Саманта Кинг
Изборът (17)

16

Отново съм се втренчила в телефона до леглото, сякаш може да ми даде повече сведения за местонахождението на Макс. Все още съм в пълно неведение. Не мога да спра да мисля за него. Постоянно опитвам да разгадая съобщението му, докато не осъзнавам, че нещо липсва от нощното ми шкафче.

В деня, в който близнаците се родиха, след като ме зашиха и закараха с количката обратно в болничното отделение, акушерката се появи с голяма усмивка и фотоапарат „Полароид“, за да направи първата ни обща снимка с близнаците. Това е кадър, който значи повече за мен, отколкото целият ни сватбен албум. Бих влязла в горяща къща или лазила по нагорещени въглища, за да го опазя. Винаги пазя снимката до себе си, до леглото си, поставена в обикновена бяла дървена рамка с надпис „любов“.

А сега я няма.

Очите ми обхождат стаята, но мозъкът ми ги насочва обратно към куфара пред мен. Бавно преравям дрехите, ръката ми бърка дълбоко навътре и търси в отделението в дъното на куфара. Пръстите ми напипват цип, дърпам го и внимателно пъхвам ръка, опипвам пухкавия джоб и намирам нещо твърдо… и дървено.

Ценната ми снимка лежи в скута ми и искам да се гмурна в нея, да прегърна бебетата си, да бъда отново тази жена — опиянена от любов към новия си съпруг, към простия ни щастлив живот, към чисто новото ни семейство. Всичко обаче приключи. Отиде си завинаги. Прокарвам пръсти през леко избледнелите образи на близнаците, иска ми се да можех да ги съживя в ръцете си, да имах чифт вълшебни обувки за балет, които да ме откарат обратно в онзи момент, най-хубавия ден в живота ми. Притискам рамката към гърдите си.

Нещо ме убожда по кожата, подавайки се от ръба на рамката. Отварям я и от нея изпада хартиено пликче, в което има билети за влак.

Дестинация: Брайтън.

Дата на пътуване: рожденият ден на близнаците.

Дата на връщане: неопределена.

Пътници: Един възрастен и две деца.

Замръзвам за известно време, объркана съм и когато най-сетне успявам да се фокусирам отново върху билетите в ръката си, чувам стъпки. Затаявам дъх и кожата по гърба ми настръхва чак до врата.

Има някой в къщата.

Бързо оглеждам къде да се скрия и изпитвам шок, когато виждам опаковани в цветна хартия подаръци, скупчени в ъгъла на стаята. Хола.

Какво правя тук?

Пак бяло петно в паметта. Устата ми е пресъхнала, очите ми са мътни. Дезориентирана и останала без дъх от страх, напрягам погледа си да огледам по-отблизо планината от подаръци. Виждам лилав балон на връвчица, завързана около едната от кутиите. Люлее се напред-назад от течението заради отворения прозорец. Чувам звъна на вятърните камбанки и сладките мелодични високи тонове на флейта, но не им обръщам внимание, защото погледът ми се заковава на написаното върху балона. Леко кимвам с глава, сякаш искам да си кажа:_ Точно така, прочете думите правилно._

ЧЕСТИТ ДЕСЕТИ РОЖДЕН ДЕН!

Няма никаква логика. Защо Дом не е махнал подаръците на близнаците? Те така и не успяха да ги отворят сутринта на рождения си ден, но със сигурност не са стояли тук през цялото това време. Щях да забележа. Или пък наближава единадесетият рожден ден на Ейдън и Дом не си е направил труда да купи нови балони. Да не би времето да е минало така неусетно, че да съм пропуснала неговия специален ден? Рожденият му ден винаги ще се пада на годишнината от смъртта на сестра му. Бедното ми мило момче.

Балонът се клатушка, като че ли ми прави насърчителен жест. Лилав е, любимият цвят на Анабел. Купчината подаръци не е за сина ми. Тя е…

Нов шум — стълбите скърцат, на входната врата се тропа. Чувам как сърцето ми бумти. Поглеждам през рамо, очаквам вратата да се отвори и той да нахлуе в стаята. Убедена съм, че убиецът на дъщеря ми се е върнал за мен. Играе си с мен, налага ми психически тормоз.

