Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (67)

Шестдесет и седма глава
Последната целувка

Когато се върна от Уестморланд, Алис веднага се отправи към „Парк Лейн“, където лейди Гленкора и господин Палисър я чакаха. Щеше да прекара един ден с тях в Лондон, а на сутринта на следващия щяха да заминат за Париж. Завари господин Палисър да полага неимоверни грижи за жена си. Не че в поведението му имаше нещо, което да намеква, че я държи под око или прекарва повече време с нея, отколкото бе нормално за съпруг на млада жена. Но начинът им на живот несъмнено бе много по-различен от онова, което бе видяла в Мачинг!

Когато Алис пристигна, самият господин Палисър я посрещна в антрето и я заведе при жена си още преди да бе имала време да свали шапката си.

— Много сме ви задължени, госпожице Вавасор — рече той. — Чувствам тази благодарност толкова силно, колкото самата Гленкора.

— О, не — отвърна тя. — Аз съм ви задължена за това, че ме поканихте.

Той просто се усмихна и поклати глава, след което я заведе горе. На стълбите двамата си размениха още няколко думи.

— Трябва да ми простите за острите думи, които отправих към вас онази вечер, когато излязохте да се разхождате из руините.

Алис промърмори нещо учтиво, намеквайки, че въпросът отдавна бе забравен, и двамата се насочиха към стаята на лейди Гленкора. На Алис й се стори, че той не изглежда толкова внушително, колкото бе изглеждал в Мачинг. Вече не се надяваше да бъде направен канцлер на хазната (нещо, което бе смятал за сигурно) и това понижение в най-обикновен грижовен съпруг сякаш се бе отразило на походката, гласа и цялостното му поведение. Когато бе приветствал Алис в Мачинг, той несъмнено се бе извисявал над нея по начин, който бе почти заплашителен, но сега това величие сякаш се бе изпарило. Трябва да посочим, че никак не му бе леко и не бива да забравяме, че постъпката, довела до това падение, бе толкова мила и благородна!

— Скъпа Алис, радвам се да те видя! В момента събирам багажа си, а Плантагенет ми помага.

Като чу това, Плантагенет се намръщи, чувствайки се като бивш войник, заварен с хурка в ръка. Той се бе отказал от меча на величието и вместо това бе приел хурката на домашния живот. Промяната никак не го радваше. Освен това в гласа на жена му се бе прокраднала подигравателна нотка, която, поне според него, можеше да му бъде спестена.

— Ти вече събра багажа си и не виждам какво друго имаш за правене — продължи Гленкора.

— Аз ще ти помогна — рече Алис.

— Но ние почти сме готови. Струва ми се, че ще трябва да извадим всичко и отново да го приберем, иначе какво ще правим утре? Не можем да заминем още утре, нали, Плантагенет?

— Не бихме могли, тъй като имаме резервирани стаи в Париж за вдругиден.

— Сякаш не бихме могли да си намерим стаи в някоя крайпътна странноприемница. Мъжете са толкова придирчиви. Когато пътувам, не искам никога да имам резервирани стаи. Предпочитам никога да не знам къде отивам и кога ще стигна там и да нося целия си багаж в една пазарска кошница.

Алис, която бе последвала своята приятелка надолу по коридора до спалнята й и бе видяла сандъците и кутиите, пръснати навсякъде, си помисли, че тази пазарска кошница трябва да е много голяма.

— И никога не бих пътувала сред християни. Толкова са бавни и навсякъде носят цилиндри. Колкото повече се отдалечаваш от Лондон, толкова повече цилиндри виждаш, стига да не излизаш от християнския свят. Но аз бих искала да изляза. Искам Плантагенет да ни заведе да видим кюрдите, но той няма да го направи.

— Не мисля, че това би било справедливо към госпожица Вавасор — отвърна господин Палисър, който ги бе последвал.

— Не се извинявай с нея — рече лейди Гленкора. — Жените не са толкова страхливи, колкото си мислиш. Не би ли искала да видиш жив кюрд, Алис?

— Не съм напълно сигурна къде живеят — отвърна Алис.

— Нито пък аз. Нямам никаква представа как да стигна до кюрдите. Разбираш, че се шегувам, нали? Въпреки че Плантагенет не разбира. Важното е, че са хора от изтока. Винаги съм харесвала изтока!

— Мисля, че този път ще трябва да се задоволим с Рим или може би Неапол — заяви господин Палисър.

