Саманта Кинг
Изборът (49)

48

— Мисля, че е време. — Инспектор Уоткинс се обръща и ме поглежда през рамо. — Както поискахте, ще ви оставим да водите, а ние ще вървим след вас. Готова ли сте, Мади?

Дали съм готова?

Все още опитвам да схвана какво въобще значи това, когато чувам вратата да се отваря. Поглеждам и виждам как Мишел протяга ръка към мен. Помага ми да изляза от колата, краката ми треперят почти неконтролируемо, но усещам, че лекарят е точно зад мен и знам, че е готов да ме хване, ако падна.

Първите ми стъпки са толкова колебливи, че се питам защо не се съгласих, като ми предложиха количка. Изминавам едва половината от малката алея, когато усещам нужда да спра за почивка. Поемам дълбоко въздух, докато гледам скромната бяла къща, която беше мой дом в продължение на десет години. Където Дом за пръв път ме внесе на ръце през прага като развълнувана младоженка. Толкова много обещания — някои спазени и много неизпълнени. Бракът ни започна и свърши с танц и любовна песен. Знам, че тази мелодия ще ме преследва вечно.

— Благодаря, че бихте толкова път, за да сте до мен, докторе. Благодаря ви за всичко — казвам, без да се обръщам назад. — Независимо какво ще се случи сега.

Мога да усетя подкрепата му, тихата му сила и опитвам да попия от куража му. Отначало беше странно да го видя без бялата престилка. Но по някакъв начин пак приличаше на лекар — дискретен, професионален, благонадежден. Не само медицинското облекло и слушалката му придаваха лекарско излъчване, спомням си шегата му. Той го носи в себе си — вдъхва доверие у другите чрез същинската сила на своята любезност и искреност. Той лекува не просто с ръцете и ума си, с медицинския опит и уменията си, а и със самото си присъствие.

— Наричай ме Себастиан — казва той. — Сега сме приятели, а не лекар и пациент, нали?

— Да, съгласна съм. Приятели. Но все пак се нуждая от помощта ти. Не съм сигурна дали мога да го направя. Страх ме е. Не искам да загубя… Иска ми се да бях силна като теб. — Гласът ми заглъхва. Взирам се във входната врата. Искам да я отворя и близнаците да се струпат пред нея. Казвам си, че е станала някаква ужасна грешка и те просто си играят весело в спалните си.

— Има различни видове сила, Мади. Ти веднъж успя да се измъкнеш от едно мрачно място. Можеш да го направиш отново. Много малко хора са се завърнали от дълбините на кома, каквато ти преживя. Спомням си нашите разговори много ясно. Ти си изминала огромен път, заключена в своето подсъзнание, и ти е била необходима изключителна сила, за да се върнеш към живота.

— Децата ми — казвам просто. — И без тях аз…

Отблъсквам тази мисъл и си налагам да се движа, да продължа да ходя бавно към къщата, докато чакълът хруска под ботушите ми. Приближавам добре познатата врата с матирано стъкло и забелязвам празни бутилки от мляко до прага, зелено кошче за разделно събиране на отпадъци и чифт кални бутонки на Ейдън, които са подпрени на стената и чакат да бъдат изчистени. Признаци на обикновен семеен живот. Не мога да откъсна поглед от тях и очите ми се насълзяват, когато се доближавам и забелязвам името на сина ми, изписано на лявата обувка.

Изпитвам необяснима нужда да се върна по стъпките си от последния ден, който прекарах в тази къща. Може би и Дом си е мислел същото, когато изигра моменти от сватбения ни танц, преди да забие ножа в гърдите си — последен шанс да си спомни за времето, когато не всичко беше загубено. Дали той си спомняше тези щастливи моменти от нашата сватба, за да се успокои? Или искаше да ме накаже като за последно, припомняйки ми предполагаемата ми изневяра? Той отне собствения си живот, но ме направи съучастник. Ако аз умра, ти също умираш. И една малка частица от мен наистина загина с него.

Поглеждам към ъгъла на къщата, към тясната пътечка, която я заобикаля, и се обръщам с гръб към входната врата. Знам, че никой няма да отвори, ако натисна звънеца. Отново започвам да ходя, главата ми пулсира от мисълта, че това може би е последният ми шанс да премина по стъпките на децата си. Мисълта е непоносима, но като че ли само това ми е останало от близнаците — споменът от последните ни моменти заедно, преди да ги изгубя.

Бавно крача по грубата бетонена пътечка към задната градина и с всяка стъпка се приближавам все повече към спомените от онази ужасна сутрин. Прокарвам пръсти по грубата мазилка на къщата и се чувствам, сякаш вървя през времеви тунел. Все едно всеки момент Дом ще изскочи на пътеката с близнаците в ръце.

