Саманта Кинг
Изборът (20)

19

— Не трябваше да запазваш увеселителния център за тържеството. — Дом седеше до мен на леглото. Широките му рамене бяха прегърбени, приличаше на скала. — Не мога да си го позволя. Трябва да платя училищните такси на децата тази седмица. Какво си въобразяваше?

Беше сутринта на рождения ден на близнаците, малко преди зазоряване.

Не съм сигурна, че Дом изобщо е спал. Аз със сигурност не бях и чувствах тялото си хем летаргично, хем нащрек. Можех да доловя тревогата му дори в полумрака. Усещах я през по-голямата част от нощта, докато лежеше до мен, мяташе се и се въртеше. Очите ми бяха плътно затворени, а тялото неподвижно. Не биваше да се издавам, че съм го чула как влиза.

— Исках да спретна хубаво тържество на близнаците за десетия им рожден ден. С приятелите им. Знаеш ли кое е най-тъжно? — опитах да не звуча кисело, но ме глождеше това, че вдигна врява за цената на партито.

Не е демонстрирал същата пестеливост снощи, съдейки по начина, по който залиташе в спалнята и се блъскаше в стените, докато опитваше да се промъкне незабелязано в малките часове. Още усещам миризмата на алкохола, която се изпарява от порите му.

— Не, но ти и без това ще ми кажеш.

— Тъжното е, че всички приятели, които са поканили, са от старото им училище. Само деца, с които са израснали заедно. Тези, с които не искаш да си дружат, защото нямат подходящия произход, подходящите родители или достатъчно пари да ходят в частно училище.

— Анабел обича това училище — настоя той и потри уморено очите си.

— Наистина ли го обича? — казах скептично. Наистина ли, повторих си тревожно наум, питайки се дали това не е поредното нещо, което не е споделила с мен.

— Да, наистина. Тя така ми каза — отговори самодоволно.

— Кога? — попитах с немощен глас.

— Какво?

Можех да съзра блясъка в очите му, при все че бе обърнат в профил и обгърнат в сянка.

— Кога ти каза? Къде бяхте? Какво правихте? — заявих по-уверено, защото бях сигурна, че си измисля, за да ме нарани. Опитах се да помисля кога Дом е имал възможността да проведе разговор на четири очи с дъщеря ни. Напоследък почти не се мяркаше наоколо.

— А, онзи ден. Няма значение кога. Спри да ме разпитваш, за бога — кресна той.

— Шшшт! Ще ги събудиш. Предполага се денят да е специален, забрави ли? — протегнах помирително ръка, но в последния момент я отдръпнах, защото подозирах, че ще я отблъсне.

— За тях или за теб? — Гласът му проряза въздуха.

— Със сигурност за всички нас, Дом — казах отегчено, готвейки се за наглед неизбежната кавга, за която нямах сили. — Какво става с нашето семейство? Никога не си тук, винаги си гневен, не изглеждаш никак щастлив. Дом, това не може… Ние не може да продължаваме така.

— Съжалявам. — Гласът му омекна неочаквано и погледна жаловито, което вдъхна малко надежда в отчаянието ми. — Просто… искам да ви дам най-доброто. Това съм искал винаги.

— Знам. Знам, че е така. Виж, нека опитаме да прекараме един радостен ден, какво ще кажеш? Нека просто имаме ден без кавги. Да отпразнуваме рождения ден на близнаците — все пак заслужават да се позабавляват след…

— След какво? — Лъч светлина през завесите озари сините му очи, когато се надвеси над мен и ме погледна втренчено, предизвиквайки ме да му отговоря откровено.

— След всички трудности напоследък. Тези последни няколко месеца — казах, останала без дъх, но си наложих да не отвръщам поглед. Отне ми известно време, но впоследствие си научих урока — гледай в очите, не издавай страх. Понякога това спираше гневните му изблици. Трябваше да съм честна с него, но и да овладея ситуацията. Да намеря златната среда, без да го дразня, но и без да се унижавам повече.

— Трудности, казваш? Някакви сметки плащала ли си напоследък? Защото със сигурност не се плащат сами. — Той отново потърка лицето си и за секунда помислих, че ще се откаже и ще отстъпи.