Идеята, че лейди Гленкора сама бе събрала багажа си, бе почти толкова абсурдна, колкото думите й за кюрдите. Но въпреки това тя обикаляше от стая в стая и обявяваше, че това или онова нещо трябва да бъде взето, докато накрая пазарската кошница придоби наистина огромни размери. Алис бе изумена от всички тези приготовления и се зачуди колко голяма щеше да бъде свитата им. Знаеше, че лейди Гленкора ще вземе каретата си.

— Не че някога ще ми потрябва — рече тя на Алис, — но той настоява. Не иска да ми липсва нищо. Толкова е мил, нали?

— Много е мил — отвърна Алис. — Едва ли някъде има по-мил съпруг от него.

— Но е толкова скучен! — възкликна лейди Гленкора. — Предполагам, че всички съпрузи са скучни. Все пак това им е работата. Сигурна съм, че и аз щях да бъда скучна, ако бях съпруг на млада жена.

С тях щяха да пътуват две камериерки и двама слуги. Алис бе получила разрешение да доведе собствената си прислужница.

— Вземи една дузина прислужници, ако искаш — бе казала лейди Гленкора. — В сегашното си настроение, господин Палисър не би ти отказал нищо. Ако го помолиш да отидем сред кюрдите, веднага ще го направи. Или пък ако предложиш да посетим Крим.

Тъй като и двете прислужници на лейди Гленкора говореха френски, а нейната не, Алис се доверяваше на братовчедка си по тези въпроси.

— Трябва да имаш собствена прислужница — заяви лейди Гленкора. — Аз взимам две по същата причина, по която взимам каретата. Като дете, на което позволяват да облече любимата си рокличка, след като са го напердашили.

Когато Алис я попита защо отношението на господин Палисър към нея се е променило, всичко й бе обяснено.

— Виждаш ли, мила моя, аз му казах всичко — отвърна лейди Гленкора. — Винаги си казвам всичко. Никой не може да ме обвини в това, че не съм откровена. Той знае, че едно време, когато те помолих да идвам в къщата ти, за да се срещам с него, ти ми отказа. О, Алис! Тогава сгреши и все още мисля така. Но станалото станало. Нека всички тези неща останат там, където им е мястото — в миналото. Казах му и онези неща, които сподели с мен. Сещаш се какво имам предвид, нали? През последните десет дни нямах какво друго да правя, освен да се изповядвам. И когато една жена започне да прави самопризнания, колкото повече признава, толкова по-добре. Освен това споменах, че си отказала на Джефри.

— Не си!

— Разбира се, че го направих и това те издигна още повече в очите му. Струва ми се, че вече би позволил на Джефри да се ожени за теб, ако и двамата го искате, разбира се. И няма ли да е прекрасно, ако ви се роди син и ни позволите да го осиновим?

— Кора, ако продължаваш да говориш такива неща, ще си тръгна.

— Не бива да правиш това, скъпа моя. Вече не можеш да избягаш. Във всеки случай няма да можеш, когато пристигнем в Париж. О, Алис! Остави ме да бъда палава! Държах се толкова прилично през последните десет дни. Знаеш ли, че започнах да карам Денди и Флърт със скорост от десет километра в час? Горките животни сигурно са си помислили, че отивам на погребение. Клетите Денди и Флърт! Няма да ги видя цяла година!

На следващата сутрин закусиха рано, защото господин Палисър бе придобил този навик. Освен това бе заявил, че ранното ставане ще им се отрази добре.

— Но никога не ми казва защо смята така — оплака се лейди Гленкора.

— Според мен се налага, когато хората пътуват — посочи Алис.

— Не е това — отвърна братовчедка й. — Но трябва да бъдем послушни деца. Според мен изобщо не е честно, защото снощи той си легна веднага след вечеря, докато двете с теб останахме будни дълго след това. Но тази вечер ще си легнем рано.

След закуска тримата се отдадоха на бездействие. Беше нелепо и почти болезнено да гледат как господин Палисър обикаля къщата и брои сандъците, сякаш това щеше да помогне с нещо. В този повратен момент в живота си, той бе намразил документите, сметките и статистическите данни и не можеше да се посвети на тях. Мъжът, който доскоро се бе трудил от сутрин до вечер, в момента не можеше да се посвети на нищо. Целият му свят бе рухнал в краката му и не знаеше откъде да започне новия си живот. Още преди да е станало един часа и тримата бяха седнали да четат книги. Лейди Гленкора и Алис решиха да не излизат от къщата до края на деня.

