започвам да си мисля, че тя никога няма да започне да се държи като другите жени.

— Не съм напълно сигурен, че я разбирам — призна Грей. — Но ти най-вероятно я разбираш по-добре от всеки друг.

— Никой не я разбира — отвърна ядосаният баща. — Онзи ден ми каза, както много добре знаеш, че нещата между нея и братовчед й са приключили…

— Нима… нима отново се е събрала с него? — попита Грей.

Докато говореше, по бузите му изби червенина — знак за острото безпокойство, предизвикало въпроса.

— Не мисля… поне не по начина, който имаш предвид. Струва ми се, че тя започва да осъзнава, че той е негодник.

— Трябва да сме благодарни на Бог, че е научила истината, преди да е станало твърде късно.

— Но знаеш ли какво е направила? Разписала е четири сметки на стойност две хиляди лири, които трябва да бъдат платени в срок от две седмици! Тази сутрин й изпратил някакъв мъж, който се представил за негов секретар, и Алис се съгласила да ги разпише. Две хиляди лири! Ето какво става, когато позволиш на една млада жена да се разпорежда с парите си.

— Но ние очаквахме това — отвърна Грей, който бе приел новината много спокойно.

— Да сме го очаквали?

— Разбира се. Нима си предполагал, че няма да й поиска още пари?

— Но те се скараха!

— Това не би имало никакво значение за нея. Обещала му е парите си и ако той се задоволи с тях, нека изпълни обещанието си.

— И да му даде всичко! В никакъв случай! Ще го разоблича. О, да. Жалък мошеник!

— Няма да направиш нищо, което би могло да нарани репутацията на дъщеря ти. Сигурен съм в това.

— Но… небеса… какъв безочлив грабеж! Две хиляди лири за две седмици!

Краткостта на срока сякаш бе скандализирала господин Вавасор повече от самата сума. Той описа цялата транзакция на Грей, опитвайки се да бъде възможно най-изчерпателен, и му каза как Алис бе обявила, че сама ще отиде при господин Раунд, ако баща й откаже да плати сметките в уречения срок.

— Господин Раунд не знае нищо по въпроса, между другото — продължи Вавасор. — Дори не би си помислил, че някой може да бъде толкова нагъл. Ще посъветвам Алис да забрави за тези сметки и да остави срока да изтече. Междувременно аз ще отида до Дръмъндс и ще им обясня всичко.

— Не бива да правиш това — отвърна Грей. — Аз ще отида до Дръмъндс и ще платя сметките. Нека Джордж получи парите си. Обирът му е бил успешен.

— И ако тя накрая откаже да се омъжи за теб, Грей? Кълна се, че според мен ще направи точно това. Убеден съм, че никога няма да се омъжи. Просто не е като другите жени.

— Парите няма да ми липсват, ако никога не се оженя — каза Грей с усмивка. — А ако се омъжи за мен, разбира се, че ще я накарам да ми ги върне.

— Няма да стане, Грей! — отвърна Вавасор. — Ако беше твоя дъщеря, щеше да знаеш, че тя никога не би приела парите ти по този начин.

— Знам това, въпреки че не ми е дъщеря. Просто се шегувах. Веднага щом се уверя, ако това изобщо се случи, че тя никога няма да се омъжи за мен, ще си взема парите обратно. Не се тревожи. Тогава ще й обясним условията на споразумението, което сме сключили.

Те решиха следното: на следващата сутрин Вавасор съобщи на дъщеря си, че е изпълнил молбата й и че сметките са били платени преди срокът им да изтече. Същата събота (денят, споменат от братовчед й в неговото писмо) тя отиде до Дръмъндс и бе информирана от безкрайно учтивия писар, че сметките наистина са били платени.

Струва ми се, че едва ли бихме могли да опишем това отношение към господин Джордж Вавасор като несправедливо.