Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (77)

Седемдесет и седма глава
Пътешествениците се завръщат

Господин Палисър не остана дълго в Баден, след като плати сметката на Бурго. Може би няма да го обидя, ако кажа, че се страхуваше да го направи. Какво щеше да отговори, какво можеше да отговори, ако младият мъж дойдеше при него, настоявайки за обяснение? Така че още същия ден заминаха за Страсбург, за най-голяма радост на жена си.

Не се случи нищо интересно през остатъка от пътуването им. Постепенно господин Палисър стана малко по-снизходителен към жена си и не толкова настоятелен в предпазливостта си. Все още се грижеше за ресорите на каретите, но го правеше тайно и спря да настоява да си почиват след всеки изминат етап от пътуването. Когато пристигнаха в Дувър, той бе дотолкова свикнал със състоянието на жена си, че дори не протестира, когато тя мина по тясното подвижно мостче, което превръщаше слизането от кораби в истинско изпитание за всяка дама и неудобство за всеки джентълмен. Беше леко смаян, когато един грамаден мъж настоя да отвори малката кошница, която жена му носеше, и се почувства неловко, когато се видя принуден да спре на мостчето, за да даде билетите, които мислеше, че вече бе дал. Но той малко по малко свикваше с позицията си и понесе всичко това като мъж.

По време на пътуването господин Палисър невинаги бе сядал срещу жена си. Бе установил, че му е по-приятно да разговаря с господин Грей, отколкото с лейди Гленкора, и по тази причина както дамите, така и господата бяха общували предимно помежду си. Можете да си представите какво бяха обсъждали дамите. Едната щеше да стане съпруга, а другата — майка, като и двете не бяха вярвали, че такова щастие някога ще им се усмихне. Но може да бъде предположено, че за всяка дума, изречена от Алис, лейди Гленкора изричаше поне десет. По време на пътуването мъжете се сближиха още повече, като си говореха предимно за политика. Господин Палисър, който може да бъде считан за лисицата с отрязаната опашка от баснята на Езоп (в този случай опашката бе удобството на семейното уединение), нямаше търпение да препоръча на новия си приятел също да отреже опашката си.

— Щяхте да бъдете прав, ако човек можеше да се задоволи с това да живее само за себе си — обяви той.

— Вие щяхте да бъдете прав — отвърна господин Грей, — ако разговаряхте с мъж, който чувстваше, че би могъл да допринесе с нещо, влизайки в политиката. Но аргументът ви е неефективен, ако препоръчва влизане в политиката с единствената цел мъжът да задоволи собствените си амбиции.

— Разбира се, че човек задоволява амбициите си, но в същото време може да бъде полезен — отвърна господин Палисър.

— Може да бъде полезен или е полезен? — попита господин Грей.

— Точно така. Двете неща вървят ръка за ръка. Човек знае, че амбициите му са били задоволени, когато чувства, че е полезен.

— Но ако чувствате, че не можете да бъдете полезен?

Няма нужда да продължаваме да следим този спор. Много добре знаем какво ще си кажат двамата мъже, защитавайки своите позиции. Знаем, че нито един от двамата няма да бъде напълно обективен, излагайки аргументите си. Мъжете никога не са обективни, когато разговарят помежду си, дори когато правото е на тяхна страна. Не мисля, че досега се е раждал мъж, надарен с такава ораторска дарба, че да може да изразява мъдростта си с думи. Но последствията от този разговор бяха по вкуса на по-слабия от двамата опоненти — по-слаб по отношение на природните си дарби, въпреки че обстоятелствата го бяха поставили в по-силна позиция. Апатичната философия на господин Грей бе разклатена и той слиса и зарадва Алис, когато й заговори за политика, докато се разхождаха в двора на Лувъра.

— Тук всичко е кухо — рече той, имайки предвид френския политически живот.

— Много кухо — отвърна Алис, която не бе привърженик на френския начин за водене на политика.

