Саманта Кинг
Изборът (19)

18

В стаята ми цари тишина. Аз съм изтощена, безтегловна, отнесена. Оставям се да потъна в мрака, докато той не ме поглъща изцяло. Една ръка нежно гали челото ми и ме утешава. Заравям се още по-дълбоко в хладните бели чаршафи, които ме обгръщат като копринен плащ, по-стегнато и по-стегнато… Оставям роклята да се плъзне надолу по ръцете ми, през талията, за кратко се запъва на извивката на корема ми, в който вече пет месеца се развива живот.

Близнаци!

Майка ми има близнак, така че трябваше да съм подготвена за тази възможност, но всичко все още изглежда като чудо. Смъквам развълнувано копринената рокля с цвят на слонова кост надолу по бедрата си и тя се свлича в краката ми, надиплена като морски вълни, огрени от лунна светлина. Отстъпвам крачка встрани и поглеждам в сините очи на Дом. Обожавам как се разширяват, когато поглежда надолу към узрялото ми като сочен плод тяло, притискащо се в него.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм срещал. Сега си само моя, Мади, и аз никога няма да те пусна.

Хваща лявата ми ръка и я държи нежно. След това я стиска здраво, така че да усетя как платинената халка („Само най-доброто за моята съпруга!“) се впива в плътта ми. Върти го, изважда го от пръста ми, слага го пак и отново го завърта. Бавно прокарва пръсти нагоре по врата ми. Ръката му прави кръгообразни движения по шията ми и аз се намръщвам от студения допир на кожата му. Внезапно ме сграбчва за гърлото и усещам киселинен мирис, задавям се. Кръвообращението ми спира, цялото чувство за мир и спокойствие се изпарява. Задушавам се, мъча се да поема въздух. Не мога да дишам, нито да извикам. Усещам остра болка в главата, виждам ярка светлина и чувам гръм като от експлозия. Толкова е ослепителна, че затварям очи, но тя ги изгаря дори през клепачите. Останала без дъх от страх, ги отварям. Всичко е потънало в мрак.

Сама съм.

Всичко е било само сън.

Лежа скована, треперя и си казвам, че най-вероятно съм заспала, изтощена от емоцията при четенето на дневника на Анабел и опитите да разбера кой я е преследвал, а след това отнел и живота й. Това бе просто кошмар, но все още усещам как ръцете стискат, впити около врата ми. Сърцето ми прескача, докато мисълта ми се връща към настоящето и се сещам колко ми липсва Анабел и как мечтая да я подържа в ръцете си.

Колко е часът? Дали Дом и Ейдън са вече вкъщи?

Напълно се отказах от идеята да напусна къщата. Куфарът лежи отворен край леглото ми, но нямам сили дори да го помръдна. Наляга ме отчаяние и се чувствам празна отвътре и по-изгубена от когато и да било. Имам нужда просто да видя Дом. Нуждая се да го попитам — нуждая се да ми каже…

Мъча се да остана будна, но очите ми не могат да останат отворени. Чувам флейтата на Ейдън. Опитвам се да седна в леглото, сърцето ми подскача при мисълта, че мога да го видя. Трябва да са се върнали.

Искам Ейдън. Липсва ми Анабел. Имам нужда да подържа сина си.

Но отново ме сграбчват спомени, които ме връщат в миналото.