Саманта Кинг
Изборът (22)

21

Някой гали ръката ми. Помня това докосване — познато и успокояващо е, но я усещам натъртена и насинена. Чувам как звънят вятърните камбанки и това ме препраща към мъгливите есенни следобеди в градината ми, към пушека, носещ се от запаления в двора огън, който дразни гърлото ми, докато събирам златни купчини от паднали листа с греблото. Близнаците тичат наоколо, смеят се и се замерят с пълни шепи. Лек хладен вятър гали лицето ми, очите ми са плътно затворени, но усещам ярката светлина през клепачите.

Близо съм. Мога да я усетя. Ярката слънчева светлина огрява силно лицето ми и ме подтиква напред и нагоре. Почти стигам. Почти съм на повърхността.

Това ли е смъртта? Ярка светлина на края на тунела?

Стегни се, мамо. Няма такова нещо като рай.

Тогава как бих могла някога да те видя отново, Анабел? Ако няма рай, не ми остава никаква надежда.

Спокойствие потича във вените ми като течно лекарство, облаците се разсейват и слънцето свети ярко. Само че не е слънцето, а е ъглова метална лампа. Силната й крушка излъчва бяла светлина право в очите ми. Изведнъж мощният светлинен сноп се отдръпва настрани, но очите ми още са заслепени от изгарящата яркост.

— Г-жо Касъл? Чувате ли ме?

Опитвам се да разпозная гласа, но не мога да направя връзка. Дали не е съседът? Какво прави г-н Купър в къщата ми? Неговите стъпки ли чух по стълбите, вървял е след мен из къщата?

Опитвам да се обърна натам, откъдето идва гласът, но главата ми е като стисната в менгеме. Очите ме болят, но поне се движат. Макар и размазано, успявам да различа тъмна коса, бяла престилка, фигура на мъж. Умът ми успява да разграничи тази висока жилава фигура от прегърбеното старческо тяло на съседа ми. Затварям очи, когато осъзнавам, че нещата не пасват. Това не е г-н Купър, който е на 80 и е дундест. Той няма внушителното и пъргаво тяло на войник или…

Насилвам се да отворя очите си отново. Хвърлям бърз поглед през ярката светлина и виждам непозната стая. Значи не съм у дома. Има нещо блестящо, окачено на врата на непознатия. Това да не е… опитвам да се сетя думата… стетоскоп?

— Г-жо Касъл, името ми е професор Ернандес и съм лекар. Чувате ли ме? — повтаря той.

Такъв мек успокояващ глас. Но какъв е този акцент? Не е лондонски, изобщо не е английски. Смръщвам вежди, опитвам да установя произхода му и мъжът го възприема като знак, че мога да го чуя. Кима одобрително. Напомня ми повече на новия директор на близнаците, отколкото на личния ни лекар. А и освен това лекарят ни е жена. Тогава кой е…

— Това е добре. Браво. Не бързайте. Ще се чувствате много странно отначало, но моля ви, опитайте да не се плашите.

Слага спринцовка на малък метален поднос, приближава се и се накланя към мен, засенчва светлината и запълва цялото ми зрително поле. Виждам мургава кожа, закопчана догоре бяла риза и прилежно завързана вратовръзка под бялата престилка. Застава още по-близо — чувам го как диша, гърдите му се издуват и свиват равномерно. По-възрастен е, отколкото звучи, мисля си. Косата му е посивяла. Под гъстите му вежди има бръчки, както и около черните очи, с които ме наблюдава отблизо — внимателно, без да мигне.

Уплашена? Защо да съм уплашена, когато тези мили очи бдят над мен? Беше ме страх вкъщи, спомням си. Но не и тук.

Къде всъщност е това тук?

Оглеждам се, мигам, докато размазаната картина започва да се изяснява. Освен лампата над леглото ми стаята е слабо осветена. Забелязвам две врати, една в дъното на стаята и една отстрани. Има прозорец със спусната завеса от мое дясно и няколко машини, монитори и цифрови дисплеи отляво. Вентилатор бръмчи леко на една масичка встрани, а цветята в близката до него ваза потрепват и се люлеят, сякаш танцуват под звънливия ритъм на окачените наблизо вятърни камбанки. Забелязвам твърда поставка за листове, окачена на металната рамка на застланото с бели чаршафи легло. Стените и таванът също са бели.

Стаята ме връща към спомен отпреди десет години как лежа в родилното отделение, обградена от други родилки. Отчаяно опитвах да се абстрахирам от разговорите на дошлите на свиждане хора и ревящите бебета. Взирах се в тавана и прошепвах отново и отново имената на новородените ми близнаци. Анабел и Ейдън, Ейдън и Анабел. Едната ми ръка стоеше неотлъчно над детското креватче до болничното ми легло, докато наблюдавах тревожно всяко тяхно вдишване и издишване. Другата стискаше здраво металната рамка при всеки болезнен спазъм, който получавах след усложненото раждане и последвалата операция, която трая с часове и въпреки това не ми остави никаква надежда някой ден да имам още деца. Анабел и Ейдън. Те ще са единствените ми деца. Вече бяха целият ми свят.