— От всички форми на управление, тази ми изглежда най-обречена на провал. Казват на мъжете, че са достатъчно мъдри, за да ораторстват, но не достатъчно, за да обличат думите си в действия. Сякаш са ги предупредили, че ходят по барут и затова не им позволяват да палят огън, но в същото време джобовете им са пълни с кибритени клечки. Не вярвам в барута и мисля, че трябва да има огън. Ако не исках да има огън, нямаше да нося кибритени клечки.

— Толкова е странно да те слушам да говориш за политика — отбеляза Алис и се засмя.

Той веднага изостави темата, сякаш се бе засрамил, но няколко минути по-късно отново се върна към нея.

— Господин Палисър иска да се кандидатирам за парламента — рече смело той.

Когато чу това, Алис се умълча. Истината бе, че се страхуваше да каже нещо. След всичко, което се бе случило, тя не смяташе, че има право да показва радостта си. И тъй като знаеше, че не би могла да скрие вълнението в гласа си, продължи да крачи в мълчание, усещайки как ръката й трепери в неговата.

— Ти какво смяташ? — попита той.

— Какво смятам? О, Джон, нима имам право на мнение по този въпрос?

— Имаш по-голямо право на мнение от всеки друг… с изключение на мен, разбира се, тъй като трябва да съм отговорен за действията си. Той ме попита дали бих могъл да си го позволя и отбеляза, че разходите вече не са толкова големи, колкото са били преди няколко години. Струва ми се, че бих могъл да си го позволя, ако избера място, което не е толкова скъпо. Той би могъл да ми помогне.

— По този въпрос не бих могла да имам мнение, разбира се.

— Не, не и по този въпрос. Струва ми се, че бихме могли да се справим. Бихме могли да живеем четири или пет месеца в годината в Лондон, нали? Но що за начин на живот!

Тогава Алис не издържа и сподели мнението си, с много повече страст, отколкото дискретност. Той обикновено бе враждебно настроен към подобни прояви на отявлен ентусиазъм. Но не бе толкова упорит, че да се откаже от плановете си просто поради факта, че Алис ги одобрява. Докато пътуваха към вкъщи, тя си каза, че може би единственият недостатък в характера му е на път да бъде излекуван.

Когато пристигнаха в Лондон, четиримата незабавно се разделиха. Господин Палисър бе решил да заведе жена си в Мачинг без никакво отлагане. По това време Лондон бе почти напълно опустял, понеже сезонът бе приключил. Беше първата седмица на август и тъй като парламентът не бе заседавал от почти два месеца, градът изглеждаше така, както обикновено изглеждаше през септември. Лейди Гленкора щеше да прекара само един ден на улица „Парк Лейн“ и двете с Алис бяха приели, че няма повече да се видят.

— Не е ли странно, че трябва да се разделим след всичкото това време, прекарано заедно? — попита лейди Гленкора. — Сякаш сме водили съвместен живот, който трябва да приключи. Господин Грей, може би следващият път, когато се срещнем, ще бъдем прекалено отчуждени, за да се караме.

— Надявам се, че това никога няма да се случи — каза господин Грей.

— Предполагам, че нищо не може да го спре, нали, Алис? Но помнете, че не бива да се караме при следващата си среща, която трябва да бъде през септември.

— Кълна се, че няма да се караме — отвърна господин Грей, но Алис мълчеше.

Тогава господин Палисър произнесе кратката си реч:

— Алис — рече той и взе ръката й в своята, — предай много поздрави на баща си и му кажи, че ще си позволя да го поканя да дойде в Мачинг за началото на ловния сезон през септември и ще очаквам да те вземе със себе си. Можеш също така да му кажеш, че ще трябва да остане, за да те изпрати, но няма да му бъде позволено да те вземе обратно със себе си.

Това прозвуча много мило на лейди Гленкора и по пътя към вкъщи тя похвали своя съпруг.

