Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (1)

Първа глава
Господин Вавасор и неговата дъщеря

Не мога да потвърдя със сигурност дали жената, на която трябва да простите, ако можете, би влязла в горните десет хиляди на английското висше общество. Тя имаше роднинска връзка с членове на аристокрацията и далечна роднинска връзка с истински големци: хора, които биха влезли в горните хиляда, ако такова деление наистина съществуваше. Но не познаваше тези хора и не ги виждаше често, а те, от своя страна, не се интересуваха от нея. Дядо й, лорд Вавасор от Вавасор Хол в Уестморланд, бе провинциален джентълмен и земевладелец, който изкарваше най-много по хиляда на година и по тази причина никога не посещаваше Лондон и нямаше желание да бъде включван в подобни списъци с подбрани хора. Той бе един темпераментен, невеж и честен старец, който никога не напускаше Вавасор Хол и разправяше на всеки, който имаше желание да го слуша, че страната отива по дяволите, като в същото време поздравяваше себе си за това, че парламентарните реформи са били безсилни да променят старата политическа подредба в неговото графство. Алис Вавасор, за чието прегрешение към света ще ви разкажа и ако е възможно, ще извиня, бе дъщеря на неговия по-малък син. В ролята на неин баща, Джон Вавасор не бе направил нищо, за да прослави семейното име, и Алис не можеше да разчита на високо обществено положение като представител на рода. Джон Вавасор бе пристигнал в Лондон на младини, за да изкарва прехраната си като адвокат, и се бе провалил. Не бе успял нито да натрупа състояние, нито да си изгради репутация, но все пак си бе заслужил, или по-скоро си бе осигурил, някакъв поминък. Бе се оженил за дама, която бе доста по-възрастна от него, но получаваше по четиристотин лири на година и имаше родствена връзка с онези знатни хора, които вече споменах. Впоследствие ще ви разкрия кои бяха те и ще ви опиша характера на тази връзка, но засега ще се задоволя с това да кажа, че Алис Маклауд обиди всичките си приятели и роднини с брака, който сключи. Но пък не им даде достатъчно време да се отдадат на своя гняв. Дванадесет месеца след венчавката си, тя роди дъщеря и умря, оставяйки нерешен въпроса дали семейството трябва да й прости.

Когато един мъж се ожени за богата наследница за парите й и тази наследница сама се разпорежда с тях, какъвто бе случаят с госпожица Маклауд, за хитрия любовник обикновено е по-добре роднините на дамата да ненавиждат както него, така и нея. Това я принуждава да се хвърли в обятията на своя възлюбен, който става притежател както на жената, така и на нейните пари, без омразната досада на финансовите споразумения. Но членовете на семейство Маклауд, въпреки че се скараха с Алис, не прекратиха отношенията си с нея и продължиха да участват в живота и делата й, въпреки разочарованието си от нейния избор. Издръжката от четиристотин на година бе предназначена за нея и за децата й, като господин Вавасор не можеше да се надява дори на пожизнена рента и следователно, когато тя почина, богатството на майката бе наследено от нейното бебе. Но това не означаваше, че роднините спряха да се интересуват от благосъстоянието на бащата. Съмнявам се, че се е стигнало до официално споразумение или договор, но между господин Вавасор и семейство Маклауд съществуваше разбиране, че ако той не предявява претенции към парите на дъщеря си и им позволи да се заемат с нейното образование, те ще се погрижат за него. Той бе практикуващ адвокат, въпреки че частната му практика не бе особено успешна, а от един практикуващ адвокат винаги се очаква да може да се справи с всяка ситуация. Две години след смъртта на съпругата му господин Вавасор бе назначен за помощник-комисар в кантора, която се занимаваше с неплатежоспособни длъжници и която бе закрита три години след неговото назначение. Първоначално се смяташе, че той ще получава своите осемстотин на година до живот, без от него да се очаква да прави нещо за тях, но правителството на стиснатите виги^[1], както самият Джон Вавасор се изрази, когато описа условията на споразумението на баща си в Уестморланд, сложи край на това и го принуди да избира: да взима по четиристотин на година, без да прави нищо, или да задържи целия си доход, но да работи три дни в седмицата по три часа на ден по време на сесията, в един окаян малък офис близо до Чансъри Лейн, където задълженията му да се изчерпват с това да подписва документи, които няма право нито да чете, нито дори да поглежда. Той неохотно избра да задържи парите и в продължение на двайсет години подписването на документи бе неговият живот. Разбира се, че не смяташе себе си за разумно използван човек. Изпращаше петиции към всеки лорд-канцлер, молейки да бъде освободен от жестокостта на сегашното си назначение и да му бъде позволено да взима заплатата си, без да прави нищо в замяна. Количеството работа, което вършеше, наистина бе минимално. Сесиите не надвишаваха шест месеца в годината и часовете, които трябваше да прекарва в офиса на седмица, се равняваха на часовете, които един обикновен работник прекарваше на работа всеки ден. Но господин Вавасор заемаше длъжността помощник-комисар и обясняваше на всеки лорд-канцлер, че нито Уестминстър^[2], нито дори Линкълнското адвокатско сдружение^[3]имат право да изискват от него да се унижава с подписването на документи. В отговор на всяка петиция той получаваше предложение за свобода в замяна на половината си доход и винаги отказваше.

