Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (49)

Четиридесет и девета глава
Как лейди Гленкора отиде на партито на лейди Монк

Имението на лейди Монк на площад „Глостър“ бе изключително подходящо за провеждане на партита. Къщата бе голяма и изглеждаше още по-голяма в очите на гостите. Стълбището започваше от центъра на просторното антре и гледаше към вътрешния салон. На втория етаж имаше широка галерия с пищно украсен парапет, която отвеждаше до трите приемни стаи. Две бяха от дясната страна, като по-голямата гледаше към задния двор, а помежду им имаше арка, сякаш пригодена за двукрила врата, която се нагъва като параван. Но никога не бе имало подобна врата. От лявата страна на стълбището беше третата и най-малка приемна, също гледаща към задния двор, която бе много красиво обзаведена и която лейди Монк използваше, когато бе сама. Именно тук Бурго бе провел онзи разговор с леля си, за който вече стана дума. На първия етаж беше грамадната трапезария, където, специално за партито, бе изнесен огромен бюфет с храна и напитки. Бих го нарекъл мъжки бюфет, тъй като го обслужваха икономи и мъже, облечени в ливреи. Наблизо имаше една по-малка стая, гледаща към трапезарията, където бяха наредени прибори, посуда за чай и други по-дребни вкусотии и откъдето всяка дама можеше да потърси женска помощ за оправяне и поправяне на роклята си, което се случваше в една още по-вътрешна стаичка. Къщата бе достатъчно просторна за подобни удобства. Лейди Монк се ръководеше от благородната амбиция да бъде различна от съседите си по отношение на организирането на своите партита, така че никога не излизаше, за да посреща гостите си. Още в началото на вечерта се затваряше в малката приемна вляво от стълбището и онези, които желаеха да я видят, трябваше да се качат по стълбите и да бъдат приети, за да произнесат кратките си слова. Хората, които я смятаха за велика жена (а те никак не бяха малко), твърдяха, че тя никога не забравяше човек, дошъл на нейно парти. Не забравяше и онези, които не идваха, въпреки че бяха поканени. Хората, които нямаха високо мнение за нея (защото дори лейди Монк имаше врагове), намекваха, че дори и да не излизаше от малката си приемна, тя се надигаше от стола си и пристъпваше към вратата, когато до ушите й достигнеше името на човек, радващ се на привилегирована позиция във висшето общество в момента. Така че важният кабинетен министър, херцогинята с безупречна репутация и нашумелият артист нямаше как да не бъдат приети за кратък, но интимен разговор. Разбира се, понякога се случваше вратата на приемната да бъде блокирана, но лейди Монк бе взела предпазни мерки срещу тази възможност, като бе назначила мъж в ливрея да стои пред нея и да прави всичко възможно да поддържа връзката й с външния свят отворена.

Лейди Монк успяваше да си почине в своята приемна, но това не означаваше, че не вършеше важна и понякога досадна работа. В стаята често присъстваха дами, с които тя нямаше никакво желание да разговаря. Херцогинята на Св. Банги винаги бе там и дори си имаше свое собствено място, което всички наричаха „табуретката на херцогинята“.

— Нямаше да се занимавам с нея, ако си говореше с някой друг — веднъж се бе оплакала лейди Монк. — Но никой не иска да си общува с нея.

Преди вечерта на партито Бурго Фицджералд и леля му бяха провели още един разговор, който бе измъчил лейди Монк. Тя бе намерила парите — онези двеста лири, които той й бе поискал. Няма нужда да описвам всички хитрости, лъжи и увъртания, които бе използвала, за да ги придобие. Но сега не искаше да му ги даде просто така, без някаква гаранция. Бе направила много за своя племенник, но щеше да му даде тези двеста лири само, при условие че ги използва за постигането на целта, която самата тя преследваше. Но как можеше да го накара да й обещае, че ще ги изхарчи за онова, за което искаше да ги изхарчи? Може би трябваше да му ги даде едва след като лейди Гленкора се съгласи да избяга с него? Въпреки че лейди Монк можеше да му постави това условие (и ми се струва, че би го направила с най-голямо удоволствие), тя знаеше, че не би могла да осъществи този план. Нуждата му от пари бе неотложна, а действието трябваше да бъде предприето незабавно. Следователно нямаше друг избор, освен веднага да му повери сумата.

— Бурго, ако науча, че си ме измамил, никога повече няма да ти имам доверие — рече му тя.

— Добре — отвърна Бурго и набързо преброи банкнотите, преди да ги прибере в джоба на жилетката си.