— Не сме го обсъждали, но ми се струва, че това е част от наказанието ми — да не излизам никъде. Ако го направя, нищо чудно да ме открие на площад „Глостър“.

Господин Палисър обаче не бе задължен да остава с тях и малко след три часа той се приготви да излезе на разходка. Нямаше да ходи до Камарата, разбира се. В момента нямаше никакъв интерес към това. Бе получил разрешение от спикера да отсъства до края на сезона. Не искаше и да се вижда с никого. Всичките му приятели смятаха, че вече бе напуснал Лондон. Смъртта и погребението му бяха обществено достояние и ако се появеше някъде, щяха да го сметнат за призрак. Говореха за него като за „напусналия“. Или по-скоро бяха говорили за него по този начин, тъй като вече бяха спрели да обсъждат отказа му. Клетият херцог на Св. Банги все още се сещаше със съжаление за него, особено в случаите, когато господин Файнспън го дразнеше. Но дори херцогът се бе примирил с решението му. Господин Палисър не искаше да разваля това спокойствие, появявайки се пред хора. Затова реши отново да се разходи под брястовете на Кенсингтън.

Вече бе сложил шапката си в антрето и тъкмо оправяше ръкавиците си, когато на входната врата се почука. Портиерът беше там: набит и червендалест мъж, който не бе особено словоохотлив. В момента стоеше с чадъра на господаря си в ръка и изглеждаше така, сякаш иска да бъде полезен с нещо. Когато чу тропането, изражението му незабавно се промени. Той все още държеше чадъра и бе повече от очевидно, че се чувства раздвоен в задълженията си.

— Дай ми чадъра, Джон — нареди господин Палисър.

Джон му подаде чадъра и отвори вратата, разкривайки Бурго Фицджералд на прага.

— Лейди Гленкора вкъщи ли си е? — попита Бурго, преди да е видял съпруга.

Джон се обърна и изгледа смаяно своя господар, сякаш съзнавайки, че новодошлият нямаше право да задава такъв въпрос. Портиерът несъмнено съзнаваше това и не отговори веднага.

— Не съм сигурен — рече господин Палисър и излезе на своята разходка. — Прислужникът ще ви каже.

Той бързо пресече „Парк Лейн“ и навлезе в парка, като нито веднъж не погледна през рамо, за да види дали Бурго е бил допуснат в къщата. Нито пък се върна и минута по-рано, отколкото бе възнамерявал. Все пак в него имаше нещо благородно.

— Да, лейди Гленкора си е вкъщи — отвърна портиерът, без да му се налага да проверява.

Това, че господин Палисър нямаше нищо против да приеме подобен посетител, не го засягаше. Не му бе наредил да отвърне, че господарката не си е вкъщи. По тази причина Бурго бе допуснат в къщата и въведен в стаята, където се намираше лейди Гленкора.

Така се случи, че тя бе сама. Алис се бе качила в спалнята си и лейди Гленкора седеше до прозореца в малката стаичка, която гледаше към парка. Седеше на една табуретка, закрила лицето си с ръце, когато името на Бурго бе обявено, и мислеше за него и за това какъв щеше да бъде животът й, ако я бяха „оставили на мира“, както често се изразяваше, както пред Алис, така и пред самата себе си.

Тя бързо се надигна, така че той я видя, когато вече бе станала.

— Помоли госпожица Вавасор да дойде при мен — нареди тя на прислужника, преди той да излезе, след което се приближи, за да поздрави своя любим.

— Кора — започна той и веднага й зададе въпроса, който бе дошъл да й зададе, с отчаяние и решимост в гласа. — Кора, дойдох тук, за да те помоля да дойдеш с мен. Ще го направиш ли?

— Не, няма да го направя — отвърна тя.

— Не ми отговаряй така без дори да се замислиш. Всичко е уредено…

— Да, всичко е уредено — отвърна тя. — Господин Фицджералд, ще ви помоля да ме оставите на мира и да проявите малко великодушие към мен. Всичко е уредено. Можете да видите, че багажът ми е събран. Господин Палисър и аз, заедно с моята приятелка, заминаваме утре. Пожелайте ми приятен път и си тръгнете. Бъдете великодушен.

— Нима това ще бъде краят на всичко?

Той стоеше съвсем близо до нея, но досега бе докоснал единствено ръката й, когато я бе поздравил.

— Подай ми ръка, Кора — рече той.

— Не. Никога повече няма да ви подавам ръка. Трябва да проявите великодушие към мен и да си тръгнете. Това ще бъде краят на всичко — всичко, което ни свързва. Оставете ме, моля ви.