— Не знаех, че сме зле с парите. Защо не ми каза?

— Защо не попита?

— Това не е честно. Винаги си ми казвал, че ти се занимаваш с финансите, а аз — с децата. Така се споразумяхме, нали? А освен това тържеството не струва чак толкова много.

Ръката му неочаквано се изстреля и грабна китката ми. Веднага усетих как кръвта пулсира в притиснатите вени.

— Ти кое точно не разбра? — попита той с твърд тон. — Нямам-пари-за-тържество! — отсече той с болезнено стискане на китката ми при изричането на всяка дума. — На практика сме разорени. Бизнесът ми потъва. Има опасност да загубим къщата. Тази среща в Манчестър след партито, за която ти говорих, всъщност е интервю за работа и ако не я получа, сме загубени. Банката ще ни вземе къщата.

— Защо не ми каза, Дом? — Бях толкова шокирана, че едва успях да проговоря.

— И какво точно щеше да направиш? Главата ти не разбира от бизнес. Не си като Луси. Тя знае…

— Луси?

— Да, Луси. Но не се тревожи. Няма да ми е на една ръка разстояние до офиса, ако ми предложат тази работа. Ще трябва да се преместим в Манчестър. — Тонът му бе равен и твърд.

— Но аз не искам да се местим. Близнаците са свикнали тук.

Да напусна дома си, да отида на място, където не познавам никого — без никакви приятели за подкрепа, хваната в капан със съпруг, който…

— Нямаш избор. Виж какво става, когато ти вземаш решенията! Направи резервация в този мизерен увеселителен център за тържеството на децата. Не ми допада да ходят да плуват там. Пълно е с дърти перверзници. Мислех, че имаш по-трезва преценка.

— Брат ти работи там — казах, опитвайки се да измъкна китката си. Ръката ми беше толкова изтръпнала, че почти не я усещах.

— Да, именно. Изненадан съм, че не го уволниха след инцидента през миналата година. Снощи прекарах по-голямата част от вечерта в „Бел Ин“, слушайки обичайните му измишльотини. Каза, че искал да говори за нещо с мен. Но, разбира се, първо трябваше да му купя поне седем уискита, преди действително да ми каже за какво става дума. Изобщо не се е променил. Същият тъпанар, какъвто е бил винаги. Този път обаче надмина себе си. — Най-сетне ме пусна, наведе се и подпря ръце на коленете си с приведени напред рамене.

— Какъв инцидент? Какво е станало? Кажи ми. — Не се интересувах от разговора им в бирарията, но исках да науча дали нещо лошо се е случило на басейна, където направих резервация за тържеството на близнаците. Обля ме студена пот. Имаше прекалено много тайни. Дом явно бе спрял да ми казва каквото и да било, без значение колко е важно, а Анабел вече не ми се доверяваше, изолирайки ме от своя свят. Първото ме шокира, но второто ме смаза. — Дом, снощи прочетох дневника на Анабел — казах, когато той замълча. Гласът ми беше по-нисък от обикновено, борех се да си поема въздух.

— И? — Той повдигна вежди подигравателно.

— И мисля, че става нещо лошо. Нещо наистина ужасно. — Гърлото ми така се беше свило, че едва говорех.

Не мислех да му казвам. Анабел не пожела да говори с мен, когато седнах на края на леглото й и внимателно я подпитах за дневника й. Гняв и отчаяние разкъсваха сърцето ми цяла нощ, но с Дом отдавна бяхме спрели да споделяме мъката си. Лежах на леглото и не мислех за нищо друго, опитвайки се да взема решение какво е редно да направя. Гърчех се от агония. Трябваше да му кажа.

— Стига си драматизирала. Остави момичето на мира. Винаги си прекалено твърда с нея.

— Не съм! — казах с болка на сърце.

— Хайде тогава, какво има? Не, не ми казвай — пушила е. Или е опитала тайно сайдер в дискотеката, която посетиха с театралния клуб. Хайде, изплюй камъчето. Каква шокираща тайна си открила за твоята сладка, невинна 9-годишна дъщеря?

— Говоря сериозно, Дом. Мисля, че някой се е опитал да… да я опипа. Или да накара нея да го пипа. Не знам. Просто… нещо. Нещо не е наред. Попитах я миналата вечер, но тя отказва да говори.

