Саманта Кинг
Изборът (13)

12

— Моля те, скъпа, престани да се надвесваш през парапета. Отстъпи малко назад, моля те!

Помня, че веднъж заведох близнаците с влак до Брайтън по време на пролетната ваканция. Анабел нарочно ме провокираше, като се надвесваше през парапета в края на кея. Вятърът развяваше косата й и тя бе толкова слабичка, че се ужасявах да не отнесе и нея. Или да падне.

— Виж ме! Мога да летя!

— Достатъчно, Анабел. Моля те, спри да дърпаш дявола за опашката.

— Само ми разваляш веселбата. Няма да падна и да се удавя — каза тя, прочела мислите ми. — Вече не съм малко дете, плувам по-добре и от теб, и от татко. Така че можеш да спреш да откачаш всеки път, когато сме край вода. Право в десетката! — добави, след като взе коричка хляб от земята и я хвърли по един гълъб.

— Хайде да отидем да похвърляме камъчета в морето — предложи Ейдън. — Предизвиквам те, Бел. Който направи най-много жабки, ще седне до прозореца във влака на път за вкъщи.

Ейдън. Вечният миротворец. Иска да помирява, докато Анабел иска да провокира.

Но тя бе права. Трябваше да спра да се тревожа. Сега и двамата бяха отлични плувци. Аз се бях погрижила за това и след онзи ужасен инцидент, когато бяха съвсем малки, ходехме в Корнуол всяка година за лятната ваканция и нищо лошо не се бе случвало. Трябваше да се поотпусна.

— Хайде, любов моя — казах по-нежно. — Нека си купим захарен памук. На бас, че не можете да го изядете, без да си оближете устните накрая.

Стигнахме до сергия, на която се продаваха всевъзможни нездравословни неща, които обикновено не позволявах на близнаците.

— Нали казваше, че захарният памук е вреден за зъбите — засмя се Ейдън, докато държеше в ръка огромен пухкав розов облак от лепкава захар.

— От захарта ти излизат пъпки — каза Анабел, която опитваше да си придаде начумерен вид.

— Със сигурност. Огромни розови пъпки — откъснах парче памук и го сложих на върха на носа си, където стоеше като огромна космата пъпка.

— Вижте, имам шарка — каза Ейдън, който залепи няколко пухкави топчета на брадичката си.

— Не, имаш огромна розова брада, Ейд! — отговори злорадо Анабел и най-накрая се ухили, като напълни шепата си с памук и го натика в лицето на брат си.

— Е, чакайте само да размахам магическата си розова пръчица и за секунда ще ви пренеса долу на брега, където бя… ей, измамници — извиках по близнаците, които ме изпревариха и изтичаха от кея надолу към каменистия плаж.

— Който стигне последен в морето, е миризлива бомба — извика Анабел, чиято коса се вееше назад, докато спринтираше пред Ейдън към водата.

— Ти си луда, Бел — каза Ейдън и поклати глава. — Ти също, мамо — добави през смях, когато секунди по-късно събух чехлите си и се присъединих към Анабел във водата.

— Идвай насам! Водата е топла и приятна, честна дума — подмамих Ейдън да влезе в морето и се изсмях на ужасеното му изражение, когато тънките му прасци порозовяха от студа.

— Измами ме — възмути се той с тракащи зъби.

— Това променя нещата — каза Анабел и усмивката й изведнъж изчезна. — Обикновено татко е този, който прави номера.

Анабел излезе от водата и се отправи нагоре по каменистия склон.

— Хей, изчакай скъпа. Не толкова бързо — затичах се след нея, грабнах нещата си от земята и опитах да не обръщам внимание как острите като шипове камъчета се набиваха в ходилата ми. — Защо е всичко това? Аз ли те разстроих или тати?

— Не ми се говори за това — отвърна тя и се спря, колкото да обуе маратонките си на бос крак.

— За какво не ти се говори, съкровище? Ейдън, знаеш ли какво има предвид сестра ти — попитах го, когато пристигна запъхтян до мен.

— Да не е, защото татко не дойде да гледа представлението ти, въпреки че обеща?

Ейдън настигна Анабел, хвана я под ръка и двамата продължиха към крайбрежната улица.

— Да, това е. Може ли сега да отидем да пазаруваме, мамо? — попита тя.

— Ами добре, щом това искаш — казах, макар да не бях убедена в отговора, който Анабел даде на Ейдън.

— Знаеш, че чичо Макс обича да ви гледа на всичките ви представления. Обзалагам се, че е попитал дали не може да отиде вместо баща ви. Според мен е трябвало да е изненада, а не номер — отпуснах ръка на рамото й и я придърпах към себе си.

— Мамо, всичко е наред. Да отидем да пазаруваме? — напомни ми тя след няколко секунди, дръпна се и завъртя очи.

— Разбира се, ще пазаруваме. Всеки от вас може да си избере по някоя нова дрешка, след което трябва да се отбия на едно място, преди да се качим на влака за вкъщи — смръщих вежди и погледнах часовника си, преди да натисна бутона на светофара за пешеходци.

