Саманта Кинг
Изборът (6)

5

Помня как Дом се правеше на шут, докато ме внасяше на ръце през прага, преструвайки се, че залита под тежестта ми.

— Пусни ме долу — се изкисках.

— Добре, щом настояваш. Започнала си да надебеляваш, г-жо Касъл. — Хиленето му бе заразно, никога не се уморявах да го гледам.

— Идиот! Аз съм бременна, не съм дебела. — Въпреки това хвърлих поглед на широката блуза, опъната от корема ми. Отдавна бях спряла да тичам вечер и естествените ми извивки бяха по-пищни от обикновено. Със своите метър и седемдесет не бях точно ниска, но напоследък бях започнала да се чувствам колкото висока, толкова и широка.

— А колко парчета от сватбената торта изяде тази сутрин?

Дом ме стовари на пода в кухнята като чувал с картофи.

— Със сигурност не колкото брат ти.

— Хм, забелязала си. Той изпи и голяма част от пиячката, която бях оставил зад бара. Добре че избрахме приемът да е в бирария, а не в хотел „Питърсхам“. С Макс винаги е така. Веднъж да се озова в центъра на вниманието, той ще изскочи и ще ми открадне момента с разпиляна реч, пълна с безкрайно дълги вицове. И накрая ще излапа най-голямото парче от сватбената ми торта.

— На мен пък ми се видя сладък. Малко спонтанен, но да бъдеш кум вероятно е ужасяващо. Според мен речта му не беше чак толкова лоша. Чух хората да се смеят.

— Смееха се на него, не на шегите му — уточни Дом.

— Нима? Тук ще трябва да поспорим. Не е лесно да се изправиш пред бар, пълен с хора. Сигурно го е хванала сценична треска.

— Не се заблуждавай. Макс не се стряска от нищо. Дори не би му направило впечатление, защото не се интересува от чувствата на другите. Твърде самовглъбен е.

— Сериозно? Аз пък тъкмо си мислех колко много си приличате.

— С Макс нямаме нищо общо — отвърна, отдръпвайки се от мен. Облегна се на кухненския плот и кръстоса ръце и крака.

— Ами и двамата изглеждате много красиви — побързах да замажа нещата, усещайки, че съм го засегнала. — Служителката от гражданското също го оцени.

— А, значи затова се беше втренчила в нея. Зачудих се. За миг си помислих, че те е дострашало — каза той с широка усмивка, която разкраси лицето му още повече.

Отдъхнах си с облекчение. Бяха изминали по-малко от дванайсет часа от семплата ни сватбена церемония в службата по гражданско състояние в Ричмънд и не исках да предизвикам първата ни кавга още преди мастилото на брачното свидетелство да е изсъхнало.

— Помислих, че ще ми е трудно да го играя булката беглец с тези килограми. Не мога да си представя как яхвам кон като Джулия Робъртс. За съжаление времената, когато яздих пони, отдавна и безвъзвратно отминаха. Поне засега — казах, спомняйки си с умиление как като дете яздех с часове.

Няколко пъти яздих и в парка „Ричмънд“ по време на ваканциите в университета и се чудех дали уроците по яздене за деца са безумно скъпи. Такива глезотии нямаше как да са приоритет сега. Падна ми ченето, когато разбрах колко струва двойна детска количка и изобщо това, че имахме нужда от всичко по две, сериозно увеличаваше разходите. Добре че имах още останали пари в доверителния фонд. Голяма част от средствата, които наследих от родителите си, отидоха за таксите за университет и квартири. Но образованието бе от голямо значение за мен, оценявах перспективите, които ми предоставя, и исках да предам това на близнаците, когато пораснат. Проверих околните училища, преди да се спрем на къщата, и останах очарована от държавното училище надолу по улицата.

— Ти беше смайваща булка и аз съм най-щастливият мъж в Лондон. В Англия. На света — засмя се и ме придърпа в лежерен танц в кухнята.

— Аз също. Най-щастливата жена, имам предвид — прошепнах шеговито и се приближих към него, за да може да ме грабне. — Прав си, къщата е идеална, градината също — казах аз, надзъртайки през прозореца на кухнята, когато той най-сетне ме пусна. — Хамптън е прекрасен район, много красиво и спокойно място. Ще проверя следващата седмица учителския институт в Строубъри Хил.

— Хм, може би ще си промениш мнението, когато родиш. Щом подпиша с първия си клиент. Не е спешно да започваш работа. Просто си качи краката нависоко и поне за малко се наслади на безгрижието. — Той издърпа един стол и с театрален жест ме покани да седна.

— Шегуваш ли се? Не съм убедена, че гледането на две бебета ще е толкова лесно. Изобщо чу ли нещо от предродилния курс? — подразних го и опитах да се настаня удобно на дървения стол. Гърбът ме болеше от цялото стоене права, прекарано в разговори и празнуване с приятелите ми. Макс всъщност бе единственият гост, когото Дом беше поканил.

— Естествено, че съм чул. — Дом изимитира голяма прозявка и се засмя. — Не мога да повярвам, че остават само пет месеца.

— Неприятно ми е да ти го съобщя, но са по-скоро четири — казах аз, въпреки че акушерката изглеждаше озадачена от датите на цикъла ми, когато отидох на първия преглед. Никога не ме е бивало да следя такива неща. Вече чувствах корема си огромен, въпреки че ставаше по-тежък с всеки изминал ден.

