Саманта Кинг
Изборът (8)

7

Не съм сигурна колко минути минават, докато съм в скривалището си на стълбите и слушам Луси да обяснява как Джаспър е влязъл в театралния клуб на Анабел и след няколко седмици щял да започне училищен кръжок по диско танци. Виждам как Ейдън концентрирано поставя някакво яркочервено устройство в основата на удивително сложната конструкция, която е направил с легото. Идея си нямам откъде има тази сръчност. Технологиите и джаджите са ми напълно непонятни, дори добрият стар конструктор. В коледните утрини до креслото на Дом винаги се образуваше опашка, чакаща за помощта му да сложи батерии, да разгадае инструкции или да въведе паролата, за да добави ново устройство към мрежата.

Поне такава беше Коледата преди. Ейдън вдига поглед и аз усещам прилив на гордост от сина си, която пропъжда идеята, че Коледа повече никога няма да бъде същата. Той е такова умно момче. Анабел винаги имаше по-високи резултати на тестовете, но Ейдън има ловките пръсти и логичното мислене на инженер. „Той ще претвори света един ден“, обичаше да казва Дом. „Да, а Анабел ще го обърне с главата надолу и ще го боядиса в различен цвят“, винаги отговарях аз.

Наострям уши, когато чувам Луси да казва колко нещастен е бил Джаспър на първия учебен ден, когато е започнал поредната учебна година без близнаците, и се чудя какво говорят за мен другите родители. Бас държа, че повечето са сметнали решението да ги изпратим в частно училище за мое. Виждах как извръщат погледи на входа на училището. Несъмнено ме мислеха за страшен сноб. Щях да се почувствам нелоялна, ако бях казала, че смяната на училището е изцяло идея на Дом. Също както би ми било неловко да обясня, че не ходя на сутрешните им сбирки на кафе и на разпродажбите на торти от свенливост, а не от снобизъм. Луси се чувстваше в свои води в този свят, аз бях по-щастлива в собственото си малко балонче.

С Ейдън винаги сме си приличали по срамежливостта си. Анабел имаше моя смях, моите сини очи, чип нос и остра брадичка. Свръхувереността, пламенната хубост и желанието да се втурне с главата напред в живота обаче си бяха лично нейни качества. Помня, че с Ейдън гледахме със страхопочитание как на площадката децата се надпреварваха да чукнат пет с Анабел. Тя беше принцесата на тати и ангелчето на мама. У нея нямаше и капка съмнение, че статутът й на кралица у дома е валиден и във външния свят.

Дали не й завиждах? Изведнъж ме обзема тази ужасна мисъл. Дали това не обяснява избора ми — че тайно съм завиждала на дъщеря си. Анабел бе толкова уверена за мястото си в живота. Никога не чакаше покана. Просто се присъединяваше и завладяваше. Винаги я избираха първа, когато се разделяха на отбори, но тя никога не изоставяше брат си. Освен онзи път. Колко иронично — това, че не бе избраният, в крайна сметка спаси живота му.

Вероятно другите родители имат такова мнение за мен — коравосърдечна завистлива майка. Питам се дали Луси сега се чувства неловко на площадката. Отхвърлена заради приятелството ни. Трагедията може да е заразна. Не си говорете с приятелите на тази жена, може убиец да почука и на вашата врата! Тя предаде дъщеря си, без да й мигне окото. Каква майка е това? Може и да си шушукат за мен по ъглите, но няма как да ме съдят по-строго, отколкото го правя аз самата.

Луси мрази всякакъв вид клюки и злоба и съм убедена, че или не им обръща внимание, или отрязва интригантите толкова любезно и очарователно, че те дори не се обиждат от неодобрението й. Тя никога не се вбесява. Винаги гледа от светлата страна на живота. Това е едно от нещата, които обичам в нея. Тя е слънчев лъч в облачен ден.

— Тази жълта блуза е ослепителна, Луси. Много си слънчева с нея.

Съвпадението на комплимента ме поразява и сърцето ми започва да бие учестено, защото не разпознавам гласа, а предполагам, че Дом няма да се прибере скоро от работа. Наел е офис в Тедингтън, на една пряка от магазина на Луси. Той е по-скоро за администратора, защото Дом прекарва повечето време или в срещи с потенциални клиенти навън, или в офисите на екипи, с които вече има договор. Но сега осъзнавам, че напоследък все по-често е в своя.

Надничам иззад ъгъла и виждам как обгръща лицето й с големите си ръце и я целува по бузите.

— Браво, сложил си слънчевите очила — засмива се тя и се надига на пръсти, за да приеме приветствията му. Тя е по-висока от мен, но Дом стърчи като исполин и над нея. — Защо носиш „Рей Бан“ вътре, между другото? Просто питам.

Тя винаги е подкачала Дом заради манията му по модата, а той винаги е понасял добре шегите й. Усмихвам се на познатия остроумен отговор.

— Защото с тях изглеждам готино. Каква друга причина? — отвръща той без намек за неудобство, че звучи суетно. Измъква една от домашните й бисквитки от ръката на Ейдън. — Страхотни са!

— Благодаря — поглежда часовника си. — Което ми напомня, че очаквам доставка от търговец на едро, а тепърва трябва да взема Джасп от клуба по театър. Ще бъдеш ли наоколо по-късно?

— Би трябвало. Защо? — Той си сваля очилата и се втренчва в нея.

