Саманта Кинг
Изборът (18)

17

Знам, че физически е невъзможно да се задуша, без нещо да покрива лицето ми, но чувството е точно както съм си го представяла. Задъхвам се — не, хапя въздуха, гълтам го и поглъщам с пълни дробове, за да не загубя съзнание.

Не! Не! Не!

Отказвам да го призная, но истината е пред мен, формулирана в собствените детски думи на Анабел, написани с прекалено изразено чувство, за да са измислица — не че тя някога е казвала измислици. Вярвах й напълно, на Ейдън също. Винаги съм им казвала, че могат да ми споделят и признаят всичко, че колкото и да е лоша истината, няма да спра да ги обичам. По-добре да ми кажат тази истина, за да мога да направя нещо, да им помогна. Но не й помогнах. Не съм знаела.

Не ми е казала…

Защо не ми е казала?

Люлея се напред-назад в агония. Мисля си какво е означавало мълчанието й за нашите взаимоотношения и защо би скрила такава ужасна истина. Мисълта, че тя е почувствала, поради каквато и да била причина, нужда да запази в тайна от мен, нейната майка, тази ужасна истина, ме пронизва в гърдите. Предадох я. Предадох я не веднъж, а два пъти. И сега е твърде късно да оправя нещата…

Но трябва да продължа. Да узная още. Кое е чудовището, сторило това на дъщеря ми? Прелиствам като обезумяла страниците. Очите ми препускат през редовете, изписани с почерка с извивки и завъртулки на дъщеря ми, в отчаяно търсене на име или поне някаква улика…

Не откривам нищо.

Чувството за провал, което тегне върху мен, е толкова силно, че се старая да не се срина. Досега си мислех, че разплитам своята собствена история, но съм гледала в напълно погрешна посока. Със забоден в пода поглед, мисли, насочени навътре — методично, стъпка по стъпка, опитвах да сглобя всичко, изграждайки кула от всички фрагменти, които успях да събера от гъстата мъгла на травмирания си мозък. Всички малки подсказки, които изкопчих и събирах накуп, все по-високо и по-високо, с надеждата, че в даден момент ще мога да се покатеря чак до върха, да погледна надолу и да получа пълна картина за станалото, да разбера къде съм сбъркала…

Сега кулата се срина, частите й са разпилени във всички посоки и дори не мога да започна да мисля как да ги сглобя.

Мисли!

Да започна от ъглите и да работя навътре. Така прави Ейдън винаги когато реди най-красивите и сложни пъзели. Със сигурност един ден ще стане инженер.

Концентрирай се. Да преговорим фактите…

Багажът ми е опакован и съм купила билети за влак.

Бракът ми е нещастен.

Макс ни оставя съобщения на телефона.

Някой се е опитал да опипа дъщеря ми…

Подобно на мощен магнит, майчинският ми инстинкт накрая сглобява всички парчета. Разпилените невротрансмитери започват да се сблъскват, синапсите започват да предават съобщения, образуват се връзки със скоростта на светлината. Мисля си как студеното тяло на Анабел лежи под розовите храсти, очите й гледат нощното небе, осеяно със звезди, разпръснати напосоки в големи безформени съзвездия. Тя обръща леко глава и нещата започват да се изясняват и да придобиват форма.

Затварям очи, опитвам да установя контакт с дъщеря си в покрития й с цветя гроб и проумявам нещо шокиращо. Мъжът — чудовището, което е опитало да съблазни дъщеря ми, трябва да е също така и нейният убиец. Сякаш през тялото ми преминава мълния. Тук не става дума за някаква случайност. Наречете го инстинкт — просто не го вярвам. Не е бил някакъв случаен непознат, който се появява сутринта на рождения ден на близнаците, за да провали деня ни и да открадне животите ни. Той бе облечен във военна униформа, но не беше терорист. Не е убил дъщеря ми в името на някаква религия или политика. Имал е съвсем личен мотив.

— Винаги е някой близък на семейството, нали? — спомням си думите на Луси, когато веднъж, след като оставихме децата на училище, разговаряхме за едно доста нашумяло убийство, за което даваха по новините.

Колко горчиво иронично звучи този разговор сега, когато си спомням за него. Никога не бих могла да си представя, дори в най-страшните си кошмари, че някой от семейството ми ще стане обект на такъв разговор на входа на училището.

— Знам какво имаш предвид — отговорих. — Всички седят на пресконференцията, гледат покрусено с разплакани очи, правят прочувствени изявления и всички си мислим едно и също — Съпругът го е направил!

— Ужасни сме, нали? — каза Луси. — Убедена съм, че невинаги случаят е такъв. Убийствата понякога се извършват от напълно случайни обезумели лунатици.

— Разбира се. Иначе всички щяхме да проверяваме бараките си за остри предмети всяка вечер, нали? — опитах да омаловажа темата, но изтръпнах от ужас, докато коментирахме тази семейна трагедия.

