Саманта Кинг
Изборът (37)

36

— Булката пристига. Може би трябва да проверим първо голямата спалня. Представи си, че наистина сме младоженци и това е ново начало за нас. — Той ме хваща по-здраво през гърдите и започва да се катери по стръмните стълби с бавни крачки.

— Не! Спри! Не искам да ходя там — казвам и сериозно започвам да изпадам в паника, докато ме носи по тясното стълбище и стигаме до мръсна площадка.

Той не отговаря, а отваря с рамо първата врата пред нас, щрака ключ и една-единствена електрическа крушка светва. Навярно е четиридесетватова, защото едва осветява изненадващо широката квадратна спалня, но светлината е достатъчна да различа двойното легло с метална рамка в средата. Легло с бял матрак и нищо друго. Няма завивки, няма други мебели, нито пердета или мокет на голото дюшеме.

Няма и помен от снимки на стената.

— Сигурна ли си, Мади? Мислех си, че ще ти хареса да се повъргаляш на леглото на брат ми като за последно.

— Дом…

— Караше те да се чувстваш добре, нали? Отнасяше се с теб по-добре от мен? Добрият стар Макс. Винаги го сърбяха ръцете да вземе моето. Все се въртеше наоколо, готов да заеме мястото на брат си. — Той ме пуска на голия матрак и бърка дълбоко в десния джоб на панталоните си. — Винаги готов да легне на леглото ми и да изчука жена ми. — Той рови още няколко секунди, след което изважда ключ и закрачва обратно към вратата. Скърцащото щракване на ключалката отеква злокобно в празната стая. Усещам го в корема си.

Дом се обръща към мен с усмивка на лице, а аз се накланям накрая на леглото и повръщам.

— Защо, Дом? Защо ме държиш тук? — Знам, че не бива да му се моля. Това не е начинът да се справя с него. Но не мога повече да играя психоигрите му.

— За да ти дам време за размисъл, разбира се. — Той се изправя до леглото с разкрачени крака и ръце на хълбоците.

— За какво?

— За всичко, което направи. И за това, което предстои да направиш.

— Не разбирам.

— Това ни прави двама. Просто не мога да разбера защо си мислеше, че Анабел е мъртва. Откъде ти дойде на ума? — пита ме това за трети път. Свалил е якето си, нагънал е ръкавите на бялата си риза. Застава над мен. Аз се свивам от страх на леглото, гърбът ми е притиснат към студената олющена бяла стена.

— Казах ти. Не знам. — Разтърквам лицето си, опитвайки се да не обръщам внимание на миризмата на повръщано в и без това задушната стая. Това, изглежда, по никакъв начин не прави впечатление на Дом. Застанал е изправен като бодигард, с изпъчени рамене, и ме наблюдава арогантно със същата лека усмивка.

Няма начин да му обясня как умът ми ме е заблудил. Не че си мисля, че няма да ме разбере. Той е умен. Прекалено умен. Очевидно ми е заложил капан и ще обърне всичко възможно срещу мен. Само да намекна за вината, която изпитвах онази сутрин — вината, която мозъкът ми превърна в невероятно могъща, невероятно реална картина от смъртта на Анабел — и той ще ме притисне в ъгъла. Не мога да призная избора, който направих, защото знам, че ще използва всичко възможно срещу мен. Да призная най-големия си срам, ще е все едно да му дам зареден пистолет.

Той обаче няма да приеме „не“ за отговор. Мислех, че трагедията е променила и двама ни, но той си е същият. Прави отлично впечатление на загрижен и отдаден съпруг. Заблуди и мен, и всички останали, мисля си безнадеждно.

— Трябва да си имала причина. Какво ти каза Макс, преди да дръпне спусъка? — настоява той и се навежда над мен.

Аз се притискам в стената, защото отчаяно искам да запазя дистанция между нас.

— Не каза нищо. Близнаците трябва да са ти казали. — Това е премерен риск. Искам да знам какво са видели Анабел и Ейдън, какво са чули. Надявам се да успея да го подлъжа да ми каже.

— Вярно? Макс не е казал нищо. Просто се е разходил в задния ни двор с пистолет в ръка и маска на главата и те е прострелял, защото не си избягала с него, а след това от агонистично чувство за вина и отчаяние се е самоубил? — Смехът му звучи като гневен лай. — Значи е бил по-глупав, отколкото си мислех. Аз се сещам за няколко начина да те накажа, без да се налага да си пръскам мозъка насред розовите храсти.