— Кора, някога обичала ли си ме?

— Да, обичах ви. Но бяхме разделени и тази любов изтля.

— Но аз все още те обичам… всъщност сега те обичам повече от всякога. Не ме гледай така. При последната ни среща не ми ли каза, че мога отново да те видя? Нима двамата с теб сме деца, които могат да бъдат разделени от други хора, въпреки че се обичат?

— Да, Бурго, деца сме. Това е братовчедка ми. Трябва веднага да си тръгнете.

Докато тя говореше, вратата се отвори и Алис влезе в стаята.

— Госпожице Вавасор, господин Фицджералд — представи ги лейди Гленкора. — Помолих го да си тръгне, Алис. След като ти дойде, може би ще ме послуша.

Алис бе онемяла от изненада и не знаеше какво да каже, нито на нея, нито на него. Просто стоеше и се взираше в лицето на мъжа, за когото бе слушала толкова много. Да, той безспорно бе много красив. Никога преди не бе виждала толкова красив мъж. Чувстваше се напълно неспособна да му каже каквото и да било. Истината бе, че нищо не й идваше на ум. Все пак успя да му кимне в отговор на представянето, след което продължи да го гледа и да мълчи, сякаш го чакаше да си тръгне.

— Господин Фицджералд, защо не ме оставите и не си тръгнете? — попита лейди Гленкора.

Клетият Бурго също бе като онемял. Какво можеше да каже? Несъмнено не би могъл да защити каузата си в присъствието на тази непозната дама. В мига, в който лейди Гленкора бе настояла на срещата им да присъства трети човек, той трябваше да осъзнае, че за него вече нямаше надежда. И може би го бе осъзнал. Нямаше да може да спечели тази битка. Все пак му оставаше едно нещо, което трябваше да направи. Трябваше да се оттегли с чест. Но как щеше да постигне това?

— Надявах се да имам възможността да говоря няколко минути насаме с теб — рече той, гледайки към Алис, но обръщайки се към лейди Гленкора.

— Не, господин Фицджералд. Това не може да се случи. Алис, не си отивай. Повиках братовчедка си, когато ви видях, защото не исках да оставам сама с вас. Помолих ви да си тръгнете…

— Може би не си ме разбрала?

— Разбрах ви достатъчно добре.

— Тогава, господин Фицджералд, защо не направите онова, за което ви моли лейди Гленкора? — попита Алис. — Знаете… би трябвало да знаете, че нямате право да бъдете тук.

— Не знам нищо подобно — отвърна той, отказвайки да се предаде.

— Алис, да оставим господин Фицджералд тук, щом иска да ни изгони от стаята — заяви лейди Гленкора.

Една жена много трудно може да бъде победена в подобни дуели. Мъжът се сражава с тапа на шпагата си, докато жената използва оръжие, което наистина пуска кръв. Бурго знаеше, че бе задължен да си тръгне, но чувстваше, че трябва да се опита да го направи с достойнство. Въпреки че нямаше да се изненада, ако чуеше приглушен смях на излизане.

— Не, лейди Гленкора — заяви той. — Няма да ви гоня от стаята. Щом някой трябва да бъде изгонен, нека това бъда аз. Признавам, че се надявах да не бъдете толкова… сурова към мен.

Той се извърна към вратата, като кимна едва забележимо на госпожица Вавасор. Вече бе на прага, когато Гленкора се провикна:

— Боже мой! Наистина съм сурова… сурова и жестока! Ах, Бурго!

Той веднага се върна при нея и я грабна за ръката.

— Гленкора — рече Алис, — моля те, пусни го. Господин Фицджералд, един истински мъж не би се възползвал от нейната глупост.

— Ще говоря с него — заяви лейди Гленкора. — Ще говоря с него, преди да си тръгне.

Вече тя държеше неговата ръка. Обърна се към Бурго, извръщайки се от Алис, и рече със страст, която караше гласът й да трепери:

— Бурго, Бурго, Бурго! Нищо няма да излезе от това. Трябва да ме оставиш. Трябва да си тръгнеш. Ще остана вярна на съпруга си и ще изпълня дълга, който имам към него. Нараних теб, но не искам да наранявам него. Обичах те… знаеш, че те обичах.

Тя все още го държеше за ръката и сега се взря в лицето му, а от очите й рукнаха сълзи.

— Сър — рече Алис, — чухте всичко, което искахте да чуете. Ако имате чест и достойнство, ще я пуснете и ще си тръгнете.