— Все пак е впечатляващо колко често се оказва, че е някой точно под носа им — добави Луси, поклащайки глава.

Точно под носа ми.

Да, именно така е станало.

Но кой? Какво би накарало който и да било да извърши такова неописуемо престъпление? Да нарани дете — малко хубаво момиченце с тънки като клечки ръце, с усмивка, по-светла от луната, което още нищо не е видяло от живота? Ужасът от това е толкова нечовешки, че всичко изглежда възможно. Противно на логиката, нормалните правила от живота са просто неприложими в такава ситуация.

Иска ми се да можех да си спомня, но травмата ме накара да забравя много моменти от живота си — всичко, което е твърде болезнено да си спомня. Почувствах се толкова уязвима, че не бях способна да събера кураж да накарам Дом да ми припомни събитията от онзи ден и станалото след това. Единственото, което можах да направя, бе да погледна към миналото с надеждата, че ще ми помогне да си обясня по някакъв начин случилото се. Но не е достатъчно. Трябва да разбера кой го е направил веднага. Той не просто е отнел живота на дъщеря ми, а го е превърнал в истински ад. И след това я е убил, за да не й позволи да разкаже на някого какво й е правил, когато са били насаме.

Защо не ми е казала?

Може би е заплашила да разкаже и той е решил да действа. Но такава малодушна постъпка можеше да бъде извършена тайно. Не е трябвало да чака да се появи публика, не е имало нужда от публична екзекуция. Защото убийството й бе точно това. И той ме накара да избирам. Наказа също и мен, правейки ме съучастник в това отвратително престъпление. Защо? Кой би искал да ме нарани по такъв ужасен начин? И откъде изобщо би могъл да знае, че ще избера Анабел, за да прикрие постъпката си? Няма никаква логика.

Мисли, Мадлин, мисли…

Излизам от стаята като фурия, отварям врати като обезумяла — на моята стая, на Ейдън, на банята, на сушилното помещение — не съм сигурна какво търся, но отчаяно опитвам да се добера до нещо, до каквато и да е следа. Всичко, което може да изясни по някакъв начин картинката. Почти прелитам по стълбите надолу, нахълтвам в дневната, оглеждам наоколо, спирам поглед върху пианото, бюфета, дивана, масичката за кафе, пълната с изстинали въглени камина… Трябва да намеря вестник или компютъра си. Или телефона си. Да изчета заглавията, които избягвах, защото бях твърде ужасена да узная истината и да видя черно на бяло какво е станало на рождения ден на близнаците.

Трябва да го направиш.

Дължиш го на Анабел, на Ейдън… Спри да се криеш и започни да живееш отново!

Но Дом е свършил добра работа. Изчистил е къщата и е премахнал всяка възможност да се сблъскам със смущаващи новинарски статии. Предпазил ме е, точно както е поел на гърба си цялата отговорност да се разправя с полицията, да уреди погребението на Анабел, да се погрижи за Ейдън… А аз междувременно просто се разпаднах. Спомням си страха ми от Дом, но съм забравила силата му, любовта му към мен и децата ни. Толкова съм погълната от собствената си скръб, че съм пропуснала тези неща. Но видях агонията му, как се бори да оцелее всеки божи ден, откакто изгубихме Анабел, как си придава смело изражение за пред Ейдън, спазва дистанция между двама ни — търпелив, смирен, сянка на мъжа, който бе преди…

Звездите се пренареждат, моделът се променя и аз виждам картината от различен ъгъл. Дом също бе наказан. Може би той е бил човекът, когото убиецът е искал да нарани, не аз. В края на краищата той загуби скъпата си дъщеря и съпругата си. Аз бях погълната от тъга и бракът ни стана кух като празна раковина. Чудя се кой би могъл да му има зъб. Недоволен клиент? Отмъстителен конкурент? Съсед, когото е обидил — учител? Ловя се за сламки, тъй като отчаяно се нуждая да си обясня това безсмислено престъпление. Защото да живея с идеята, че смъртта на Анабел е просто нелогичен спонтанен акт на насилие от напълно непознат, е нещо, което не мога да понеса.

Сигурна съм обаче, че има нещо, което пропускам. В главата ми е такава бъркотия, че не успявам да видя това, което ще ми извади очите. Връщам се по ъглите в опит да запълня липсващите парчета. Преговарям си какво съм направила досега, мисля за куфара, снимката, телефонното съобщение… Сърцето ми започва да тупти, когато си спомня това съобщение. Нещо в него ме притеснява.

Чакам те…

А думите на Анабел, написани дни преди десетия й рожден ден: Ще продължи да ме преследва, докато не получи каквото иска.

Някой изпълнен с копнежи и желания, който е искал нещо толкова силно, че не би спрял, докато не я притежава — или унищожи. Някой като любезния чичо, който боготвори красотата на дете, каквото самият той няма, и се ядосва, когато тя го отхвърля.