След като споменът отминава, оглеждам още веднъж стаята с любопитство. Значи съм в болница? Това място е болница, нали? Припаднала ли съм, отново ли съм загубила съзнание? Спомням си, че тичах като обезумяла из къщата. Паднала ли съм? Кой ме е намерил — Ейдън? Редица въпроси идват в ума ми и ме обзема паника, че Ейдън се е прибрал от училище, намерил ме е припаднала на пода и се е уплашил. Не помня какво се е случило, но вероятно е било много лошо, щом съм се озовала в болница за втори път през живота си.

— Опитайте да запазите спокойствие. — Пак този мек и дрезгав глас, нежна ръка, поставена върху моята. — Знам, че се чувствате объркана, така че ще опитам да обясня ситуацията възможно най-просто. Моля ви, опитайте засега да лежите неподвижно. Полагаме добри грижи за вас. Вие сте в пълна безопасност. Няма за какво да се тревожите, освен за това да оздравеете.

Да оздравея? Няма за какво да се тревожа? На този мъж никой ли не му е казал, че загубих дъщеря си, че бях на път да напусна съпруга си и че целият ми свят е разбит на милион парчета?

— Г-жо Касъл — продължава той, преди да успея да поправя твърдението му, че животът ми е розов, — вие сте пациент в неврологичния рехабилитационен център в кралска болница „Бъкингамшър“. Аз съм лекар и отговарям за вашето лечение. С радост искам да ви заявя, че показвате отлични признаци на напредък във възстановяването си.

Неврологичен. Значи съм си ударила главата. Чудя се дали е станало преди, или след като изкрещях…

Спомням си как писъкът излиза от гърлото ми — истински чуваем звук в реалния свят, а не просто такъв, който отеква в съзнанието ми — и се чудя дали нещо толкова просто като удар в главата най-сетне не е сложило край на избирателната ми немота. Може би нещо — но какво — буквално е върнало усещането в мен — реална физическа травма на черепа е извадила упоритата ми амигдала от замръзналото положение.

Отварям уста, за да изпробвам тази теория, но за мое разочарование не се появяват никакви думи, въпреки че гласът в главата ми е силен и настойчив. Сякаш някой е срязал кабел или е дръпнал щепсела. Наум си приказвам, но от устата ми не излиза нито звук. Бясна съм на себе си. Не мога просто да лежа тук. Имах да правя нещо важно.

Какво трябваше да направя?

— Претърпели сте травма на главата и сте в кома от известно време — казва мъжът внимателно, премерено и неприпряно, в ярък контраст с буйния паникьосан глас, който продължава да крещи в главата ми.

Кома? От удар в главата — падане? От известно време?

Затварям пресъхналата си уста и се отказвам от опита да проговоря. Слушането е много по-лесно от воденето на борба. Много по-малко изтощително е да се предам и да следвам инструкциите, просто да лежа тук и да оставя този любезен непознат да ми говори, въпреки че в думите му няма никакъв смисъл.

Била съм в кома?

Гледам го в устата, сякаш четенето по устните може да помогне. Не съм глуха — чувам перфектно — просто не разбирам това, което ми казва. Не намирам никаква връзка между информацията, която ми предава, и човека, когото описва. Все едно говори за някой друг.

— Оперирана сте по спешност в болница „Уест Мидълсекс“ в Айзълуърт. Преместиха ви тук за рехабилитация, след като сте се стабилизирали.

Все още нищо не ми светва. Разбирам думите поотделно, но не мога да ги събера в нещо, което да има смисъл. Той се пресяга за папката и преглежда бележките си. Имам голямо желание и аз да хвърля един поглед, макар да нямам представа дали това би ми помогнало да схвана ситуацията по-бързо. Главата ми сякаш е пълна с камъни. Не мога да помръдна. Не бих казала, че ме боли, просто съм… вцепенена.

Парализирана ли съм?

Обзема ме страх. Затаявам дъх, докато правя умишлен опит да раздвижа пръстите на ръцете и краката си. Отдъхвам си със спокойствие, когато чаршафът се помръдва леко там, където би трябвало да са краката ми, и виждам пръстите на ръцете ми да се повдигат един по един, все едно правя суха тренировка за пиано. Забелязвам, че брачната ми халка не е на лявата ми ръка и се намръщвам.

— Движението може да се окаже трудно отначало, г-жо Касъл — продължава докторът с още по-мек глас. — Представете си нещата по следния начин — тялото ви беше заспало в продължение на повече от три месеца. Просто няма да скочите веднага на крака. Пораженията по нервната ви система са минимални и показвате окуражаващо ограничени признаци на мускулна атрофия. Но все пак физическото възстановяване след кома отнема различно време. Тук разполагаме с най-доброто оборудване. Оздравителната ви програма ще включва физиотерапия, хидротерапия…

Повече от три месеца?

Спирам да слушам, защото не мога да възприема нищо повече от този прост факт, и ококорвам очи. Все още не вярвам, че гласът ми работи, но се нуждая да изразя шока и невъзможността ми да повярвам на чутото по някакъв начин. Да слушаш монолози явно също е уморително. Чудя се дали някога отново ще мога да проведа нормална двустранна комуникация с някого.