Обаче няма никой, нито звук. Градината е тиха и мрачна, скрита от уличните лампи, които осветяват предната част на къщата. Тревата е дълга и занемарена, а розовите храсти са почти напълно оголени. Дългите тънки клони сочат в различни посоки, сякаш за да ме объркат в търсенето на улики и признаци, че децата ми може би се крият — или че телата им са скрити — на любимото ми място. Дом даде всичко от себе си, за да ми отнеме всичко и всички. Опитвам се да не мисля, че може действително да е изпълнил финалното наказание, като е отнел живота на двете малки човечета, които значат за мен повече от всичко друго, взето накуп.

Поглеждам към звездите и след това към земята — все едно нощното небе се отразява в разпилените като конфети бели цветчета в дясната част на ливадата. Изглежда, сякаш подготвена за сватбено тържество — или за погребение. Сладко-кисел вкус изпълва устата ми и преглъщам, за да възпра позива си да повърна.

— Анабел — едва прошепвам името й. Очите ми се оглеждат за нейното слабо безжизнено тяло под пустеещите розови храсти, макар и да знам, че не е и никога не е било там.

Поглеждам нагоре към прозорците на спалните от задната страна на къщата — стаята на Ейдън, а до нея тази на Анабел.

Бягай! Скрий се! Не поглеждай назад!

Анабел най-вероятно е избягала да се скрие там онази сутрин, дърпайки брат си след себе си. Малкият й личен свят. Мястото, на което се чувства в безопасност. Взирам се в тъмния прозорец и си ги представям свити на пода в спалнята. С преплетени една в друга ръце, затворени очи и глави, опрени една о друга. Те са очаквали ужасът да свърши и мама да дойде за тях. Само че аз не дойдох. Колко ли време са чакали, какво са чули и какво са си представяли, че се случва отвън в градината. Може да не са видели с очите си нито една от двете стрелби, но все пак да са си представили ужасната картина. Искам да получа шанса да я изтрия от съзнанията им и да я заменя само с радостни моменти.

Минавам покрай дървената люлка, където с близнаците се гушкахме през летните дни. Край нея кротко стои статуята на Буда, която ми подариха. Затварям очи и си представям радостта на децата, когато я разопаковах след специалната ми закуска за Деня на майката и как им казах, че тя винаги ще ни носи мир. Спомням си тези моменти толкова ярко дори когато осъзнавам света около себе си. В света на ярко тъмното аз станах част от спомените си, живеех в миналото, пренасях се в различни моменти от живота си и изобщо не съзнавах, че в действителност не съм там.

Досега изобщо не съм се питала защо все стоях в къщата, преживявайки отново и отново всякакви събития от живота си. Защо никога не се осмелявах да дойда тук, на мястото, където обещаният на близнаците мир беше унищожен. Мястото, където насилието разкъса на парчета нашия безопасен свят и разби на пух и прах живота ни. Сега разбирам, че подсъзнанието ми ме е пазило. Умът е нещо невероятно могъщо, както веднъж каза професор Ернандес.

Борих се да се върна към живота и ще намеря децата си, мисля си отчаяно. Започвам да търся из градината. Отмествам пълзящите клони на глицинията, оглеждам по протежение на оградата, бъркам между клоните на лавровия храст и глога, чиито бодли раздират кожата ми. Завирам се в рододендрона в далечния ъгъл и отмествам клоните на смърча, надвиснал над бараката, в която Дом се е преоблякъл в старата военна униформа на баща си и е чакал да настъпи моментът. Краката ми треперят толкова силно, че едва се държа изправена, но не спирам. Газя из цветните лехи, за които от години се грижа прилежно, и не обръщам внимание, че малките статуетки на диви животни в Градината на спокойствието ми падат настрани. Докато обикалям в кръг, хлипам, по лицето ми се стичат сълзи и сърцето ми бие, сякаш ще се пръсне на парчета.

Анабел! Ейдън! Къде сте?

Задушавам се от терзание, докато кръжа из градината. Обзема ме все по-силна истерия. Връщам се по няколко пъти, за да видя празната люлка, на която Анабел не седи. Навеждам се да погледна под пързалката, където Ейдън не се е свил, за да се скрие от мен. Не мога да ги намеря и ми се иска Дом да ме беше отвел със себе си.

— Мади, моля те, спри.

Не обръщам внимание на тихото предупреждение на инспектор Уоткинс. Знам, че той искаше да претърси градината методично, за да се запазят всички възможни улики. Аз нарушавам целостта на потенциално местопрестъпление. Затруднявам работата му и сигурно му се иска да беше настоял да остана в полицейското управление. Но това са моята градина и моите деца. Трябва да разбера…

Чувам стържещ шум.

Космите на врата ми настръхват.