Не може да има съмнение обаче, че господин Вавасор бе по-щастлив, вършейки своята почти фиктивна работа, отколкото щеше да бъде без нея. Той често обясняваше, че тя му позволява да живее в Лондон, но истината е, че щеше да живее в столицата с или без това официално назначение. Беше дотолкова свикнал с лондонския живот, още преди да получи възможността да заживее другаде, че нищо не би могло да го задържи задълго извън града. След смъртта на жена си той вечеряше в клуба си всеки ден, освен в случаите, когато бе гощаван от някой свой приятел и се чувстваше щастлив само тогава, когато вечеряше по този начин.

Онези, които са виждали Джон Вавасор да изучава менюто и да поръчва вечеря за себе си и за своя приятел в четири и половина следобед, са го виждали в единствения момент от деня, когато е сериозен и съсредоточен. Всички останали задължения са лесни за него и той ги възприема и отхвърля също толкова лесно. Дори изяждането на самата вечеря не го принуждава да прояви някаква енергичност. Понякога мръщи чело, когато опитва първата си глътка червено вино, но винаги спазва правилото, измислено от самия него, да се наслаждава на храната. Случва се готвачът да го разочарова и тогава той отвръща на удара с удар. Отвръща тихо и с усмивка на лице, но в същото време безмилостно и непоколебимо.

Такива бяха заниманията и житейските удоволствия на господин Вавасор по времето, когато моята история започва. Но не бива да позволявам на читателя да остане с грешното впечатление, че той нямаше добри качества. Ако като млад бе притежавал дарбата на трудолюбието, струва ми се, че сега щеше да блести в своята професия и да си е изградил име и репутация. Господин Вавасор беше недоволен мъж, но въпреки това бе популярен и до някаква степен уважаван. Беше щедър, поне доколкото позволяваха средствата му, държеше на думата си и бе добре запознат с кодекса с неписани правила, които всеки джентълмен от неговата класа бе длъжен да спазва. Знаеше как да се държи в компанията на други мъже, какво да казва и какво да премълчава в подобна компания. Имаше благ характер и бе привързан към много хора, въпреки че не обичаше никого страстно. Освен това на петдесет години все още бе красив мъж с високо чело, а косата и брадата му бяха изпъстрени със съвсем малко сиво. Беше висок и едва наскоро бе започнал да напълнява. Имаше лъскави сиви очи, а устата и брадичката му бяха като изсечени от мрамор и говореха за благороден произход. Повечето хора, които познаваха Джон Вавасор добре, смятаха за много жалко това, че е принуден да прекарва времето си в подписване на документи на Чансъри Лейн.

Споменах, че отначало знатните роднини на Алис Вавасор не се интересуваха много от нея, но в същото време се бяха постарали да се погрижат за образованието й. Чувствам, че трябва да обясня това малко противоречиво. Най-знатният от тези знатни роднини почти не бе чувал за нея, но имаше една лейди Маклауд, която се интересуваше. Самата тя не бе от висшата класа, но се бе уловила за полите на онези, които бяха. Тя бе вдовица на бившия войник сър Арчибалд Маклауд, кавалер на Ордена на банята^[4], и освен това беше Маклауд по рождение. От дълги години, още преди Алис Вавасор да се роди, тя живееше в Челтнъм и всяка пролет предприемаше кратки пътувания до Лондон, но само тогава, когато можеше да си го позволи. За старата лейди Маклауд мога да кажа, че бе добра жена, въпреки че страдаше от двата най-големи порока за една добра жена: беше калвинистка и съботянка^[5], а що се отнасяше до светския живот, бе ревностен поддръжник на класовото разделение, поставило нейните знатни роднини на обществения връх. Би могла да боготвори един млад маркиз, дори той да живее по начин, който би посрамил и най-богохулния езичник, като в същото време можеше да обрече стотици мъже и жени от простолюдието на вечни мъки и терзания само заради това, че слушат мирянска музика в парка. Въпреки това бе добра жена. Даряваше голяма част от оскъдния си доход и не дължеше нищо на никого. Стремеше се да обича съседите си. Понасяше несгодите със спокойствие и мълчаливо търпение и живееше с вярата в един по-добър свят. Обичаше Алис Вавасор с цялото си сърце, въпреки че тя в крайна сметка бе само нейна братовчедка. Самата Алис се бе постарала да изгаси пламъците на тази любов. Тя бе прекарала детството си при лейди Маклауд, която я бе отгледала като майка, но на дванадесетгодишна възраст я бяха изпратили да учи в Екс ла Шапел^[6] след решение, взето от нейните роднини и въпреки възраженията на самата лейди Маклауд. На деветнадесет тя се бе върнала в Челтнъм, но бе прекарала по-малко от година там, преди да изрази нежеланието си да продължи да живее със своята братовчедка, обявявайки, че не може да се примири както с недостатъците, така и с достойнствата й. По тази причина бе постигнала съгласие с баща си да заживеят заедно в Лондон. Двамата деляха един покрив вече от пет години, което означава, че в момента Алис Вавасор беше на двадесет и четири.