— Давам ти този заем, за да постигнеш определена цел, ако все още искаш да го направиш — продължи сериозно тя.

— Много искам да го направя — отвърна той.

Лейди Монк не посмя да каже нищо повече, но когато видя игривия блясък в очите му, тя почувства, че вече е била измамена. Каквито и проблеми да го измъчваха, Бурго веднага ги забравяше и изпадаше в нещо като екстаз при гледката на пари в брой.

На сутринта на партито господин Палисър и жена му си размениха няколко остри думи.

— Разбрах, че братовчедка ти няма да идва — рече той.

— Да, Алис няма да идва.

— Тогава можеш да вземеш госпожа Маршъм в каретата си.

— Изключено, Плантагенет. Нали ти казах, че смятам да поканя братовчедка си Джейн?

— Но можеш да вземеш и двете.

— В никакъв случай… освен ако не очакваш от мен да седя навън при кочияша.

Имаше нещо в гласа й, една особена рязкост, почти вулгарност, която разгневи господин Палисър. Той се извърна от нея, а лицето му бе станало мрачно като буреносен облак.

— Сигурно съзнаваш, Плантагенет, че три жени, облечени за парти, не биха могли да пътуват заедно в една карета. Едва ли после би искал да ме видиш, ако аз съм една от тях.

— Не беше нужно да каниш лейди Джейн, след като госпожица Вавасор ти отказа. Помолих те да вземеш госпожа Маршъм преди това.

— А аз ти обясних, че предпочитам да ходя на партита с млади, а не със стари жени. Така стоят нещата, накратко казано.

— Гленкора, предпочитам да не използваш такива изрази.

— Какво? Имаш предвид „накратко казано“? Това е един напълно нормален израз. Нима звучи по-лошо от онзи, който господин Бот използва в Камарата снощи, когато заяви, че правителството е превърнало финансите на страната в „миш-маш“? Виждаш ли, опитвам се да следя дебатите и не бива да ми се ядосваш.

— Не ти се ядосвам. Звучиш като малко дете, когато казваш това. Предполагам, че каретата трябва да се върне за госпожа Маршъм, след като ви закара?

— Първо ще закара нея. Джейн не бърза. Аз също.

— Но госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш крайно неучтиво. Казах й, че ще пътувате заедно, когато разбрах за отказа на госпожица Вавасор.

— Тогава, Плантагенет, не е трябвало да й го казваш. Не е ли очевидно? Истината е, че ако ми наредиш да направя нещо, ще се подчиня, стига да мога. Ако не мога, ще ти кажа. Но когато ми дадеш свободата да решавам, не е справедливо после да ме укоряваш за решението, което съм взела.

— Не те укорявам.

— Напротив. Каза ми, че постъпвам неучтиво.

— Казах, че госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш неучтиво.

— Ако това е всичко, добре. Изобщо не ме интересува какво мисли тя. Ако иска, ще й отстъпя цялата карета, но аз няма да бъда вътре… освен ако не ми наредиш. Не я харесвам и не смятам да се преструвам, че я харесвам. Струва ми се, че ме следва навсякъде, за да може после да ти докладва какво не правя както трябва.

— Гленкора!

— И онзи противен песоглавец с червената четина прави същото… само че отива при нея, защото не смее да отиде при теб.

Плантагенет Палисър онемя от смайване. Много добре съзнаваше кого бе описала лейди Гленкора, но самата мисъл, че бе нарекла някого „песоглавец с червена четина“, го разгневи и ужаси! Започваше да си мисли, че не знае как да контролира жена си. Освен това картината, която му бе обрисувала, го смути дълбоко. Тя бе останала без майка, също като него, и Палисър се бе надявал госпожа Маршъм да я съветва и напътства по онзи мъдър начин, характерен за майката на една млада булка. Да, в Мачинг до него наистина бяха достигнали няколко критики, отправени от господин Бот по отношение на поведението на жена му, но тяхната цел бе да му помогнат да прецени какъв съвет да й даде, ако имаше нужда от такъв. Що се отнасяше до шпионирането на лейди Гленкора — самата идея му бе повече от противна! Никога не би позволил или толерирал подобно нещо! А сега жена му го обвиняваше в това, че я държи под око с помощта на двама шпиони, един мъж и една жена.

— Гленкора! — възкликна отново той, но после млъкна, защото не знаеше какво да й каже.

