Саманта Кинг
Изборът (32)

31

— Дом, имам нужда да видя Ейдън. — Надигам се в леглото и усещам как плачът назрява в гърдите ми и притиска сърцето ми като камък. Толкова отчаяно искам да прегърна дъщеря си, че цялото ми тяло изпитва болка. Преизпълнена съм с нужда да подържа сина си.

— По-късно. Когато се почувстваш по-силна. Засега тук е най-доброто място за теб. Далеч от стреса у дома. От съседските клюки. Никога не съм знаел, че сме толкова известно семейство. Толкова много цветя. Не спряха да пристигат седмици наред. Хората обичат да се отбиват за по приказка, когато има трагедия за обсъждане, не мислиш ли? — казва той горчиво, прекосява стаята и вперва празен поглед през прозореца.

— Предполагам, че всеки иска да засвидетелства почитта си. Пазиш ли бележките? — питам, а мисълта за хорските послания кара сърцето ми да заподскача. — Бих се радвала да ги прочета. Хорските съболезнования. Това ще значи много за мен.

Дълбоко съм трогната да разбера, че е имало толкова много цветя за Анабел, и ми се иска да прочета какво са написали за нея. Какъв хубав начин за отдаване на почит. Прекрасно отразява колко бе харесвана и колко липсва на всички. В училище, в клубовете й. На всеки, който я познаваше. Мисълта за куп писма с името на Анабел отгоре кара очите ми да се насълзят.

— Разбира се. Оставих ги някъде — казва той и отново се обръща с гръб към мен. — Ще трябва да ги потърся. Но е малко болезнено. Не мислиш ли, че трябва просто да продължим напред? Да оставим всичко зад гърба си?

Да оставим дъщеря ни зад гърба си? Никога!

— Не съм готова да направя това, Дом — казвам, шокирана, че изобщо го предлага.

— Е, както казах, просто си почивай. Тук ти е добре. Най-важното е да се оправиш. — Той прави две големи крачки към леглото и слага големите си ръце на раменете ми, бутва ме обратно върху възглавниците и се навежда над мен.

— Най-важното е, че семейството ни беше разбито и че вината е изцяло моя. Не мога просто да лежа тук. Ейдън се нуждае от мен.

— Ейдън е добре.

— Не е добре. Не може да е добре.

— Виж, нека не спорим — казва той, издърпва стола до леглото и усещам как ме обхваща срам. Спомням си как ме обвиняваше, че се мисля за перфектната майка и познавам децата ни по-добре от всеки. По-добре от него.

— Съжалявам. Прав си — казвам и поемам дълбоко въздух, за да се успокоя. — Сигурна съм, че се грижиш добре за Ейдън. Просто ми липсва толкова много. И дъщеря ни ми липсва страшно много.

Обхваща ме чувство на поражение. Не мога да поправя по никакъв начин нещата. Дом греши. Нищо вече няма да е наред.

— Говори чувството за вина. — Той се изправя и започва отново да крачи из стаята. — Заради това, което е написала в дневника си. Беше голям шок и за двама ни — казва той с твърд глас и мрачно изражение.

Долавям следния подтекст: Аз трябва да преодолея това, защо ти не можеш?

— Трябваше да знам. Така и не можах да й помогна. Така и не можах да поправя нещата или да й кажа, че съжалявам — избухвам в сълзи и протягам ръце към Дом. Имам нужда да ме утеши, да споделя тази разяждаща душата мъка с бащата на дъщеря ми. Но той се дърпа назад с присвити рамене.

— Какво можеше да направиш, за да поправиш нещата?

— Но Макс…

— Макс е мъртъв — изкрещява Дом и лицето му става по-мрачно от всякога. — Той си плати за стореното.

Отново се мъча да стана и се изненадвам, че този път Дом ми се притича на помощ. Издърпва завивките, вдига ме от леглото и ме пренася на мекия фотьойл край прозореца. Гърдите му са твърди като камък от напрежение, но усещам как то постепенно напуска тялото му, докато ме оставя на фотьойла, обляга брадичката си на главата ми и ме обгръща с ръце.

— Само ако ни беше казала преди — казвам, но думите ми са заглушени от гърдите му, в които е опряно лицето ми.

— Само ако много неща… — Дом се отдръпва за момент, взема одеяло от леглото и увива краката ми с него.

Очите ми се насълзяват от този малък жест. Сякаш от години не е имало реална нежност помежду ни.

— Сигурно е била толкова изплашена. Толкова нещастна. Предадох я.

— Всичко свърши. Никой няма и с пръст да я пипне вече. Никой повече няма да припари до нея. — Той подпъхва одеялото под скута ми.

— Понякога е облекчение, когато болката спре и те почиват в мир — казвам тихо, спомняйки си думите на лекаря и мислейки си колко болезнено мъдри са те.

— Мир. Ти това ли целиш? — Той забива върховете на пръстите си в бедрата ми.

— Аз искам просто… Така и не можах да си взема сбогом. — Затварям очи и си представям лицето на Анабел. Чувствам облекчение, че изображението й не е избледняло като това на снимката в куфара ми. Питам се дали Дом го е разопаковал, или все още си стои в гардероба ми.

— Ти беше в безсъзнание, Мади. За какво говориш? — Той се навежда по-близо до лицето ми и се намръщва. Ръцете му се преместват на раменете ми и отново ме стиска силно.

— Не, имах предвид преди това. Гледах я как умира точно пред очите ми и…

— Мамка му. Какво? Я пак? — Изправя се, но върховете на пръстите му са още вкопчени в раменете ми. Прекалено съм шокирана от изражението му, за да заплача от болка. — Какво, по дяволите, говориш? Боже, този Макс действително ти е спретнал страшен номер.

— Какво имаш предвид? — питам немощно и отново имам чувството, че светът се обръща с краката нагоре, а главата ми се пълни с кръв.

— Имам предвид, че преди час оставих Ейдън и Джаспър у дома с Луси. И…

Вперила съм безмълвно поглед в очите на Дом и чувствам, че земята се откъсва от своята орбита и се изстрелва в Космоса.

— Анабел беше с тях. Тя не е мъртва, Мади — никога не е била по-жива.