— Но защо искаш да ме накажеш? Аз не те изоставих. Все още съм тук. Все още искам да дадем втори шанс на брака си въпреки…

— Въпреки кое? — доближава лицето си на сантиметри от моето и ме поглежда укорително.

— Нищо — отговарям, защото не искам да го провокирам още повече, като спомена физическата и емоционалната жестокост, белязали последната година от брака ни.

— Обаче това е любопитна заблуда, не си ли съгласна? Питам се дали… Не знам точно как да се изразя. — Гласът му омеква, но без да показва милост. Подиграва ми се — дали не си си изгубила ума? — челото му се набръчква, докато преценява тази вероятност.

— Не! Аз просто… — Толкова много думи изникват в главата ми, че ми се завива свят. Не знам откъде да започна с обяснението си какво ми е имало. Знам само как се чувствам сега — уплашена, отчаяна и копнееща за децата си. Ако Дом ме държи тук, ако ме заключи и се върне у дома при близнаците, това означава, че те ще останат сами с него, а в неговото състояние…

Луси също е там, напомням си в опит да овладея паниката от мисълта, че близнаците са в опасност. Тя няма да позволи някой да нарани Анабел и Ейдън. Знам, че няма. Но ще може ли наистина да ги защити? Ако изобщо е там и Дом не ме лъже. Това не би ме изненадало. Досега правеше такива мили очи, но стана ясно, че всичко е било преструвка. Нямам никаква представа колко лъжи е казал на мен и на всички останали. Какви лъжи продължава да изрича и какво цели да постигне с тях? Очевидно има план, но нямам представа как да отгатна целта му.

Изведнъж се питам дали няма друга, по-страшна причина за това, че номерът на Луси не бе разпознат от мрежата. Дори да е било грешка в системата, сега нямам телефон да й се обадя. Нямам нищо с изключение на меките ботуши, черния клин и сивата блуза с качулка, които Дом ми донесе да облека. Най-старите ми домашни дрехи. Изглежда някак символично. Все едно ми напомня какво е мястото ми в живота.

— Знам, че претърпя травма. Разбирам това. — Той снове из стаята, дървеният под скърца под тежките му стъпки.

— Не съм луда, Дом — казвам отчаяно и се свивам към коленете си. Досещам се накъде бие с това. — Няма нужда да ме държиш заключена тук. Не съм откачалка, опасност за обществото или за децата ми. Професор Ернандес ми обясни…

— А, красивият испански лекар — прекъсва ме той. — Какво ще правя с теб? От един мъж на друг.

— Не си честен. Той е достатъчно възрастен да ми бъде баща и във всеки случай ми помагаше. — Гласът ми наподобява сухо грачене.

Как ми се искаше да не си бях тръгвала от болницата, преди да разговарям с професор Ернандес. Но толкова неистово желаех да се прибера при близнаците… Напълно се подведох от мнимата загриженост на Дом. Преди три месеца той изхвърча гневен от стаята. Мислех, че се е върнал с маслинова клонка в ръка, но се оказа, че за пореден път държи в нея прът, с който да ме налага.

— Не е честно това, че ти щеше да ме напуснеш. — Застанал разкрачен до леглото, той ме сочи с пръст, докато изброява престъпленията ми. — Опакова големия си куфар, скри вътре малката си снимка, купи си билети… Кроеше планове да избягаш с Макс под носа ми. Тайно и подло…

— Съжалявам. Не си спомням нищо такова. — Протягам ръка към него, но той не й обръща внимание.

— Твърде удобно, нали, загуба на паметта? И все пак бях склонен да ти простя. Знам, че мога да бъда обвинен, че не съм перфектният съпруг — мъжът, за когото си фантазирала. Но добрият стар Макс беше, нали? Тайнственият фаворит. Никога не съм го виждал със собствена жена. И какво се оказва — че той през цялото време е хвърлял око на моята.

— Нямам представа какво се е въртяло в главата на брат ти, но съм сигурна, че никога не съм мислила за него по този начин. Никога не съм те сравнявала с него. Ако е имало нещо между мен и Макс… — клатя невярващо глава. — Дори не мога да си го представя.