— Какво точно каза? — Тялото му се скова, а погледът му ме прониза.

— Казах ти, нищо. Това е проблемът. Просто не каза нищо, само каза: „Добре съм“.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че не й вярвам.

— Виждаш ли, това ти е проблемът, Мади. Винаги смяташ, че знаеш по-добре от всички. Перфектната майка, която е права за всичко, и никой друг…

— Дом…

— Просто си седиш тук, гледаш отвисоко и не можеш да понесеш нещо или някой да ти опетни ореола. Боготвориш Ейдън, защото е милото синче на мама и изпълнява всичко, за което го помолиш. Но се отнасяш твърдо с Анабел, защото ти се опълчва. Защото иска малко независимост и не желае да си вреш носа в нейните работи. А това те кара да се чувстваш като не толкова съвършен родител. Ядосва те, нали? Хайде, признай си. Тя те вбесява и ти мразиш това у себе си — и у нея.

Той отмести одеялото и се завъртя, за да седне на ръба на леглото. Обърнах се настрани, защото не исках да гледам голото му тяло. Бях твърде разстроена, че да позволя такава интимност между нас.

— Това не е вярно и спри постоянно да сменяш темата. Не става дума за мен, а за Анабел.

— Напротив. Нуждаеш се да оцениш какво имаш в собствения си живот. Трябва поне веднъж да се концентрираш върху нашия брак и да спреш да живееш чрез дъщеря си. Остави я на мира, Мади. Остави я на мира!

Той се изправи и се пресегна към стола за дънките и ризата си. Нахлузи ги, но остави ризата си откопчана. В стаята беше твърде горещо. Гледах го как закопчава колана си. Исках и аз да стана, да изляза и да започна деня си нормално. Очевидно никой от нас нямаше да легне да спи отново, въпреки че едва ли беше много по-късно от пет часа. Просто трябваше да изчакам да излезе от стаята.

Едва се сдържах да не се разплача. Дом намираше това за също толкова вбесяващо, колкото дързостта ми да не се съгласявам с него. Кога спря да вижда в мен най-красивата жена на света? Кога аз спрях да виждам в него моя герой? Може би стигнахме върха на хлъзгавия склон преди години. Със сигурност събитията от деветата ни годишнина бяха спад в отношенията ни. Но за мен нещата започнаха да пропадат наистина, когато Дом реши, че близнаците трябва да отидат в частно училище.

Той настояваше за това. Най-доброто от всичко. Никога не се примирявай с нещо, което е второ качество. Винаги казваше това и всички платихме цената на неговата гордост. Неговата арогантност. Той се сриваше под натиска на разходите, които не можеше да си позволи, и амбициите, които не можеше да изпълни. Последните девет месеца бяха втурване към ада, признах с огорчение. Дом все по-често отсъстваше, но дори когато беше тук, беше абсолютно стресиран. Сега разбрах защо. Проблемите с бизнеса и училищните такси, за които сам си е виновен, са накарали чашата да прелее.

Само ако знаех… Но той никога не ми е казвал. Просто от чувството за безсилие си изкарваше яда върху мен със сарказъм и агресия. Аз все повече се умълчавах и изолирах заради страха от променливите му настроения. Ейдън като че ли също все повече се затваряше в себе си. Само Анабел успя да запази усмивката на лицето си, но тя не беше искрена. Знаех, че това бе преструвка и аз бях пропуснала всички признаци. Пропуснах ги, защото бях твърде заета да събирам разпилените парчета от брака ми.

Трябваше да оправя нещата. Трябваше да направя нещо по въпроса. Преди да стане късно.

— Да я оставя, за да можеш да я настроиш срещу мен и да я имаш само за себе си? — репликирах, знаейки, че си играя с огъня. Не исках синини на рождения ден на близнаците. Просто исках да имат специален ден. Рожден ден, който никога няма да забравят.

— Майната ти — изсъска той.

— Просто ме остави на мира, Дом. Моля те, просто ме остави. — Гърлото ми се задавяше от сълзите, които отказвах да пролея пред него, и от усилието да не повишавам тон. Близнаците още спяха. Не исках да ни чуят как се караме отново.