— Никога няма да я пусна, когато ми казва, че ме обича!

— Да, Бурго, ще го направиш! Трябва да го направиш! Никога повече няма да ти кажа това. Никога! Направи онова, за което те моли Алис. Пусни ме и си тръгни… но не мога да понеса мисълта, че съм се отнесла сурово с теб.

— Наистина си сурова… сурова и жестока, както самата ти се изрази.

— Нима? Нека Бог ти прости за тези думи!

— Тогава защо ме отпращаш?

— Защото съм омъжена жена и милея за честта на своя съпруг, въпреки че не милея за своята. Алис, да тръгваме.

Той все още я държеше, но тя щеше да му избяга, ако не се бе навел над нея и не бе обвил ръка около талията й. Но се съмнявам, че щеше да може да направи това, ако тя бе решила да му попречи. Той я притисна в обятията си, наведе се и я целуна по устните. След това си тръгна, като бързо прекоси стаята, спусна се по стълбите и изхвърча от къщата.

— Слава Богу, че си замина! — възкликна Алис.

— Ти можеш да кажеш това, защото не загуби нищо! — отвърна лейди Гленкора.

— А ти спечели всичко!

— Нима? Не знаех, че съм спечелила каквото и да било. Единственото човешко същество, което съм допускала в сърцето си… единственото човешко същество, което някога съм обичала, току-що ме напусна завинаги, а ти ме караш да благодаря на Бог за това, че съм го загубила! Не виждам причина за благодарност — нито по отношение на любовта, нито по отношение на загубата. Всичко е ужасно от началото до края!

— Във всеки случай той вече знае, че не искаш никога повече да го виждаш.

— Разбира се, че не искам. Малко по малко започвам да опознавам самата себе си. Що се отнася до това дали щях да избягам с него, просто не ми достигна смелост. Обмислях го, кроях планове и дори исках да се случи, но вече знам, че никога не бих го направила. Господин Палисър може да се чувства сигурен. Няма да му се налага да ме убеждава да оставам.

Алис знаеше, че няма смисъл да спори с нея, така че се приближи и седна до братовчедка си, тъй като тя отново се бе настанила на табуретката до прозореца. Опита се да я утеши, като започна да я милва по главата като малко дете.

— Знам, че трябва да остана там, където съм! — избухна лейди Гленкора, почти гневно. Говореше бързо и задъхано. — Не съм толкова глупава, че да не знам в какво ще се превърна, ако напусна съпруга си и отида да живея със своя любовник. Не си мисли, че смятам подобен живот за благословия, Алис. Но защо стигнах дотук? Заради женската порядъчност? Пфу! Къде беше тази порядъчност, когато ме принудиха да се омъжа за човек, когото не обичам, против волята ми? Ако бях отишла с него, ако бях избягала с мъжа, който трябваше да бъде мой съпруг, кого един справедлив Бог щеше да накаже по-сурово: мен или онези две жени и чичо ми, които ме измъчваха, докато не ме накараха да се омъжа за Плантагенет?

— Хайде стига, Кора. Замълчи.

— Няма да мълча! Ти беше господарка на собствената си съдба, Алис. Направи онова, което искаше и никой не те спря. Ти също страда, разбира се, но поне можеш да уважаваш себе си.

— Ти също можеш, Кора. Ти също вече можеш.

— Нима? Когато ме целуна, едва се сдържах да не го целуна в отговор с десеторно по-голяма страст. Как бих могла да уважавам себе си? Но всичко е грях. Съгрешавам по отношение на своя съпруг, защото се преструвам, че го обичам, и съгрешавам по отношение на Бурго, който трябваше да бъде мой съпруг, защото го обичам. Ето, чувам господин Палисър на вратата. Ела с мен. Или не, по-добре остани тук, защото той ще се качи горе. Задръж го в тази стая, докато аз се съвзема.

Господин Палисър веднага стори онова, което бе предвидила жена му и след като остави шапката си в антрето, той се качи горе и влезе в малката стаичка. Истината бе, че Алис все още се колебаеше дали да спомене името на господин Фицджералд, или да го премълчи. При нормални обстоятелства щеше да бъде напълно естествено да спомене името на посетител, който се е отбил в къщата, и самата мисъл да премълчи посещението му, просто защото става дума за любовника на съпругата на нейния домакин, я изпълваше с отвращение. Но от друга страна тя дължеше много на лейди Гленкора и не виждаше причина да я злепоставя ненужно. Така или иначе опасността бе отминала.