— Скъпи, според мен е по-добре да знаеш какво мисля по този въпрос. Сигурно смяташ, че това ме прави лоша, и съм склонна да се съглася. Наистина съм лоша, но тези хора няма да ме направят по-добра. Нима гувернантките в испанския двор правят придворните дами по-добри?

— Гувернантки!

Лейди Гленкора седна. Известно време господин Палисър стоеше и я гледаше. После се впусна в дълга реч, говорейки за своята правдивост и снизходителност и нейната разпуснатост и наивност. Каза й, че единственият й недостатък е нейната младост, и когато го направи, тя се намръщи — не на него, а на себе си, сякаш през главата й бе минала мисълта, че той не знае нищо по този въпрос. Господин Палисър не забеляза това или може би го забеляза, но този факт не прекъсна потока на красноречието му. Увери я, че дори не би си помислил да я шпионира, и обяви, че напълно греши относно характера на госпожа Маршъм. Последва втора гримаса, която сякаш казваше: „Има някой, който е направил по-голяма грешка от мен.“ Господин Палисър не спомена песоглавеца с червената четина и завърши речта си със студена целувка и уверението, че ще я види в дома на лейди Монк.

Когато вечерта или по-скоро нощта на партито дойде, каретата първо отиде да вземе госпожа Маршъм, а след като я остави пред дома на лейди Монк, тя се върна на улица „Парк Лейн“ за лейди Гленкора. Оттам пое към площад „Св. Джеймс“, за да вземе лейди Джейн. Като цяло вечерта не бе особено приятна за конете и кочияша.

— Иска ми се да й купи отделна карета — рече лейди Гленкора на братовчедка си Джейн, когато забеляза, че прислужниците не бяха в добро настроение.

— Това би било прекалено скъпо — отвърна лейди Джейн.

— Да, така е — съгласи се лейди Гленкора.

Тя не виждаше причина да посочва, че подобен разход би бил нищо за богат мъж като господин Палисър, особено, при положение че това богатство беше нейно. Не би намекнала нито на него, нито на когото и да било (дори на себе си), че имаше някаква заслуга заради огромното си наследство. У тази жена имаше много неща, които един съпруг не би одобрил. Не беше нито хрисима, нито деликатна, но определено не й липсваха великодушие и щедрост. Не съм сигурен, че бих я нарекъл дама, но ако се бе родила мъж, несъмнено щеше да бъде съвършеният джентълмен.

Госпожа Маршъм никак не бе доволна от отношението на лейди Гленкора към нея. Тя нямаше да се съгласи да отиде на партито на лейди Монк, ако бе знаела, че ще бъде сама. Ако бе придружавала лейди Гленкора, несъмнено щеше да получи част от уважението, полагащо се на богатата наследница. Отгоре на всичко каретата бе пристигнала, преди да бъде напълно готова, и лакеят, който я чакаше пред вратата, й се бе намръщил сърдито. Тя разбра всичко. Разбра, че лейди Гленкора бе отказала приятелството й по един напълно недвусмислен начин, и реши, че трябва да й отмъсти, а това бе напълно естествено. Когато каретата я остави пред дома на лейди Монк, тя трябваше сама да изкачи стъпалата. Прислужниците я обявиха за госпожа Марш и влезе в салона под това име. Там седна, като напразно се бе огледала за лейди Монк, и се замисли над нанесената й обида.

Минаваше единайсет, когато лейди Гленкора най-накрая пристигна. Бурго Фицджералд бе започнал да вярва, че злата съдба е отредила никога повече да не я види. Нещо бе осуетило плановете му в Монкшейд и той още не бе сигурен какво. Може би същите сили се бяха намесили отново, за да държат лейди Гленкора далече от къщата на леля му. Бурго не си бе съставил план на действие и нямаше ясна представа как щеше да стори онова, което си бе наумил. Бе опитал да си състави план, но както обикновено се случва с мъже, които нямат навика да разсъждават, бе решил да остави нещата да се развият по естествен начин. Все пак бе очевидно, че трябваше да говори с лейди Гленкора, преди да остави всичко на произвола на съдбата. Беше й писал, смело излагайки предложението си, и чувстваше, че ако тя бе решила да не участва, гневът й или най-малкото отказът й щяха по някакъв начин да са достигнали до него. Мълчанието невинаги означаваше съгласие, но поне загатваше, че съгласието бе възможно. От десет до малко след единайсет часа Бурго стоеше на стълбите на къщата на леля си и чакаше да обявят името, което копнееше (и може би малко се страхуваше) да чуе. Мъже и жени го заговаряха, но той почти не им обръщаше внимание. Леля му, с тревожно сключени вежди, го извика веднъж в приемната си и го помоли да танцува.