В следващия момент осъзнавам, че това не е логично. Никой не тръгва да се разхожда спокойно по улиците на същото предградие, след като е убил дете в него. Не бива да бъда параноична. Не съм в никаква опасност, няма убиец в дома ми. Просто ще се разходя спокойно из къщата, за да си докажа, че никой не ме преследва, това е просто поредният симптом на посттравматичен стрес. Понеделник сутрин е, Дом е на работа, Ейдън е на училище, къщата е празна. Единствено аз съм тук, сама с кошмарите си.

Кой обаче е върнал подаръците на близнаците в хола?

Поглеждам към тях, докато се влача из стаята, открехвам вратата и тя изскърцва. Надничам във вестибюла и присвивам очи заради влизащата през стъклената врата слънчева светлина. Сърцето ми сякаш забавя биенето си и после рязко се ускорява, когато си спомням огромния неясен силует от онзи летен ден. Бързо извръщам глава и се втурвам по стълбите. Вече не правя опити да съм безшумна, а просто отчаяно опитвам да избягам от тази входна врата. Прозорецът към ада.

Краката ми, изглежда, знаят накъде са се запътили и секунди по-късно седя на леглото на Анабел. Мозъкът ми очевидно прави директна връзка между възможността в къщата ми да има натрапник и дъщеря ми. Всяко усещане за заплаха ме дърпа като магнит към нея. Или поне там, където присъствието й все още се усеща.

Свивам се на леглото й и се ослушвам за шумове в къщата. В почти пълната тишина долавям леко бръмчене. Смръщвам вежди, неспособна да определя какво издава този звук. Чакам да чуя дали ще спре, но във въздуха продължава да се носи немощно бучене като от електроуред, в което няма нищо заплашително. Къщите издават всякакви странни звуци, мисля си. Никой не е дошъл да ме нарани. Няма нужда да преглеждам в долапите, зад пердетата или под леглото…

И все пак го правя. Само че вместо плашило или чудовище с оръжие в ръка намирам нещо също толкова ужасяващо — дневника на Анабел.

Сядам с тефтера с твърди корици, на които има снимка на свежи бели рози. Стоя така дълго време. Знам, че дъщеря ми е споделила най-съкровените си мисли между тези страници — надеждите, тревогите, страховете си… И без съмнение всички небивалици, с които повечето деветгодишни се занимават.

Купих този дневник на Анабел заради красивата корица и защото тя винаги е обичала да пише, но след това не съм се сещала за него. Със сигурност никога не съм го търсила и сега нещо ме разколебава. Наистина ли искам да разбера какво се е въртяло в главата на мъртвата ми дъщеря, щом никога няма да имам възможността да й задам въпроси за написаното на тези страници?

Осъзнавам, че ме е страх да не разбера, че не съм я познавала толкова добре, колкото съм си мислела. Или може би, че тя ме е познавала прекалено добре и че ме е разчела съвсем ясно. С болка признавам, че умната ми интуитивна дъщеря може би е усещала, че са се появили проблеми между мен и баща й. Би ме наранило жестоко сега, ако узная, че се е тревожила за това. Сигурна съм, че никога не съм казвала в прав текст на Анабел или Ейдън, че съм нещастна, защото чак сега започвам да осъзнавам, че съм била дори преди семейното ми нещастие да бъде засенчено от тоталното сриване на моя свят. Смъртта винаги надделява над развода.

Това ли е станало? Затова ли съм купила тези билети за влак с отворена дата за връщане? Смятала съм да напусна Дом и да взема децата със себе си на рождения им ден? Датата изглежда толкова значима. Защо на рождения им ден? Или просто не съм могла да издържам повече и съм решила само да изчакам да изживеят специалния си момент? Да духнат свещичките, преди да попаря щастието им и да ги отведа от приятелите, дома и баща им…

Но защо Брайтън? Познавам ли изобщо някого там?

Спомням си искрящите очи на Анабел, когато се наведе през парапета на края на кея. Спомням си, че имах среща с някого там. Усещам нечия сянка, знам, че планирах или се надявах да се срещна с някого по време на пролетната ваканция. Но не си спомням име, нито лице. Пълна дупка в съзнанието ми. Може би няма връзка. Може би не съм имала среща онзи ден и Брайтън е просто нещо ново, непознато. Вероятно това е била целта ми. Може би точно това съм искала — да избягам и да започна на чисто някъде, където никой няма да се сети да ме търси. Където никога няма да бъдем намерени.

Безопасно място.