Обръщам се. Поглеждам към другия край на градината и виждам как възрастният ми съсед г-н Купър се появява зад ъгъла на къщата, подпирайки се на полирания си бастун от абаносово дърво. Отива при професор Ернандес и детективите, които стоят опулени до ливадата. Инспектор Уоткинс, Мишел, докторът и още един мъж, който, предполагам, е инспектор Бакстър. Луната хвърля ефирна светлина върху всички тях. Изглеждат като призраци — бледи привидения, които въображението ми извиква, за да си направи поредния жесток номер с мен.

Но изведнъж виждам, че от двете страни на стария ми съсед стои по едно малко дете с лунички, меденочервена коса и кльощави ръце. Мигам веднъж, два пъти, но те не изчезват. Надавам рев и се спускам към тях. Краката ми обаче са като камък и отказват да се движат. Трудно и тромаво се завличам през росната трева, препъвам се, падам на колене. Протягам ръцете си към тях. Забравям за всякакво чувство на болка, когато виждам как близнаците едновременно откъсват ръце от г-н Купър и се засилват към мен.

— Мамо!

Глухият звук от сблъсъка на тялото на Анабел в гърдите ми, последвано от това на Ейдън, кара сърцето ми да затупти отново и ме връща към живота. Прегръщам ги толкова силно, че ми се иска никога да не ги пускам. Усещам как и те ме прегръщат и преплитат малките си ръчички около мен. Сърцата ни забиват в един тон и тримата се превръщаме в едно цяло.

— Знаех си, че ще се върнеш за нас — казва най-сетне Анабел, поставяйки меката си буза на гърдите ми.

— Винаги, мило мое момиче — казвам и заравям лице в златната корона от къдрици. Надушвам добре познатия сладък аромат на ябълки, смесен с мириса на есен.

— Мислехме, че никога повече няма да те видим — казва Ейдън и ме поглежда със сините си очи, които бляскаво се открояват от изтерзаното му насълзено лице.

— Нищо и никой не може да ме държи далеч от вас, скъпото ми момче — прегръщам го още по-силно. Гърлото ми е прекалено свито, за да кажа повече.

— Имаш много мил и мъдър съсед, Мади — казва Луси. Тя пристъпва напред насълзена и също се усмихва. — Чул е как Дом троши къщата в неделя сутринта и щом е видял колата му да потегля, дойде да ни измъкне. Горе-долу оттогава не сме спрели да играем бинго. — Тя се доближава с танцова стъпка към мен, плаче и се смее едновременно, докато ме прегръща. — Толкова се радвам, че си у дома — казва тя и притиска бузата си към моята. — Не знаехме. През цялото време Дом ни казваше, че още си в безсъзнание в болницата, че надали някога ще се събудиш и че не може да те посетим, не може…

— Не знам как да ти се отблагодаря, Луси — отвръщам с пресипнал глас. — За това, че се погрижи за тях. Ти си най-добрата приятелка, за която мога да мечтая. Сега се запознай с другия ми най-добър приятел. Себастиан. Той ми помогна да намеря своя щастлив край — казвам с радостна усмивка, докато професор Ернандес пристъпва през тревата, за да й подаде ръка. След това се връща, стиска ръката на всеки от детективите, разрошва косата на Джаспър и накрая се навежда да даде голяма прегръдка на изненадания г-н Купър.

— Както казах на този млад детектив, който почука на вратата ми току-що, Мадлин ме крепи жив, откакто съпругата ми почина — казва моят грохнал, но смел съсед. Той изважда прилежно сгъната бяла кърпичка от джоба на сакото си от туид и попива сълзите на очите си. — Знам, че дойде по-рано. Съжалявам, че не отворих вратата. Помислих си, че онзи се е върнал за близнаците. Аз ги скрих в старото шивашко ателие на жена ми. Само докато успея да съставя план. Това е най-малкото, което бих могъл да направя за малките на Мади. Вижте ги. Кой би могъл да понесе и косъм да падне от тези хубави глави?

Поглеждам надолу към близнаците, притискам ги към себе си, все едно искам да отпечатам телата им върху моето. Те са част от мен, както и аз съм част от тях. Свързани сме в троен възел още отпреди да се родят и повече никога няма да позволя да бъде развързан.

— Обичам и двама ви повече от живота си — казвам, изпитвайки удоволствие от усещането как гърдите им се свиват и издуват. Как вдишват и издишват топъл въздух в шията ми в синхрон. — Обичам ви оттук до звездите и обратно — прошепвам, положила лице между златисточервените им коси.

Анабел поглежда нагоре към мен и погледите ни се срещат. От очите ми текат сълзи толкова силно, че едва виждам срамежливата тревожна усмивка на лицето й. Усещам как малката й ръчичка хваща моята.

— Нали всичко свърши, мамо?

— Като лош сън. Сега ще започнем да изживяваме собствените си мечти. — Поглеждам надолу към почти еднаквите щастливи лица, които сияят пред мен. — Моите скъпи близнаци. Аз избрах нас.