Алис настоя да се прибере сама с кабриолет до улица „Кралица Ан“. Господин Палисър й бе предложил карета, а господин Грей, разбира се, бе изразил желание да я придружи, но тя бе отказала и на двамата. Ако Грей бе дошъл с нея, можеше случайно да срещне баща й и Алис не искаше годеникът й да присъства, когато приема поздравленията му. Бяха прекарали нощта в Дувър и бяха пристигнали в Лондон с обедния влак. Когато стигна улица „Кралица Ан“, тя установи, че къщата е празна и съжали, че не бе приела предложението на господин Грей. Но вътре я чакаше писмо, което я накара за миг да забрави както за него, така и за баща си. Лейди Маклауд от Челтнъм бе тежко болна и искаше да види племенницата си „преди да умре“.

„Получих писмото ти — пишеше добрата старица — и много се радвам за теб. Това бе единственото нещо, което ми трябваше, за да се примиря със смъртта. Мисълта, че моето момиче най-накрая е намерило щастието, ми вдъхна нови сили. Дали ще ми простиш, ако ти кажа, че ти прощавам?“

По-нататък тя молеше племенницата си веднага да замине за Челтнъм.

„Вече не умирам — пишеше лейди Маклауд, — но ще ме откриеш много променена и на легло. Докторът намекна, че се страхува от първите студове. Знам какво означава това, мила моя, и ако не те видя сега, преди да се омъжиш, може никога повече да не те видя. Моля те, омъжи се възможно най-скоро. Искам да чуя, че си станала госпожа Грей, преди да си отида. Ако разбера, че си отложила сватбата заради болестта ми, струва ми се, че това ще ме погуби.“

Имаше и второ писмо, което бе от Кейт и бе пълно с поздравления и обещания да дойде на сватбата. „Освен ако не се състои в къщата на някой от знатните ти приятели, разбира се.“

По-нататък Кейт й пишеше, че сватбата на леля Гринаул е насрочена за след две седмици и я молеше да дойде. „Трябва да подкрепяш семейството си — пишеше тя. — Помисли в какво състояние щях да бъда, ако тук нямаше човек, който да ме подкрепя. Ела, моля те. Какво е едно такова пътуване в днешно време? Знаеш, че бих изминала седем пъти по-голямо разстояние за теб. Господин Чийзакър и капитан Белфийлд отново се сдобриха и господин Чийзакър ще бъде шафер. Не е ли прекрасно? Що се отнася до мен, казаха ми, че вече нямам шанс да стана господарка на Ойлимид.“

Алис започваше да си мисли, че я чакат прекалено много задачи. Ако наистина смяташе да се омъжи през септември, дори да бе в края на септември, не знаеше как ще се справи. Но в същото време не можеше да откаже молбите, отправени към нея. Що се отнасяше до лейди Маклауд, тя имаше дълг да я посети и щеше да го направи при първа възможност. Щеше да остане само един ден в Лондон, след което да замине за Челтнъм.

След като взе това решение, тя веднага писа на леля си, за да й каже. Що се отнасяше до другата молба, свързана с Уестморланд, тя въздъхна, мислейки за пътуването, което я чакаше. Но трябваше да го предприеме. Кейт бе изстрадала много, за нея и не можеше да пренебрегне желанието й.

Баща й влезе в стаята.

— Нямах представа кога ще се върнеш — рече той, започвайки с извинение за отсъствието си. — Как бих могъл, мила моя?

Алис реши да не му напомня, че му бе казала точния час на пристигането в последното си писмо.

— Няма нищо, татко — отвърна тя. — Така или иначе имах нужда от време, за да напиша няколко писма. Клетата лейди Маклауд е тежко болна. Вдругиден заминавам да я видя.

— Горката! Чух, че не е добре със здравето. Но тя е много стара, както знаеш. Е, Алис? Най-накрая си се помирила с господин Грей?

— Да, татко… ако наричаш това помирение.

— Точно така го наричам. Важното е, че се случи това, което трябваше да се случи.

— Надявам се, че и той мисли така.

— А какво мислиш ти, скъпа моя?

— Не се съмнявам, че това е най-доброто решение за мен.

— Разбира се, че е. Разбира се, че е. Мога да ти кажа едно нещо, Алис. Той е един на хиляда. Чу ли за парите?