— Просто ми се искаше да се посъветвам с теб за нещо. Обмислям да разнообразя магазина за деликатеси. Помислих си, че можеш да ми дадеш малко прозорливи идеи, за да ми помогнеш.

— За мен винаги е удоволствие да помогна на добър приятел. Знаеш това — казва той с усмивка, а тя му отвръща по същия начин.

— Честно да си призная, беше скапана година. Лихвени проценти, загубих някои от най-добрите си доставчици. Банката бе неотлъчно до мен, когато започнах. Сега обаче не ми е от особена помощ.

— Знам какво имаш предвид. Изгубих един от най-големите си клиенти през миналата седмица. Отмъкна ми го консултантска фирма малко по-надолу по улицата, можеш ли да повярваш?

— За съжаление мога. — Двамата започват разпален разговор. — Има ново кафене на три врати от магазина и вече ми отмъкнаха съботната продавачка. Беше започнала едва преди две седмици. Каква наглост! А хазяинът ми е страшен скъперник и тъкмо увеличи наема на апартамента ми. Така или иначе трябва да си намеря по-голямо жилище, но с Джаспър ще ни изритат на улицата, ако не побързам. Прощавай, не исках да ти плача на рамото. Имаш си много по-големи грижи на главата.

— Луда ли си? Винаги си добре дошла да поплачеш на рамото ми.

Отново бавно надзъртам иззад парапета и виждам как Ейдън се е навел над легото си и бързо намества тухличките с пръсти. Дом и Луси стоят от двете му страни. Тя грабва последната бисквита от кутията си, слага я в чинията, изтръсква ръцете си от трохите и облизва меда от върха на левия си палец. Дом я наблюдава.

— Тези са любимите и на майка ти — казва тя на Ейдън. Дали ме споменава нарочно?

— Мама не обича мед.

Идва ми да се просълзя от доказателството, че още съм в мислите на Ейдън. Знам, че това е моментът да се появя, да отида до кухнята, да направя чай, да седна на масата и да поговоря с тях. Но това е проблемът — не мога. Не мога да говоря. Няма да понеса да погледна Луси и да усетя съчувствието и смущението. Защо го направих? Страх ме е от въпросите й. На тръни съм, защото никога не съм се тревожила от това колко бързо се сприятелиха с Дом. Но сега по някаква причина съм обезпокоена. Много обезпокоена.

Стоя си там и скришом наблюдавам. Слухтя в сенките. Дом сяда до Ейдън, навежда се през него и отмъква последната бисквита от чинията му.

— Мисля, че всъщност е алергична към меда. Е, алергична е и към готвенето като цяло — шегува се той.

— Ей, моя си е — поглежда го свирепо Ейдън.

И аз се сещам как винаги е давал на Анабел последната си бисквитка, последната си сладка, любимата си книга или играчка. Винаги споделяше всичко с близначката си. И ето пак, Дом не чака покана — просто взема това, което иска.

— Не бъди скръндза. Не забравяй кой носи храната в чинията — казва Дом и се пресяга да перне Ейдън по ухото.

Ейдън свива рамене и се мръщи.

Нещо проблясва дълбоко в паметта ми. Появява се някакъв голям неопределен образ, който пулсира горещо и изчезва, преди да успея да го уловя. Какво е това? Какво?

— Всичко е наред, скъпи. Ето, вземи моята — казва Луси, за да разсее напрежението. — Господин Грант днес пита за теб. Казва, че още му липсваш в клуба по шах. — Разрошва му косата. — Липсваш и на Джаспър в клас. Но се обзалагам, че вече си се сприятелил с много нови деца в училище.

— Надявам се — включва се в разговора Дом и слага ръка на рамото на Ейдън.

— Не съвсем. Никой не си пада по това, което аз харесвам.

Сърцето ме заболява, като гледам как Ейдън гневно разглобява уникалния си модел и методично разделя всички части на малки многоцветни купчинки.

— Нещата ще се оправят. Промяната винаги е трудна — казва нежно Луси.

— Точно така — приглася й Дом. — Знам, че майка ти не е фен, но вярвай ми — в бъдеще това училище ще стои прекрасно в биографията ти. Слушай какво ти казва Луси, сине. Тя също има собствен бизнес. Знае какво говори.

— Повече харесвах старото училище. Както и Анабел — промърморва Ейдън със сведена глава.

Никой освен мен не го чува. Гледам как Дом подава на Луси празния съд от бисквитите и пръстите им случайно се докосват. Не успявам да видя реакцията й, защото много бързо се обръща, за да изхвърли трохите. Когато се връща на масата, застава зад стола на Ейдън, замята коса и хвърля поглед на Дом.

— Трябва да изведем децата в парка да си поиграят с хвърчилата. Преди да се стъмни. Ще взема нещо за хапване, за да си направим пикник, и ще дойда насам, като взема Джаспър.

— Имаме сделка — казва Дом.

Охо, ето едно ново чувство. Здравей, параноя. Послушно записвам думата в удължаващия се списък на мислената бяла дъска. Най-добрата ми приятелка и съпругът ми, с когото сме женени от десет години, си разговарят приятно на кухненската ми маса. С единственото живо дете, което ми е останало, пият си чай и планират пикник. Изглеждат като семейство. Дом, Ейдън… Луси.

Топла усмивка се изписва на лицето й. Тя поставя ръка на другото рамо на Ейдън и леко го стиска.

Да не си посмяла да пипнеш с пръст сина ми!