— По-добре да се възползваме максимално от това, че сме младоженци. Какво ще кажеш? Хайде да отидем и да видим как е горе — прошепна той, приведе се да потърка с нос тила ми и сложи ръце на хълбоците ми. — Но първо — той отвори хладилника и извади бутилка шампанско, две чаши и чиния със сочни ягоди, — ето нещо, което приготвих по-рано — каза с усмивка, изкара безшумно корковата тапа и наля пенливото вино, без да разсипе и капка. — Вчера отскочих до магазина — обясни, когато ахнах от изненада. — Хайде, от половин чаша нищо няма да ти стане. Наздраве за нас.

— За нас. И за нашето ново семейство — добавих и чукнах чашата си в неговата.

Колкото и да се шегувах, че заспива на курсовете за бъдещи родители, знаех, че Дом ще бъде страхотен баща. Той работеше усилено, за да успее с консултантската си фирма, и бях убедена, че когато отстъпи моментът, ще ме подкрепи да започна обучението за учителка. Всичко беше идеално. Щяхме да сме идеалното семейство.

Идеално, но малко.

Раждането беше трудно и имаше „усложнения“, каза докторът с кисела усмивка. Няма да можете да забременеете отново.

— Иначе близнаците ви са прекрасни, г-жо Касъл. Поздравления.

— Виж, Мадс, едното отвори очички — възкликна Дом, а дълбокият му глас прозвуча пискливо като на малко момче.

Всъщност той взе в ръце близнаците преди мен. Те бяха толкова малки и крехки, че не можех да понеса мисълта да ги оставя. Дом бе единственият човек, на когото можех да се доверя да се грижи за тях, и той ги държа в продължение на цели два часа почти без да се движи и да диша. Просто стоеше сам с чудото на новия живот в тъмната родилна стая, докато докторът ме караше с количка при хирурга да ме зашие.

— Това е дъщеря ви, г-н Касъл. Не е ли великолепна? — каза с усмивка прекалено младата акушерка, поглеждайки към Дом, който с гордост и любопитство погали коприненото чело на новородената си наследничка.

— Честит рожден ден, скъпа Анабел — каза той и потърка с върха на носа си малкото й носле. Сънените й сини очи се отвориха леко, изпълвайки с радост сърцата на всички ни, след което пак се затвориха.

Опитах да повдигна глава да зърна сина си, понеже не желаех да бъде забравен и пренебрегнат заради омайно красивата си сестра, която излезе първа, проплака първа (умря първа) и привлече всички погледи върху себе си още от първата си глътка въздух. Там и тогава се заклех, че няма да си имам любимец. Те бяха близнаци и всеки от двамата бе уникален. Не очаквах от тях да бъдат копия един на друг. Ще толерирам различията им и ще ги обичам поравно. Със сълзи на очи направих това обещание пред двамата, докато ме извозваха от стаята като парче месо на касапска количка. Изпънах глава да погледна за последно малкото си семейство — толкова ново, а вече безценно.

Нямаше да имам повече деца и тъй като изпитвах необходимост да се грижа за нещо, се заех с градинарство. През есента посадих розите и с течение на годините напълних градината с цветя, вятърни камбанки и сладки статуетки на диви животни, които да забавляват близнаците и да създадат усещането за спокойствие и сигурност. Нарекох я Градината на спокойствието, а Анабел и Ейдън веднъж ми подариха дебела бронзова статуя на Буда за Деня ма майката. Това бе един от най-скъпите ми предмети — подарък от децата ми, който символизира мир. Но розите не вървяха добре и разцъфнаха за пръв път чак през тази година.

Точно навреме, за да скрият Анабел между бодливите си клони и листа.

Сега поглеждам през френския прозорец и наблюдавам как бризът улавя нежните бели цветчета, карайки ги да потрепват в тих танц.

Пази ми я, докато успея да я видя отново.

Отново дълбоко в съзнанието ми изниква нещо, нов смътен спомен, който се опитвам да уловя, но ми се изплъзва. Поглеждам и пак установявам, че съм сама в хола. Колко е часът? Стрелките на часовника са спрели, а махалото виси като парализиран крайник. Учудвам се, че Дом не е забелязал — този часовник е втори в класацията на любимите му предмети след стиковете за голф. Тежките зелени велурени завеси на прозореца са спуснати. Стъмнило ли се е вече?

Колко е часът? — отново се питам и изпадам в паника. Дом щеше да води Ейдън в парка, нали? Или се бяха запътили към Кингстън да пазаруват? Това не беше ли вчера? Чувствам се замаяна. Главата ми е зашеметена и не мога да мисля трезво, дори не виждам ясно. Изведнъж надушвам аромат на рози и това ми напомня, че на Анабел сигурно й е студено, много студено. Трябва да питам Ейдън дали си е написал домашното, но къде е той? И как да го попитам каквото и да било, когато той дори не ме поглежда? А и всеки път, когато го погледна, думите се сподавят в гърлото ми?

Вцепенена съм и умствено, и физически, изгубена насред мразовита пустош. И с всеки изминал ден Дом и Ейдън се отдалечават все повече от мен, а аз се чувствам все по-самотна — бледо подобие на съпруга и полумайка.