— Какви пари, татко?

— Парите, които Джордж получи.

Читателят безспорно е наясно с факта, че Алис не бе чула нищо за тези пари. Само знаеше, че бе дала три хиляди лири на своя братовчед.

Но сега господин Вавасор й описа цялата транзакция.

— Парите ти щяха да бъдат блокирани в продължение на месеци — каза той, — но Грей знае, че някои мъже трябва да получат въже, за да могат сами да се обесят.

Алис не можеше да каже нищо по темата на баща си, но вътрешно бе убедена, че Джон Грей не бе дал парите по този начин или с тази цел.

— Трябва да му ги върнем, татко — рече тя.

— Да му ги върнем! — отвърна той. — Грей сам ще си ги вземе. Сигурен съм, че ще уреди въпроса с адвокатите. Не бих му се месил. Не и на човек като Джон Грей. Само ако знаеше колко много страдах, скъпа моя!

Алис изрази съжалението си, след което той също я увери, че й бе простил.

— Бог да те благослови, дете! — рече. — Надявам се, че ще бъдеш щастлива и добра и… че животът ти с господин Грей ще бъде удобен и охолен.

След това се върна в клуба си.

Алис измина пътя до Челтнъм без инциденти и бе приета с отворени обятия от лейди Маклауд.

— Скъпа Алис, толкова ми е приятно да те видя!

— Приятно? — отвърна Алис. — Нима не бих изминала хиляда километра за теб?

Лейди Маклауд нямаше търпение да научи подробности за предстоящата сватба.

— Сега ще ти кажа нещо, което по-рано не можех да споделя с теб. Знаех, че никога няма да се откаже. Самият той ми довери това.

— Не се отказа, лельо. Това е сигурно.

— И се надявам, че ще го възнаградиш за това. Красива жена, която не е дискретна, е като перла в зурлата на свиня. Но добрата съпруга е като корона на главата на своя съпруг. Запомни това, мила моя, и избери онази роля, която той би предпочел.

— Ще се опитам да не бъда онази злочеста перла, лельо. Стига да зависи от мен.

— Винаги зависи от теб, ако си с правилната нагласа. И Алис, трябва да откриеш какво харесва и какво не харесва. Господи, само като се сетя колко ми беше трудно на мен! Но ти си много по-умна.

— Понякога си мисля, че съм най-глупавата жена на света.

— Думата не е „глупава“, мила моя. Думата е „своенравна“. Но всичко вече е простено, нали така?

— Има прошка, която е много трудна за получаване — рече Алис.

След това бе казано нещо за прошката, която трябва да бъде търсена на оня свят, но няма да го повтарям тук. Алис слушаше малките проповеди на старицата много по-внимателно, отколкото й се искаше, опитвайки се да я успокои и ободри. Накрая лейди Маклауд бръкна под възглавницата си и извади писмо от графинята на Мидлотиан, което бе получила преди два дни и което се отнасяше за случая на Алис.

— Не бях сигурна дали да ти го покажа — рече лейди Маклауд, — след като ти не й отговори, когато ти писа. Но когато си отида, което ще стане съвсем скоро, тя ще бъде най-близкият ти роднина по майчина линия и от нейната високопоставена позиция… знаеш какво имам предвид, Алис…

Но тук Алис стана нетърпелива и посегна към писмото. Старицата й го даде и Алис прочете следното:

„Замък Рейки, юли, 186–.

Скъпа лейди Маклауд,

Много се натъжих, когато прочетох симптомите, описани в последното ви писмо. Съветвам ви да разчитате предимно на говежди бульон. Трябва да ви го носят без мазнина и не бива да бъде прекалено силен по отношение на месото. В него не трябва да има зеленчуци. Това не е супа, а бульон. Ако нещо би могло да възстанови силите ви, то това е говеждият бульон. Едва ли има нужда да казвам на човек като вас, живял толкова дълго, къде може да открие онази друга сила, която би могла да ви вдигне на крака в такъв момент. Бих ви посетила, ако мислех, че присъствието ми ще ви помогне с нещо, но знам колко сте чувствителна и шокът може да се окаже прекалено голям за вас.