— Наистина ли това искаш? Аз просто да… ти се махна от очите? — За момент придоби тъжно изражение и аз се попитах дали още е възможно да намеря път към него, към стария Дом. — Защото аз не искам това — каза той, преди да успея да отговоря. Гласът му прозвуча сподавено. — Дадох всичко, което имам, на това семейство и няма да те пусна да си тръгнеш. Не и без борба.

— Наистина си помислих, че ще се зарадваш за тържеството, Дом — казах тихо. — Честна дума, не струва много. Макс ми уреди намаление и ще ми помогне да наглася всичко. Той ще дойде в десет и…

— Не се изненадвам.

— Луси помогна с храната — казах аз, като пренебрегнах обичайния сарказъм към брат му. — Близнаците са толкова въодушевени за големия си ден. Мислех, че и ти ще се радваш.

— Мислеше си? Мислеше си? Но не попита, нали? Не ме попита какво искам. Просто реши да действаш на своя…

— Не е честно. Винаги оставяш аз да се разправям с децата. Ти нямаш време, а и аз съм по-добра в това — винаги си го казвал.

Чувах отчаянието в гласа си — мълчалив призив към него да си спомни, че едно време бяхме екип, всеки играеше своята роля и така се допълвахме. Всеки правеше това, в което е по-добър, и бяхме щастливи. Поне едно време бяхме. Откакто прочетох дневника на Анабел, не съм сигурна, че някога пак ще бъда щастлива.

Дом прекоси спалнята с една голяма крачка. Коленичи на леглото, надвесвайки се над мен в такава близост, че виждах капките пот по неизбръснатата му брада и усетих скъпия афтършейв, който ползваше в големи дози. Снощи бях оставила прозореца на спалнята отворен, но въпреки това се усещаше задух заради лятната влага. Усетих как големите гърди на Дом излъчват гневна горещина. С уплашени очи проследих тъмната черта косми, която арогантно сочеше надолу към колана на дънките му и издутината на чатала му. Опря ръце от двете страни на главата ми, стягайки бицепсите си, за да усетя неотприщената мощ на тялото му. Притиснах се във възглавниците, сърцето ми подскачаше в гръдния кош и се молех да не ми се нахвърли.

Не днес. Моля те, само не днес.

Лежах неподвижно, докато той се наведе още по-близо. Болезнено притисна коляно между краката ми, а горещият му дъх удряше лицето ми.

— Просто се опитвах да те накарам да не се чувстваш зле за това, че си се превърнала в шибан безполезен придатък на това семейство.

— Копеле — шокирано поех въздух и се изненадах също колкото Дом, когато ръката ми сякаш сама се стрелна към лицето му. Шамарът проехтя звучно в тихото утро.

— Кучка — изкрещя той, юмрукът му отскочи от скулата ми, главата ми отхвръкна назад и вратът ми едва не се прекърши.

Обърнах се на обратно и зарових лице във възглавницата, очаквайки още удари. Молех се поне този път да няма счупени кости. Беше мъчително да си придам весел вид в опитите си да прикрия счупеното ребро, когато с близнаците украсявахме коледната елха. Дом обаче се обърна, излетя като вихрушка от стаята и секунди по-късно чух затръшването на входната врата.

— Мамо? — чух сънения, колеблив глас на Анабел от съседната стая.

— Всичко е наред, ангелче. Ей сега ще дойда. Пробвай пак да заспиш — опитах да преглътна буцата в гърлото си и гласът ми да прозвучи нормално. Скулата ми пулсираше, а болката бе толкова остра, че мислех, че ще припадна.

— Татко излиза ли? Да не е забравил да ни вземе подаръци? На пазар ли отиде? Кога ще се върне?

Изведнъж се появи край мен до леглото, неспособна да дочака отговора. Косата й бе възхитително разпиляна на всички страни, а лилавата й нощничка бе сладко измачкана и се бе набрала над коленете й.

— Всичко е наред, мила — протегнах се към нея да я прегърна. — Просто излезе за малко. Ще се върне за тържеството ви, сигурна съм. Татко няма да разочарова малката си принцеса, нали така?