— Изглеждаш прекалено вглъбен — прошепна му тя.

Но той само поклати глава, обърна й гръб и излезе. Не отиде да танцува, разбира се. Да танцува в момента?! Как можеше да танцува, когато мислите му бяха заети с такива важни неща? Дори за Бурго Фицджералд в идеята да избяга с чужда жена имаше нещо, което му пречеше да се отпусне достатъчно, за да танцува. Лейди Монк бе по-възрастна и умееше да контролира чувствата си много по-добре от него. Въпреки че не можеше да танцува, Бурго слезе в трапезарията, взе една голяма чаша за бира и я напълни с шампанско. Няколко минути по-късно си напълни втора. Алкохолът не зачерви бузите му, нито пък изпоти челото му, както ставаше при други мъже, но добави един особен блясък в сините му очи. Именно този блясък подсказваше на другите мъже, че Бурго бе пил.

Най-накрая, докато още бе в трапезарията, той чу името на лейди Гленкора. Преди около петнайсет минути бе видял как господин Палисър влиза и се качва по стълбите, но това му бе безразлично. Знаеше, че съпругът й ще бъде тук. Когато дългоочакваното име достигна до ушите му, сърцето му подскочи в гърдите. Какво трябваше да направи сега? Бе решил, че трябва да направи нещо, каквото и да е то, така че хукна към вратата на трапезарията и излезе тъкмо навреме, за да види как лейди Гленкора поема нагоре по стълбите. Тя бе точно над него, когато пристъпи в салона, така че не можеше да я поздрави, като й подаде ръка. Все пак вдигна глава и успя да улови погледа й. Поздрави я с кимване и кратко движение на ръката си. Тя погледна надолу към него и изражението й се промени, когато очите им се срещнаха. Едва му кимна, по-скоро с очи, отколкото с глава, но Бурго бе поласкан от мисълта, че в изражението й нямаше и следа от гняв. Ах, колко красив изглеждаше той, устремил поглед нагоре към нея, облегнал се на стената и наблюдаващ бавното й изкачване по стълбите! Гленкора чувстваше очите му върху себе си, не можа да се стърпи и погледна надолу към него, когато зави по стълбището. Очите им се срещнаха за втори път, устата му се отвори и на нея й се стори, че чува въздишката му. Това бе една прекрасна уста, изваяна като устата на мраморен бог, сътворен от древен скулптор! Бурго, въпреки че не умееше да обича истински, несъмнено умееше да изглежда така, сякаш е влюбен. Не се опитваше да я измами. Това не бе актьорско изпълнение. Изражението му бе напълно естествено, въпреки че изразяваше много повече, отколкото съдържаше сърцето му, по същия начин, както някои мъже използват силни думи, без да изпитват силни чувства. В този миг Бурго Фицджералд изглеждаше така, сякаш би могъл да се поболее от любов.

Когато изкачи стълбите, Лейди Гленкора бе посрещната от лейди Монк, която почти бе излязла в галерията, за да я поздрави. Домакинята дари своята знатна гостенка с най-милата си усмивка и лейди Гленкора бе въведена в малката приемна. Там бе херцогинята на Св. Банги, на своята табуретка в ъгъла, а до нея седеше господин Бот, въпреки че в момента двамата не разговаряха. В стаята имаше и още една дама, която бе много високопоставен гост и която лейди Монк бе приела в дома си с най-голямо удоволствие — младата маркиза на Хартълтоп. Тя бе в лек траур, тъй като нейният свекър, бившият маркиз, бе починал преди по-малко от шест месеца. Маркизата беше много красива жена и нейното присъствие се ценеше високо както от дамите, така и от господата. Никога не казваше глупави неща като херцогинята, не бе прекалено чувствителна по отношение на поведението на хората към нея, винаги се държеше любезно, но никога не си позволяваше да интимничи, несъмнено бе най-добре облечената жена в Лондон, но въпреки това не си придаваше важност… и бе несравнимо красива. Усмивката й бе изключително чаровна. Разбира се, имаше хора, които казваха, че тя не означава нищо, но нима усмивката на една млада дама трябва да означава нещо? Не се бе родила в благородническо семейство като лейди Гленкора, тъй като баща й бе провинциален духовник, който не бе успял да се издигне по-високо от сана на архидякон. Но беше запозната с правилата на живота във висшето общество и знаеше какво да очаква от един взискателен съпруг много по-добре от лейди Гленкора.