Ако видите Алис Вавасор след завръщането й в Англия, което най-вероятно ще направите, поздравете я от мое име и й кажете, че сърдечно се радвам за това, че всичко е било уредено. Мисля, че тя се отнесе много несправедливо към опитите ми да излекувам раната, но всичко ще бъде простено, включително и първоначалното й ужасно отношение към господин Грей.“

На Алис й бе дотегнало да й прощават и докато четеше писмото, тя си каза, че нямаше нужда от прошката на лейди Мидлотиан.

„Вярвам, че все още можем да бъдем приятели — продължаваше лейди Мидлотиан. — Много се зарадвах, когато разбрах, че господин Палисър има такова високо мнение за нея. Казаха ми, че господин Палисър и господин Грей са станали близки приятели и ако това е така, Алис несъмнено е щастлива от факта, че е могла да окаже такава помощ на бъдещия си съпруг, каквато той несъмнено ще получи от това познанство.“

— Изобщо не съм щастлива и не съм оказвала никаква помощ на господин Грей! — възкликна Алис, неспособна да сдържи гнева си след прочитането на последния параграф.

— Но ползата за него ще бъде огромна, скъпа моя.

— Господин Палисър трябва да бъде толкова благодарен за това приятелство, колкото и господин Грей. А може би повече.

Клетата лейди Маклауд нямаше сили да спори по този въпрос в сегашното си състояние, така че просто въздъхна и прокара съсухрената си ръка по покривката на леглото. Алис дочете писмото без по-нататъшни коментари. В него се казваше, че авторката няма търпение Алис да стане госпожа Грей и много ще се радва да се запознае с господин Грей, като за целта би искала да покани и двамата в замъка Рейки, когато имат възможност да дойдат. Маркизата, при която лейди Мидлотиан бе отседнала, лично й бе заръчала да отправи тази покана. Алис не можеше да не забележи, че поканата на лейди Мидлотиан се отнасяше за чужда къща.

— Сигурна съм, че просто иска да помогне — рече Алис.

— Така е — отвърна лейди Маклауд. — Знаеш, че сигурно ще имаш деца. Само си помисли колко ще бъде прекрасно, ако те опознаят семейство Мидлотиан! Не бива да ги лишаваш от естествените им преимущества.

Алис остана една седмица при леля си и оттам замина директно за Уестморланд. Можем да предположим, че бе дала нареждания относно приготовленията за сватбата през единствения ден, който бе прекарала в Лондон. Бе получила много съвети по този въпрос от лейди Гленкора и несъмнено щеше да получи още през двете седмици, които бе обещала да прекара в Мачинг преди сватбата. Да се надяваме, че бе получила помощ по този въпрос и в Челтнъм. И най-вероятно бе получила. Може би щеше да получи такава помощ и в Уестморланд, стига тя да не бе свързана с наемането на скъпи доставчици за сватбата. Докато бе в Челтнъм, тя реши да не се връща в Лондон преди сватбата. Това решение бе провокирано от едно спешно писмо от господин Грей, както и от едно почти толкова спешно писмо от лейди Гленкора. Ако сватбата не се състоеше през септември, тя нямаше да може да присъства. Всемогъщите богове, които управляваха нейния свят, се бяха срещнали и бяха постигнали съгласие. През октомври лейди Гленкора щеше да бъде отведена в замъка Гадъръм и щеше да остане там до следващата пролет, за да може бебето да се роди в наследственото си имение.

„Каква досада — пишеше лейди Гленкора. — Сигурна съм, че ще бъде момиче. Но херцогът няма да бъде там, освен по Коледа.“

По-нататък тя споменаваше, че покана за церемонията в Мачинг е била изпратена от господин Палисър до господин Вавасор и от лейди Гленкора до Кейт, „с която много искам да се запозная и на която бих се накарала, ако смеех, защото съм сигурна, че е виновна за всичко.“