Саманта Кинг
Изборът (46)

45

— Намерил си билетите в куфара ми. Откри ли нещо друго? — питам внимателно.

Дом поне ми помогна да отида до тоалетната. Дори ми донесе бутилка вода. Но не и храна. Със сигурност възнамерява да ме държи немощна, за да не мога да избягам оттук. Сякаш бих могла… Та аз едва се движа…

— Например? — Поставя палеца си на върха на ножа просто за да ми напомни за съществуването му.

— Взел си го, нали?

— Той е карта за излизане от затвора. Разбира се, че го взех — отговаря язвително.

— Какво имаш предвид? Как изобщо дневникът на Анабел ще те предпази?

— Защото в него е писала за Макс, разбира се. Кой баща няма да иска да предпази дъщеря си и да спре мъжа, опитващ се да я нарани? — поглежда самодоволно.

— Лесно ти е да го кажеш, когато не е тук да се защити. Колко още престъпления смяташ да прехвърлиш на брат си, Дом? Имаме сделка — казвам изтощено. — Но се чудя дали някой действително ще ми повярва.

— Нямах проблем да си намеря алиби в голф клуба. Сигурен съм, че мога да намеря свидетел, който да потвърди интереса на Макс към малки момиченца. Веднъж за малко не го уволниха по тази причина. Само трябва да помоля мениджъра му във фитнеса и той ще потвърди истината. А тя е, че Макс беше мръсно копеле.

— Ти го допусна в дома ни. И не ми каза — заявявам гневно.

— Дори не съм си помислил, че брат ми ще е толкова глупав да се изсере в собственото си гнездо — казва Дом. — Но когато ми каза за дневника й, веднага разбрах. Бил е той. Нямам дори капка съмнение. Още една причина да заслужава куршум в тъпата си глава.

Още една причина Дом да излети гневен от спалнята и да причака Макс с оръжие в ръка.

— Това ли каза Анабел? Попита ли я?

Още ли е жива? Добре ли е?

— Няма нужда да я питам. Нито пък ти. Къде е майчинският ти инстинкт сега? — пита подигравателно.

— Защо просто не му хвърлиш още едно око? Ти лежиш върху него.

Рязко поемам въздух и осъзнавам, че издутината в края на матрака не е изскочила пружина. Опитвам да се добера до него, но ръцете и краката ми са сковани и тежки. Внезапно матракът се наклонява и аз се претъркулвам. Дом бърка отдолу и изважда книга с твърди корици на бели рози. Протягам ръце и очите ми се насълзяват, когато го вземам. Сякаш държа частица от дъщеря си, когато отварям книгата и думите й изскачат пред очите ми. Обзема ме толкова силна скръб, че почти не чувам първото почукване на вратата.

Дом обаче го чува, усещам напрежение у него.

Следва по-силно тропане, което почти ме кара да скоча от леглото. По-силно и по-силно. Сякаш някой се опитва да разбие вратата. Притискам дневника към гърдите си, питайки се дали някой друг не е дошъл да си уреди сметките с Макс, но е закъснял.

— Само да си мръднала. — Ръката му ме стиска така здраво за китката, че може да я откъсне, а с другата запушва устата ми.

— Госпожо Касъл? Мади? Вътре ли сте?

Познавам този глас!

— Не се безпокойте, г-жо Касъл. Идваме за вас — друг глас извиква името ми отвън. По-силно. Авторитетно. Английски. Отнякъде ми е познат, но не мога да се сетя къде съм го чувала.

— Само да си мръднала и ще те довърша на мига — казва грубо, издърпва ме от леглото и ме завлича зад себе си. Краката ми опитват да се движат немощно и отчаяно.

Той гаси лампата, обляга гръб на вратата и ме притиска към себе си. Сърцето му бие в плешките ми. За момент лявата му ръка ме прегръща почти закрилнически, притискайки се в диафрагмата ми — пародия на докосване от любовник. След това се плъзга нагоре и запушва устата ми, а дясната му ръка се протяга отзад. Секунда по-късно усещам върха на ножа в кожата на гърлото ми.

— Ако можете да ме чуете, Мадлин, просто се дръжте още няколко минути. Не се плашете. Моля ви, просто опитайте да се успокоите…

Викайте ми Мади, мисля си. И докато по бузите ми се стичат сълзи от страх, примесени с чувство на облекчение, аз се усмихвам.