— Изглеждате шокирана и аз разбирам това — добавя той внимателно и се навежда по-близо до мен, с което пак затуля адски ярката светлина. — Сигурен съм, че е стряскащо и много объркващо да научите, че сте загубили толкова време. В интерес на истината започнахте да се събуждате, след като пристигнахте тук, но тогава бяхте много неуравновесена. Такова вълнение обаче е очаквано при така стеклите се обстоятелства.

Обстоятелства. Да, най-вероятно говори за убийството на дъщеря ми. Благодаря, че го признавате. Поне сега сме на едно мнение.

— Предприехме бързи действия да предотвратим всякакъв риск от увреждане на мозъка — каза той с по-рязък тон. — Със съгласието на съпруга ви с екипа ми решихме да ви вкараме в изкуствена кома, за да улесним възстановяването. Така че вие останахте…

Почакайте — не казахте ли току-що „със съгласието на съпруга ми“?

Гласът му бе почти хипнотизиращо равен. Думите му просто влизаха през едното ми ухо и излизаха през другото, преди да успея да ги осмисля напълно.

Дом е бил тук? Но той ме нарани. Аз се страхувах, че ще нарани сина ми. Значи не съм го напуснала — или нещо, някой ме е спрял? Той е бил с Ейдън през цялото време, в което съм била…

Разклащам глава от тревога, объркана съм и ме е обхванал внезапен страх — за мен и за сина ми. Мозъкът ми казва, че стискам юмруци, но когато поглеждам надолу, ръцете ми са с разпънати пръсти и стоят неподвижно на чаршафа. Има малка синина около абоката на лявата ми ръка. От него тръгва тръбичка, свързваща ме с банка с бистра течност, окачена на кука на метална поставка. Опитвам да притисна брадичка в гърдите си, за да се огледам по-отблизо, питайки се колко точно съм инвалидизирана, но отново тялото ми сякаш не бърза да последва инструкциите на мозъка. Забелязвам кръгли неща, закачени на гърдите ми — озадачаващ сноп от жици, които отиват към премигващите цифрови екрани.

— Не се тревожете за техниките и кабелите — казва докторът и маха пренебрежително с ръка, явно заблудил се, че на това се дължи шокът ми, и сменя темата, докато ме гледа как се взирам в огромната колекция от оборудване. — Знам, че изглеждат страховито, но са до голяма степен предпазни мерки, за наблюдение. Като цяло са безобидни. Няма да ви наранят. И помнете, че всички имат копче за изключване. Човекът командва машината — усмихва се той.

Не мога да поправя предположението му и да му кажа, че не за машините се тревожа. Притеснява ме само съпругът ми. Той със сигурност няма бутон за изключване, никой не го командва.

Дом ли ме е намерил? Питам се дали е извикал линейка, или ме е докарал в болницата сам. Но той е бил на работа…

Бях сама и отчаяно тършувах из къщата, но какво съм искала да намеря? Спомням си, че имах чувството, че някой ме наблюдава през цялото време. Този някой ли ми е сторил това? Насилвам се да забавя дишането си, да се съсредоточа и да накарам паметта ми да запълни празните места, но нищо не се случва.

— Това са просто сензори, които да следят дали тялото ви реагира нормално — продължава докторът и леко смръщва вежди, докато аз гледам безизразно в мониторите. Дори не ги виждам. Още си мисля за Дом и как съм се озовала тук на първо място.

— Лично аз следя състоянието ви, г-жо Касъл. Успокоително е, че се събудихте тази вечер. Доста се бях притеснил през последните 48 часа, признавам си. Бяхте неспокойна и емоционално неуравновесена, а жизнените ви показатели показваха признаци на шок — пулсът, кръвното налягане, електроенцефалограмата…

Отнасям се, докато гласът изброява цял куп медицински думи, които не разбирам. Толкова нежен глас — сещам се, че акцентът е испански. Искам да затворя очи и да заспя.

— Стойте с мен, г-жо Касъл. Справяте се много добре.

Усещам как клепачите ми отново се отварят един след друг, но не трепвам, когато той светва с малко фенерче в очите ми. Мисля за друго, вече не съм тук, рея се.

— Много е важно да не се терзаете. Трябва да ви държим във възможно най-спокойно състояние, за да дадем на тялото и ума ви шанс да се събудят напълно. Знам, че е трудно, но не бързаме за никъде. — Той държи ръката ми, докато аз се концентрирам върху това да забавя дишането си. — Точно така, просто се успокойте. Трябва да се успокоите.

Да се успокоя. Продължава да ми го повтаря, сякаш има шанс да скоча от болничното легло и да започна да правя цигански колела из стаята.

— Опитайте се да останете спокойна — продължава, докато аз се взирам в него.

Спокойно. Ще бъде цяло чудо, ако някога пак се почувствам спокойна.

— Цяло чудо е, че сте жива след травмите, които сте претърпели — повтаря докторът, сякаш е чул мислите ми. — Вие сте пациент отличник. Дори при най-добрата 24-часова грижа, която полагаме тук, малко пациенти се връщат към живота, след като са били простреляни в главата.