— Не можеш? Работата е там, че аз мога. И то много лесно. Отегчената съпруга, която все си стои вкъщи. Макс постоянно идва на гости, винаги е насреща да помогне, докато аз съм в срещи или работя до късно. Той, разбира се, нямаше моя нюх. Имаше много трески за дялане — казва безцеремонно, — но някои жени харесват това, нали?

— Той беше чичо на близнаците. Никога не съм помисляла…

— Това ти е проблемът. Ти не мислиш. Обзалагам се, че никога не си си правила труда да помислиш как се чувствам аз от цялата тази работа. — Той отново се стрелва от другата страна на леглото и аз инстинктивно се дърпам от него и падам по гръб на тънкия матрак. Навежда се над мен, опрял ръце от двете страни на главата ми.

— Разбира се, че съм — казвам му в опит да запазя спокойствие. — Знам колко ужасно е било за теб и за децата. За мен беше същото. Същински кошмар. Престоят в болницата през цялото това време. Това да бъда далеч от децата си… — Гласът ми става дрезгав и аз замлъквам.

Големите му ръце стискат раменете ми, изпитвам болка. Толкова много съм отслабнала, че направо съм се стопила — почти няма плът, която да предпази все още крехките ми кости.

— Надявам се не очакваш съчувствие от мен? Ха! И таз добра. Ти кроиш планове да изчезнеш от живота ми, да разбиеш семейството, за което съм направил толкова много, след което имаш куража да ме караш да те съжалявам?

Повишава тон. Надявам се да започне да крещи. Надявам се някой съсед да чуе и да дойде да провери какво става. За миг се изпълвам с надежда, след което си спомням, че никой никога не е идвал да почука на входната ми врата в Хамптън. Единственото внимание, което получаваха безкрайните ни скандали, бяха няколко съчувствени погледа от съседа г-н Купър, когато ходех да му занеса топло ядене. И ако никой на нашата озеленена уютна улица, на която живеят хора от средната класа, не си правеше труда да провери какво става между четирите стени на нашата къща, какъв шанс има някой да го направи тук. На това недолюбвано място, където хората идват и си заминават, където всеки си гледа работата и не задава много въпроси.

Не искам състрадание. Просто искам да си ида вкъщи. Можем да излезем от тази ситуация. Знам, че можем — опитвам се да звуча възможно най-откровено и убедено, но се отдръпвам от него, когато виждам, че изражението му става още по-грубо.

— Не мога да ти позволя да направиш това, Мади. Още не. — Гласът му е мек, но очите му са леденостудени. — Ти ме напускаше. Напускаше ме и щеше да вземеш близнаците със себе си. Да се измъкнеш след партито за рождения им ден, а аз — нищо неподозиращ, да изглеждам като пълен глупак, оставен на хорските клюки и съжаление.

Той ме гледа свирепо, но същевременно на лицето му се изписва лека усмивка. Спомням си този Дом. Сега ми изглежда познат. Най-сетне изостави всички преструвки. Сега нещата ще загрубеят.

Усмивка, удар, усмивка, удар…

— Аз отгледах близнаците — продължава той и запушва устата ми с ръка, когато я отварям да отговоря. — Трябва да ми докажеш, че това няма да се повтори, преди да ти позволя да се върнеш. Ако можеш да го направиш, ако си послушно момиче и изпълняваш всичко, което те накарам, тогава — може би — ще съм готов да ти позволя да видиш Анабел и Ейдън отново.

Аз се гърча и се задавям, защото не мога да си поема въздух от натиска на ръката му. Надушвам цигарен дим. Не знаех, че е започнал да пуши. От тази воня отново ми прилошава, повдига ми се и ми причернява пред очите.

— Не се тревожи — смекчава тона, усещайки, че съм спряла да се съпротивлявам и тялото ми е отпуснато. — Луси полага отлични грижи за децата. Те я обичат и тя ги обича. Сега са в безопасност с нас и точно там ще останат.

Той сграбчва опашката ми и рязко дърпа главата ми назад, докато не започвам да се давя с бълвоча, който пълни гърлото ми. Изчаква да спра да кашлям. Почти в безсъзнание чувам стържещ глас в ухото си:

— Те дори не знаят, че си будна.