— Супер — каза Ейдън и отново хвана сестра си под ръка.

Тя никога не се дърпаше от Ейдън. Често ги наблюдавах, докато бяха малки, и ми бе трудно да различа коя малка ръчичка на кое малко телце принадлежи. Чувстваха се напълно комфортно да бъдат сплетени. Питах се дали това ще се промени, когато пораснат, и стомахът ми се свиваше при мисълта, че ще станат тийнейджъри, а сетне и възрастни хора. Моите дечица. Винаги ще си останат моите дечица. Докато вървяхме бавно из слънчевите улици на Брайтън, се надявах, че ще останем все така близки.

 

 

— Какво ще кажеш за тази — попитах, държейки в ръка прекрасна синя велурена къса рокля, която бях сигурна, че ще допадне на Анабел. Тя обожаваше всичко драматично и изискано. — Тъмносиньото наистина подчертава очите ти, любов моя.

— Твърде къса е, мамо. И деколтето е твърде дълбоко. Ще ми се вижда всичко. Не, не ми харесва.

Тя я избута с ръка настрани и се запъти към следващата секция.

— Сигурна ли си — настоях, изненадана, че отхвърли роклята. — Можеш да си носиш черния клин отдолу и…

— Казах не. Искам нов суитчър.

Тя се отправи към щендер със суитчъри и застана пред тях изправена, все едно е глътнала бастун.

— Стеснителността не е в твой стил, скъпа — казах нежно и върнах роклята обратно. Помогнах на дъщеря си да прерови горнищата и за моя изненада тя избра суитчър, който беше близо три размера над нейния. Щеше да й виси до коленете.

— Хей, вижте. Нека вземем това на тате за изненада — каза с усмивка Ейдън, държейки бяла тениска с щампа на огромни черни слънчеви очила отпред.

— Хм, забавно. Малко приличат на тези на баща ти, нали? Да я вземем ли, какво мислите?

— Да, татко обича изненади — измънка Анабел, докато преравях дебитните карти, и накрая дадох тази за скромната си спестовна сметка. Имахме само една кредитна карта и тя беше у Дом. Финансите на домакинството бяха негова отговорност, децата — моя. Така се бяхме разбрали, въпреки че понякога ми правеше впечатление, че Дом купуваше за себе си много повече нови дрехи, отколкото ние тримата, взети заедно, имахме.

— Чичо Макс също обича. Той винаги ни купува нови дивидита, видеоигри и разни други работи — добави Ейдън.

— Вие сте му племенници. Харесва ви. Това не е престъпление.

— Татко казва, че е изненадан как чичо Макс досега не е влязъл в затвора — каза Анабел.

— Какво? Това са глупости. Сигурно се е шегувал. Просто там, където са отраснали, е било… Е, мисля, че много от децата са се забърквали в неприятности. Щастливци сте, че имате такъв хубав дом.

— Затова ли чичо Макс постоянно ни идва на гости — попита Ейдън, хващайки ме под ръка на излизане от магазина.

— Най-вероятно заради това, любов моя. Но семейството е важно. Не мислите ли? Всички трябва да се грижим един за друг.

Стиснах го за ръката и автоматично посегнах към ръката на Анабел, когато тръгнахме да пресичаме. Щом пресякохме благополучно, се спрях да погледна всеки от близнаците поотделно. Ейдън гледаше футболни обувки на витрината на спортния магазин, Анабел бе свела глава и си влачеше краката.

— Добре, явно пропускам нещо. Какво става, скъпа? — попитах и я стиснах за ръката окуражително. Каквото и да имаше обаче, тя отказваше да го сподели и почувствах носталгична мъка за дните, в които децата изказваха гласно всяка мисъл, която им идваше наум. Сега бяха по-близо до пубертета, отколкото осъзнавах.

— Може ли сега да купим сладолед — попита Ейдън, след като подминахме спортните магазини и нямаше повече на какво да се любува.

— Да, бихте могли. Когато ми кажете какво става. Нещо се е случило. Или нещо е разстроило Анабел. И искам да знам какво е. Нещо свързано с татко ли е?

— Той защо не дойде с нас днес. — Анабел смръщи красивото си лице. — Предния път също не дойде.

— Работи. Винаги работи — отговори Ейдън и сръчка с пръст сестра си.

— Ваканциите на морето не се плащат сами, нали знаете. — Нито училищните такси, казах си наум.

— Можехме просто да си останем в старото училище. То беше безплатно — измрънка Ейдън, прочел мислите ми.

— Нищо не е напълно безплатно и вие дори не сте завършили една пълна година в новото си училище. Нека просто изчакаме и видим как ще се развият нещата през следващите няколко седмици, а? Сега, ако побързаме, ще имаме време за сладолед преди срещата ми.

Насилих се да се усмихна. Почувствах се разтревожена, но не знаех защо.

— Супер — възкликнаха те едновременно, но долових ирония в гласовете им.

— Хайде, скъпи мои. Денят беше прекрасен. Жалко е, че свършва, но скоро ще се върнем. Знам колко ви харесва край морето. Освен това в Корнуол е страхотно, но Брайтън също е прекрасен, нали?