Господин Палисър обаче веднага сложи край на нейните колебания. — Имали сте посетител? — рече той.

— Да — отвърна Алис.

— Видях го на излизане — обясни господин Палисър. — Срещнахме се на вратата. Той, разбира се, не трябваше да идва тук. Постъпи неправилно и следва да бъде наказан… ако подобни прегрешения се наказваха.

— Струва ми се, че беше наказан — рече Алис.

— Що се отнася до Гленкора — продължи той, сякаш не я бе чул, — реших, че за нея ще бъде по-добре сама да реши дали да го приеме, или не.

— Тя нямаше избор по този въпрос. Пристигането му бе обявено и бе въведен в тази стая. Тя веднага ме повика и мисля, че постъпи правилно.

— Гленкора е била сама, когато той е влязъл?

— За около минута-две, преди аз да дойда.

— Нямам повече въпроси за това — обяви господин Палисър след кратка пауза. Може би бе очаквал Алис да продължи. — Радвам се, че сте били тук, иначе позицията й щеше да бъде много болезнена. За нея, а може би и за мен, е по-добре, че той е дошъл тук. Що се отнася до него, мога само да предположа, че е злодей. Бих простил действията на мъж, заслепен от страст, но не мога да си обясня как един мъж би могъл да се опитва да съсипе както нейната, така и моята репутация.

Чудя се дали докато произнасяше тази реч, съвестта му не му напомни за лейди Дъмбело и онази незабравима вечер, когато си бе позволил да я нарече Гризелда.

Тримата вечеряха в спокойна атмосфера и след това се отдадоха на четене. Не след дълго Алис забеляза, че господин Палисър се прозява и разбра от какво се бе отказал, за да спаси жена си. Той реши да се поразходи из къщата, за да се освежи, и именно тогава Гленкора й разказа за прозяването му в Мачинг.

— Мислех, че ще се разпадне на парчета — рече тя. — Какво ще правим с него?

— Не вярвам, че самият той осъзнава, че го прави — отвърна Алис.

— Това е добре — каза лейди Гленкора, — но какво ще стане, когато зарази нас? Тогава несъмнено ще осъзнае, че го прави. Беше се посветил изцяло на политиката и сега нищо друго не може да задържи вниманието му. Не разбирам защо подобен мъж изобщо е решил, че има нужда от съпруга.

— Много си сурова с него, Кора.

— От сърце ми се иска да се бе оженил за теб. Наистина. Но знам защо се е оженил, разбира се. И би трябвало да му съчувствам, имайки предвид колко голямо е разочарованието му по този въпрос.

Господин Палисър се бе разбудил и се върна в стаята, а остатъкът от вечерта премина в още по-спокойна атмосфера.

Когато излезе от къщата, Бурго Фицджералд зави обратно към площад „Гросвенор“, като отначало нямаше представа къде отива. Почти стигна до вратата на чичо си, преди да осъзнае къде се намира. Спря за малко пред къщата, потънал в мисли. В продължение на около половин час в сърцето му бяха бушували истински чувства. Отново бе притиснал в обятията си жената, която си мислеше, че обича. Бе обвил ръка около нея и я бе целунал, а тонът, с който бе извикала името му, все още отекваше в ушите му.

— Бурго!

Той прошепна името си, сякаш по този начин би могъл да си припомни гласа й. Утеши се с мисълта, че тя наистина го обичаше. За един кратък миг дори си помисли, че би могъл да живее с тази утеха! Но Бурго просто не бе такъв човек. Той бе мъж, който до голяма степен се нуждаеше от утехата на скъпите пастети и екзотичните ликьори, за да се чувства щастлив, а в момента не изглеждаше никак вероятно, че още дълго ще може да си ги осигурява.

Не възнамеряваше веднага да каже на леля си за своя провал, тъй като нямаше да спечели нищо от това. Дори можеше изобщо да не й казва. Така че Бурго обърна гръб на площад „Гросвенор“ и се насочи към клуба си на улица „Св. Джеймс“, надявайки се, че билярдът и брендито с вода ще му помогнат да възвърне самообладанието си. Но докато вървеше, той се прокле за това, че бе позволил на лейди Монк да му вземе онази пачка с банкноти. Защо й бе позволил да го надхитри по този начин? Когато влезе в клуба на улица „Св. Джеймс“, той вече бе забравил за Гленкора и разсъждаваше върху това как би могъл да измъкне онази пачка от ръцете на леля си.