Начинът им на живот бе необичаен и несъмнено незадоволителен, поне в някои аспекти. На двадесет и една Алис бе получила пълен контрол върху богатството си и когато бе убедила баща си, живеещ на квартира от петнайсет години, да си купят малка къща на улица „Кралица Ан“, тя му бе предложила да покрие част от разходите. Той я бе предупредил, че не притежава навиците на семеен мъж, но се бе задоволил само с това предупреждение. Не бе сметнал за необходимо да се откаже от споразумението, въпреки неспособността си да й обръща толкова внимание, колкото всеки овдовял баща е длъжен да обръща на единствената си дъщеря при тези обстоятелства. Къщата бе купена и двамата с Алис живееха заедно, но в същото време водеха напълно отделни животи. За известно време, не повече от месец-два, той се бе опитвал да вечеря вкъщи и да не излиза всяка вечер, но лишението се бе оказало непосилно за него и накрая се бе предал. Беше казал както на нея, така и на себе си, че тази голяма промяна в навиците, настъпила толкова късно в живота му, може да навреди на здравето му и не съм напълно сигурен, че грешеше. Във всеки случай господин Вавасор се бе отказал от опитите си и никога не вечеряше вкъщи. Освен това двамата с дъщеря му никога не излизаха заедно на вечеря. Общият им доход не им позволяваше да канят хора на вечеря и следователно не можеха да се движат в една и съща обществена среда. Ето защо може да се каже, че живееха отделно. Дори съвсем отделно. Виждаха се може би всеки ден, но само се виждаха. Дори не закусваха заедно и след три часа господин Вавасор рядко можеше да бъде открит в собствения си дом.

Госпожица Вавасор бе успяла да намери своето място във висшето общество, въпреки че съм склонен да се съмнявам в правото й да бъде причислена към горните десет хиляди. Беше решила да отбягва два вида хора, като това решение бе продиктувано изцяло от предпочитанията на леля й: маркизите и други такива, независимо дали бяха злонамерени или не, както и всички последователи на Ниските църкви^[7]. Отбягването на маркизи не бе особено трудно. Млади дами, разчитащи на скромна издръжка и живеещи с бащите си на или около улица „Кралица Ан“, рядко имаха поводи да се притесняват по този въпрос. Това се отнасяше и за госпожица Вавасор, но при нея се наблюдаваше известна упоритост по отношение на това отбягване. Лейди Маклауд в никакъв случай не странеше от благородните си роднини. Не странеше и от Алис Вавасор. Всеки път, когато посещаваше Лондон, тя се отбиваше на улица „Кралица Ан“, въпреки че по причина, известна само на нея, смяташе, че двамата с господин Вавасор не си говореха. Освен това всячески се опитваше да изгради близки отношения между Алис и нейните благородни роднини: отношения, на които самата тя се наслаждаваше и които й осигуряваха място в домовете им, но не и в сърцата или дори в навиците им. Но Алис устояваше на тези опити със същото постоянство, с което се съпротивляваше на другите усилия на своята възрастна братовчедка: настойчиви, неуморни и вечно провалящи се усилия да приобщи момичето към местата за преклонение, които самата лейди Маклауд почиташе.

Трябва да бъдат казани и няколко думи за личността на самата Алис Вавасор. После ще спомена и един факт, след което, струва ми се, мога да започна своята история. Що се отнася до нейния характер, той ще бъде разкрит в течение на самата история. Читателят вече знае, че тя се появява на сцената на възраст, която не е никак крехка. Може би начинът й на живот я бе натоварил с повече години, отколкото всъщност бе живяла. Не че лицето й изглеждаше състарено. Просто в маниерите й нямаше нищо моминско. Поведението и гласът й бяха трезви и улегнали като на жена, която се бе омъжила преди поне десетилетие. На външен вид беше висока и добре сложена, с голяма шия и широки рамене, което бе нещо обичайно за представителите на рода Вавасор, но в никакъв случай не беше пълна. Косата й бе кестенява и тъмна и се спускаше малко по-ниско над челото й, отколкото бе прието през онези дни. Очите й също бяха тъмни, но не черни, а тенът й, въпреки че не беше на брюнетка, със сигурност не бе светъл. Носът й бе широк и доста чип, но според мен това го правеше чаровен и придаваше известна приветливост на лицето й, която иначе би липсвала. Устата й бе голяма и изразителна, а брадичката й бе овална, на трапчинки и красиво изваяна, точно като на баща й. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че тя бе една симпатична, красива и жизнерадостна млада жена.

А сега дойде време за моя факт. По времето, когато започва моята история, тя вече бе сгодена.