Опитвам да си спомня каква уговорка имах, но изобщо не се сещам с кого се срещнахме този ден, нито пък защо. Следващото нещо, което си спомням, е как Анабел стъпва с малките си крачета по стълбите на следващата вечер, след като й забраних да отиде да спи в къщата на приятелка, защото беше далеч, а и не познавах родителите й.

— Но, мамо, в пролетна ваканция сме. Искам да прекарам няколко дни с Давина. Какъв е проблемът?

— А не искаш ли да прекараш известно време вкъщи? Вчера казах на баща ви, че Брайтън ви липсва и той обеща да си вземе няколко дни отпуск. — Не й казах, че Дом се съгласи едва след няколко часа увещания, докато той се присмиваше на неумението ми да шофирам и ме критикуваше, че не съм оценявала работния му график. Като цяло се държа, все едно съм го накарала да лети с нас до Ню Йорк за уикенда. — Мислех си утре да отидем на кино. На онзи филм, който с Ейдън искахте да гледате в Кингстън. Или пък да отидете с колелета в парка „Ричмънд“ и да поканите чичо Макс. Какво мислите?

Поколебах се на вратата на спалнята на Анабел. Бях раздвоена. Исках да проведем истински разговор, но знаех, че ако не съм готова с вечерята на Дом, когато се прибере, ще бъде в лошо настроение.

— Предпочитам да остана у Давина. Моля те, мамо!

— О, Бел. Съжалявам, аз…

— Хубаво — отсече Анабел, скочи и затръшна вратата под носа ми.

— Не бъди такава, скъпа — наведох глава към вратата. Искаше ми се да знам кое е най-доброто решение и се подразних, че не мога да обсъждам тези неща с Дом.

Ейдън беше прав — баща им все работеше. Дом също не изглеждаше доволен от това. Често се оплакваше, че всичко, за което го бива, е заплатата в края на месеца, както и че прекарвах повече време с близнаците, отколкото с него. Като че ли непрекъснато се карахме за това. Знаех, че съм виновна, понеже си намирах извинения да не излизам сама с него. Но след цял ден търчане с децата до училище и обратно, до занимални, супермаркети, след почистването на къщата и поддържането на градината последното, което ми се правеше, беше да се наконтя и да седна в шумен ресторант. Знаех, че трябва да положа повече усилия, но всеки път, когато излизахме, просто започвахме да спорим за децата или за работата на Дом.

Чувствах, че сме започнали да живеем на различни планети и това се превръщаше във война на световете. Дом каза, че му липсва да има до себе си жена, която няма лего в чантата и пържен боб по ризата. Не можех да си спомня кога за последен път успях да говоря с него за нещата, които ме притесняваха. За това, че Анабел израстваше и искаше повече свобода. За това, че не се чувствах комфортно да я пусна в големия лош свят. Дори не смеех да повдигна отново въпроса за училището. Дом се скъса да се извинява, че ме зашлеви на деветата ни годишнина, но оттогава ми посегна още няколко пъти. Засега успяваше да запази самообладание, но аз все бях на тръни в опитите си да не предизвиквам гнева му.

Споделих някои от тревогите си с Луси и опитах да не обръщам внимание на останалите. Не исках да призная на приятелката си, че Дом ме е ударил или че Анабел ме изгони от стаята си. От това се почувствах още по-тъжна и по-наранена, отколкото от агресията на Дом. Спомням си страха си от мисълта да пусна Анабел да спи в чужда къща, без да знам кой я завива, кой я целува и прегръща за лека нощ. Страх, че не мога да бдя над нея.

Изведнъж се появява мисъл, която не ми дава мира…

Това обяснява ли моя избор?

Да не би да съм искала да отрежа крилата на Анабел? Да я накарам да остане дете, моето детенце… завинаги?

Принцесата на татко, ангелчето на мама.

Сега тя ще остане такава завинаги. Никога няма да порасне. Питам се дали дълбоко в себе си не съм искала точно това. Избрах ли Анабел, защото смъртта я свързва с мен за вечни времена? Тя няма да стане възрастна и да ме изостави. Красивото ми момиче винаги ще лежи под розовите храсти, близо до мен, замразена във времето.

Може би избрах дъщеря си, защото съм вярвала, че моят син — миличкият ми домошар Ейдън — винаги ще предпочете мен, но Анабел един ден би избрала да ме напусне. От нея щеше да остане само стая, пълна с плувните й трофеи и медали от конкурси по танци, книжките й с приказки и плюшените мечета. Щеше да отлети и може би никога повече да не се върне в гнездото.

След като ме осени тази болезнена идея, трябваше се насиля да я обмисля. Дали не бях наказала Анабел, задето не се нуждаеше от мен достатъчно? Задето бленуваше за големия широк свят, а не за приветливия ни дом? Дом, който създадох за децата си с толкова старание и мъки?

Задушавам се при тази мисъл — пропъдих ли дъщеря си, преди тя да ме е отхвърлила? Не мога да понеса цялата тази болка. Най-вече защото избирайки Анабел, изгубих и Ейдън.