Саманта Кинг
Изборът (4)

3

След първата ни среща в библиотеката, с Дом прекарвахме заедно почти всеки час, в който бяхме будни — а и повечето от тези, в които спяхме, в малката мансарда на елегантната четириетажна къща в джорджиански стил в Ричмънд Хил, където бе отседнал. Той бе успял да очарова собственика да намали първоначалния наем. Прахосвахме щастливо времето си в разговори до късно през нощта, излегнати на тясното му единично легло. На едното нощно шкафче бяха прилежно подредените му учебници, а на другото имаше свещи и вино. Той бе първият ми познат човек, който точно като мен бе изгубил и двамата си родители. Обикновено не говоря много за това, но беше лесно да се разкрия пред Дом. Знаеше отлично какво имам предвид, когато описах живота си като ходене по опънато въже без родителската мрежа под краката си. Той беше първият мъж, който действително ме слушаше, и чувството беше опияняващо.

Дом изглеждаше много по-зрял, въпреки че беше само с година по-голям от мен. Това бе също толкова съблазнително, колкото и мощното му тяло, и прочувствените сини очи, които не се откъсваха от лицето ми, докато говорех. За това как съквартирантката ми ме предизвика да участвам в полумаратон, как изучаването на детска психология ме накара да пожелая да стана учителка, как родителите ми, отчуждени и обсебени от кариерата си, ме караха да мечтая един ден да имам по-щастливо семейство. Очаквах, че щом чуе всичко това, ще си плюе на петите. Отначало го смятах за сериен флиртаджия, който се обрива само при споменаването на думата „обвързване“. Изпълненият с копнеж начин, по който разказваше как и той иска семейство, ме изненада, докато не ми сподели за собственото си детство.

— Съжалявам единствено, че нямаше как мама и татко да присъстват на дипломирането ми. Ракът идва във възможно най-неподходящия момент. Починаха, преди да успеят да видят как от мен става човек. Не са много децата от нашия квартал, които влизат в университет. Мнозина дори не завършват училище, в това число и брат ми.

— Убедена съм, че родителите ти все пак са били невероятно горди с теб.

— Не искам да се гордеят с мен, а да им натрия носовете.

— Моля? — Изборът му на думи ме изненада. Беше смесица от страст и гняв.

— Винаги съм им казвал, че ще успея, но те смятаха Макс за умния. Което не е лъжа — той е първокласен умник. Уроците му вървяха лесно, просто никога не е полагал и капка усилие. През повечето време в училище обясняваше на учителите, че са идиоти, на петнайсет спря окончателно да ходи и излъга за възрастта си, за да се хване на работа в лондонското метро.

— Звучи, сякаш е пропилял потенциала си.

— Така ли смяташ? Всъщност мама и татко бяха на седмото небе. Син с истинска работа, който носи вкъщи заплата, а не студент, който си клати краката.

— Никого не възнаграждават за размотаване — казах възмутено. — Винаги съм искала брат или сестра. Може би в края на краищата е било за добро. Без братско съперничество, без надпревара. Трябва в родилното отделение да раздават на родителите учебници с първа глава „Как да се отнасяме еднакво с децата си“.

— Невинаги са виновни родителите. На Макс му е отредено да командва от деня, в който се родих. Ако трябва да сме честни, вероятно вината не е и негова. Аз се появих десет години след него, така че те тримата вече си бяха сформирали свой малък клуб. Аз просто не успях да се впиша в него. Бебето на семейството, което не иска да работи по влаковете като баща си. Брат ми не е лош човек. Просто… няма достатъчно самосъзнание, ако мога така да се изразя. С много хора се е държал нетактично. Опитвах да го поддържам. Имам бойни белези за доказателство.

— Белези? — едва промълвих с надеждата никога да не да ме кани в стария му квартал. — Та, кога ще се срещна с тази интригуваща сложна личност? — попитах, докато с наслада прокарвах пръсти между копчетата на ризата му.

— Напоследък не се виждаме много — каза Дом и внезапно се изпъчи, след което отново отпусна рамене.

— Защо не? Още живее наоколо, нали?

— Да, след смъртта на родителите ни взе правата върху жилището за социално слаби, в което живеехме.

— Сигурно е странно за теб.

Можех да видя как напрежението скова челюстта и тялото му.

— Предполагам. Цял живот обсебваше почти цялото им внимание, след което получи и дома им. Би трябвало да кажа нашия дом. Не бях точно кукувица в гнездото. Но знам кога не съм желан. Все пак татко завеща спестяванията си на мен. Все е нещо. Макс просто продължава със своя живот, а аз с моя и именно това ми харесва.

— Каквото и да са мислели родителите ти, аз съм невероятно горда с теб. Постигнал си нещо удивително. Баща ми беше съдия, мама — адвокат. Имах си пони и попечителски фонд. И пак едва избутвам университета. Чудя се колко хора, кандидатстващи за работа в Лондонското сити, са имали толкова трудно начало в живота като теб.

— Да, обзалагам се, че повечето са по-скоро като теб. Още не е късно да си намериш някое симпатично и елегантно келешче.

Най-сетне се отпусна и легна обратно на леглото, обгърна ме с големите си ръце и ме притисна към себе си, уверен какъв ще бъде отговорът ми. Но зад шегата му долових колко деликатна тема е различният ни произход.

— Дълбоко се съмнявам.

Той отвърна с широка усмивка, прокара пръст през пролука в предната част на роклята ми в стил „40-те“, която купих за официалната ни първа среща, погъделичка ме по ребрата, а аз започнах да се гърча и да се смея. После големите му ръце слязоха надолу и с изненадваща бързина разкопчаха няколко от седефените копчета.

— А, ето го Дом, когото познавам и… — прехапах устни и мисълта ми остана да си виси във въздуха.

— Какво щеше да кажеш?

Пръстите му се успокоиха и той ме издърпа да легна върху него. Положих глава върху гърдите му и се заслушах в равномерното биене на сърцето му, изчаквайки руменината по бузите ми да изчезне. Бяхме станали много интимни, но все още не му бях казвала, че го обичам. Не бях близка с баща си, преди да почине от инфаркт, когато бях на шестнайсет, а с времето майка ми стана все по-хладна и вглъбена в собствената си скръб. И така до момента, в който просто се отказа от живота. Макар да бяха социални, на емоционално равнище двамата бяха студени и аз израснах, изпитвайки неудобство от откритите изблици на обич. Бях доволна, че Дом е разкрепостен и няма против да показва страстта си, с което компенсираше вродената ми сдържаност.

Притиснах се по-близо до него с надеждата, че ще може да прочете мислите и знаците на тялото ми.

— Знаеш. Трябва ли да изплюя камъчето?

— Може би можеш да го изжестикулираш. Ще е забавно — намигна ми и целуна върха на носа ми, докато му се усмихвах. — Аз също се гордея с теб, мила. Ще бъдеш превъзходна учителка. Стига да не избягаш с някое секси парче, което се обучава за фитнес инструктор.

— Само ако е висок мургав хубавец и се окаже, че учи магистратура по бизнес администрация.

— Мисля, че познавам един човек, който може да задоволи изискванията ти — каза Дом с широка усмивка.

Оказа се, че и магистратурата на Дом, и моето обучение за учителка трябваше да поизчакат. Най-сетне успях да завърша, макар и Шей повече никога да не се завърна в Катедрата по психология да подготвя скъсаните студенти за поправителните изпити. Вместо това замина да прави сценични изпълнения в един ресторант в Брайтън. