Саманта Кинг
Изборът (1)

Пролог

Къдриците на дъщеря ми са златисточервени. Те проблясват, озарени от слънчеви лъчи, а фините като коприна кичури се изплъзват през пръстите ми. Стоя вцепенена и виждам как се понасят нагоре като огненочервен облак. Всъщност не опитвах да хвана косата, а тялото й, политнало назад, запечаталата се в съзнанието ми картина на забавен каданс. Ръцете ми замахват напразно и прегръщат само горещия летен въздух, докато се опитвам да я предпазя. Улавям само реещи се във въздуха тънки кичури от медните й букли. Същите, които ме тормозеше да подстригвам, за да може да ги подреди и да изглежда като голямо момиче.

Никога вече няма да изглежда по-голяма. Никога няма да порасне.

Тази мисъл ме разтърсва отвътре, както и тъпият звук от удара на тялото й в земята. Строполявам се на градинската пътека, без да обърна внимание как коленете ми изпукват при стълкновението с бетона, и лазя, драпам с нокти под розовите храсти, за да се добера до нея. Треперещите ми пръсти дращят каменистата почва, която свлича кожата ми, докато пълзя напред като обезумяла. Гади ми се от лепкавата миризма на кръв, която изгаря гърлото ми. Толкова много кръв. Раменете ми почти се изваждат, когато протягам ръце и сграбчвам приличащата на ореол коса на Анабел, омотавам меките кичури около върха на пръстите си, сякаш така ще я завържа за мен. Полагам лице върху студената и влажна почва и се надявам и аз да умра.

Не настъпва облекчение. Вместо това умът ми е хванат в примката на ужасен спомен…

Анабел е дребна за възрастта си — слабо телосложение, удивително дълги крака за момиче, високо едва метър и двайсет, кльощави ръце. Китайските ми пръчици, както винаги ги нарича. Но това, което прави най-голямо впечатление, е косата й — деликатна, ефирна корона от невъзможни за опитомяване кестеняви къдрици. Винаги съм мислела, че личността на Анабел се оформя като допълнение към нейната коса — нежна, непокорна. Човек не може да я погледне, без да се усмихне.

Тази на Ейдън щеше да изглежда по същия начин, ако Дом не ме беше накарал да го заведа да го подстрижат късо преди девет месеца. Чувствах се като престъпник, че го заведох при бръснаря в събота преди първия им ден в новото училище. Спомням си сълзите, които бе опитал да скрие зад енциклопедията си, както и моите по-късно, когато Анабел нетърпеливо ми помаха на раздяла при входа на училището. Теглеше по-малкия си с две минути брат след себе си през тучната морава към голямата сграда от червени тухли. Гледах елегантните лилави сака и сърцето ми се сви, когато Ейдън вдигна ръка и смутено потърка окастрената си коса.

Дом с право недоволстваше. Бръснарят беше стигнал твърде далеч и аз трябваше да го спра, но се колебах твърде дълго, когато той настояваше, че всички момчета са с толкова къси прически. Утешавах се, че може би това ще му помогне да се впише, вместо да стои изолиран. Щяха да бъдат най-бедните деца в елитното училище. Не понасях мисълта какви подигравки могат да получат, без значение колко малки са класовете и колко невероятна е материалната база. Дом обаче грешеше за училището. Близнаците бяха много по-щастливи в предишното си държавно училище със старите си приятели — деца, които не очакваха айфони и частни уроци по ски като подарък. Но загубих точно този спор, загубих повечето спорове през последната година, особено що се отнасяха за близнаците.

Не си ли приличат страшно много, възкликваха винаги облечените в спортни екипи бавачки, преди да се втурнат към занятията си по пилатес.

Ами да, като изключим, че не са толкова еднакви. Синът ми стоеше неотлъчно до мен и искаше да държи ръката ми възможно най-дълго, докато дъщеря ми винаги ме пренебрегваше, копнееше да полети високо, да се извиси към свободата.

Затова ли избра него? Защото се нуждаеше от теб и те обичаше повече?

И двете ми деца имаха нужда от мен! И двете ме обичаха. И аз ги обичах поравно.

Грапавата пръст се набива все по-дълбоко в бузата ми, докато доводът напразно се върти в главата ми. Анабел повече никога няма да има нужда от мен, а Ейдън няма да си признае дори и да има. Това е наказанието ми за това, че допуснах убиец да влезе в дома ми, че защитих свенливия си, сладък и свръхпредпазлив син и позволих на жизнерадостната си дъщеря, която обичаше да е център на вниманието и винаги се е изправяла пред живота толкова безстрашно, да се хвърли стремглаво към смъртта.

— Аз ще отворя, мамо. Ти продължавай, справяш се чудесно — каза Ейдън. Беше се отправил към входната врата, на която се звънеше, но аз вдигнах ръка да го спра.

— Почакай секунда, любов моя. Знаеш, че не обичам да отваряш вратата на непознати.

— Кой е казал, че е някой непознат? — каза Анабел и скочи от дивана. — Може да е чичо Макс. Той каза, че има много специална изненада за нас.

— Ох, просто ми дайте секунда.

Нямах представа каква трагедия се крие зад ъгъла — че злонамерен шпионин наблюдава нашето здраво обикновено семейство; усмихнах се и поставих последната свещичка в синята глазура на върха на огромната торта във формата на плувен басейн за рождения им ден. Имаше десет лилави за Анабел и десет червени за Ейдън. Щеше да бъде разкошна украса за тържеството им на басейна този следобед.

— Ей сега идвам — извиках, облизах глазурата от пръстите си и забързах към вратата.

Анабел обаче стигна първа.

— Това е пощальонът, сигурна съм — виж грамадната сянка през стъклото. Трябва да е донесъл куп подаръци!

— Дано единият от тях да е нов „Ексбокс“ — добави вманиаченият ми по игрите син и се залепи за сестра си.

— Знаеш, че баща ви не си пада по видеоигрите — казах, давайки всичко от себе си да не прозвуча рязко.

— Това е, защото обича винаги да печели и мрази, когато го застрелят — каза остроумно Ейдън, имитирайки погледа ми, и аз се засмях отново.

Казаното от него обаче беше като предсказание, тъй като през следващите няколко секунди се почувствахме, сякаш действително сме попаднали в някоя от бойните му игри. Видях как дъщеря ми, на две крачки пред мен, отваря вратата и поглежда гигантската сянка, носеща военни дрехи, ръкавици и чорап на главата. Но подаръци нямаше. Мъжът помрачи идеалната лятна сутрин, като сграбчи двете деца и ги завлече в задния двор. Беше насочил оръжието си към сияйните им лица, а когато ги настигнах, и към моето.

— Избирай едното, кучко.

И настава мрак.