Никога не би си позволила да говори за песоглавци с червена четина. Никога не би използвала израза „накратко казано“. Никога не би излязла нощем, за да се разхожда из развалини. Никога не би се сближила с дама, която съпругът й не харесва. Да, веднъж след женитбата си бе получила предложение от ухажор и тук става дума за самия господин Палисър, но бе успяла да извлече максималното от тази афера, като бе спечелила пълното доверие на съпруга си, разкривайки му всичко, но без да предизвика гнева му, и дори бе успяла да откаже на ухажора си, без да го унижи. Но лейди Хартълтоп бе истинско чудо!

Лейди Гленкора не беше чудо. Да, идваше от знатен род, но бе жена от плът и кръв и когато влезе в малката приемна на лейди Монк, тя бе твърде смутена, за да може да проведе нормален разговор със своята домакиня.

— Скъпа лейди Гленкора, заповядайте за малко в покоите ми. Много съжалявам за това, че не успяхте да дойдете в Монкшейд. Чухме ужасни неща за здравето ви.

Лейди Гленкора отвърна, че е било просто настинка. Лоша настинка.

— О, да, чухме нещо за развалини и разходки на лунна светлина. Типично за вас, бих казала. Самата аз обожавам подобни неща, но човек трябва да внимава. Животът може да бъде толкова изтощителен, нали? Мисля, че познавате лейди Хартълтоп, а това е херцогинята на Св. Банги. Господин Палисър беше тук преди пет минути.

След малко лейди Монк отново бе извикана на вратата, така че лейди Гленкора се озова в компанията на лейди Хартълтоп.

— Видяхме господин Палисър да минава оттук — рече лейди Хартълтоп, която изобщо не се притесняваше да среща и да говори с мъжа, който се бе осмелил да й предложи любовта си.

— Да, каза, че ще бъде тук — отвърна лейди Гленкора.

— Каква тълпа — отбеляза лейди Хартълтоп. — Не мислех, че в Лондон живеят толкова много хора.

— Голяма тълпа, наистина — отвърна лейди Гленкора и двете вече си бяха казали всичко, което изискваше етикетът. Както знаем, лейди Гленкора можеше да разговаря с неблагоразумно настървение в продължение на часове, особено ако хранеше симпатии към своя събеседник, но другата дама рядко си разменяше повече от десетина думи с някой друг, освен с камериерката си.

— Изглеждате прекрасно — отбеляза херцогинята. — А чух, че сте били много болна.

Изглежда, лейди Гленкора щеше да слуша за онази среднощна разходка сред руините до сетния си час.

— Как сте, лейди Гленкоурър? — прозвуча в ухото й и към нея бе протегната една голяма червена лапа.

Но след всичко, което лейди Гленкора и нейният съпруг си бяха казали по адрес на господин Бот, тя бе решена на всичко да не взима ръката му.

— Как сте, господин Бот? — отвърна лейди Гленкора. — Мисля, че ще потърся господин Палисър в задната стачка.

— Скъпа лейди Гленкора — прошепна херцогинята с глас, който трепереше от ужас. Лейди Гленкора се обърна и се поклони на закръглената си приятелка. — Позволете ми да ви придружа. Онази противна жена, госпожа Конуей Спаркс, всеки момент ще дойде и знаете как я ненавиждам.

Лейди Гленкора нямаше друг избор, освен да хване херцогинята под ръка и двете излязоха заедно. Струва ми се повече от вероятно лейди Монк да бе поканила госпожа Конуей Спаркс с идеята, че това бе единственият начин да изгони херцогинята от нейната табуретка.

Лейди Гленкора откри съпруга си в салона за танци. Господин Палисър стоеше в ъгъла с изражението на човек, който прави изчисления.

— Аз ще тръгвам — рече той, когато се приближи. — Дойдох само защото казах, че ще го направя. Ще се бавиш ли?

— О, не. Едва ли.

— Ще танцуваш ли?

— Може би веднъж… само за да покажа, че не съм старица.

— Не се разгорещявай твърде много. Довиждане.

И господин Палисър си тръгна. На изхода се бе образувала навалица и докато си проправяше път през нея, той се размина с Бурго Фицджералд, който се взираше напрегнато в жена му. Господин Палисър го изгледа и в главата му проблесна споменът за любовните надежди на този мъж, както и нечие прошепнато предупреждение по негов адрес, но той нито за миг не си помисли, че трябва да остане, за да наглежда жена си.