Мисълта отеква в главата ми. В безопасност от Дом — да, сега го разбирам. Страхувах се от него, а може би децата също. Може би това ме е насочило към ръба — да виждам как децата ми гледат баща си с широко отворени от страх очи, как се крият под пианото, очаквайки брадвата да се стовари върху тях.

Не съм планирала да им кажа, знам го. Щяла съм да скрия билетите в куфара, прибрани в рамката от снимката, която никога не бих изоставила. Да опитам да ги предпазя от истината не защото съм се тревожила, че ще издадат тайната ми на Дом, а защото така постъпват майките — пазят тайни от децата си, когато тези тайни могат да унищожат целия им свят. Сигурна съм, че Джаспър няма представа, че майка му е тайно влюбена в мъжа на най-добрата си приятелка. Влюбена е, нали? Синът й няма представа, че неговото щастие се люлее на ръба — че майка му може във всеки момент да дръпне килима изпод краката му и да разбие неговия спокоен, щастлив свят.

Някак си знам това и знам какво съм щяла да направя. Подозирам, че Анабел може би е разгадала тайните ми. Тя бе най-умното момиче, което някога съм познавала, докато Ейдън бе най-състрадателният, най-интуитивният. Дали не са знаели и двамата? Възможно ли е това, че съм щяла да я отведа от Дом, обичания й баща, да е разбило сърцето на дъщеря ми? Принцесата на татко…

Има само един начин да разбера. Отварям дневника на произволна страница и зачитам бележка, написана около това лято.

Матю Джоунс е идиот. Мисли се за готин, но не е! Защо продължава да ме дразни? Какво съм му сторила? Може би защото му казах да спре да се подиграва на Ейд за прическата.

Усмихвам се и изпитвам успокоение. Не осъзнавах колко съм нервна. Пръстите ми още треперят, но не е толкова зле, колкото мислех. Продължавам да отгръщам страниците и се усмихвам, когато погледът ми попада на определени изречения тук-там. След това в гърлото ми засяда буца.

Мама днес сложи червило и парфюм. Миришеше на ангел. Обичам я оттук до звездите. Ако четеше това, щеше да каже, че ме обича повече. Но не може. Обичам я повече от всичко съществуващо в този свят, вселена, космос и рай.

Минава известно време, преди радостта да изплува на повърхността и да надделее над свиващото стомаха чувство за вина и болката в сърцето. Спомням си, че се чудех дали не съм я избрала, защото съм мислела, че няма нужда от мен — или дали съм я обичала по-малко от Ейдън. Как съм могла да бъда толкова сляпа, толкова глупава? Обожавах я, знам това. Да, тя често ме предизвикваше и си имахме своите различия. Понякога й се сърдех. Имаше дни, в които, честно да си кажа, мразех да съм родител — но просто не мога да повярвам, че е имало омраза в сърцето ми сутринта на десетия рожден ден на близнаците.

От думите й ми се къса сърцето. Искам да се заровя в тях и да плача. Скъпото ми момиче. Иска ми се сега да беше тук да ми каже да не плача, да не се размеквам. Продължавам да отгръщам страниците, без да се съсредоточавам върху всяка дума, драскулка, карикатура на нейни учители и бащи на нейни приятели, докато нещо друго не грабва окото ми. Докато чета, искам да се скрия под завивките на Анабел, да сложа лице под възглавницата и никога повече да не се покажа.

Мама не се е усмихвала от седмица.

Ейд не се е смял цял месец.

Може би никога няма да спра да плача.

Какво е станало в този ден? Пак проверявам датата — не ми говори нищо и нямам куража да чета повече записки. Искам да оставя дневника встрани, когато три думи приковават вниманието ми — отвратителния му допир.

Няма връзка с иначе лекия и момичешки начин на разказване, връщам се в началото на страницата и започвам да я чета отново.

Иска ми се да спре да ме зяпа. Очите му ме следят из стаята като плакатите по стената на спалнята ми.

Пак Матю Джоунс се е държал като напаст в училище, мисля си. Продължавам да чета с разтуптяно сърце. Това момче… Защо някой не го постави на място веднъж завинаги?

Да ме гледа така зловещо, че да ме побиват тръпки, е едно. Но сега той иска да прави разни неща с мен. Продължавам да казвам „не“ на отвратителния му допир. Как може да ми причинява това? Възрастен мъж е!!

Какво, по дя…?

Дразни ми се, че му отказвам. Знам, че няма да се предаде. Ще продължи да ме преследва, докато не получи каквото иска. И ако не го получи…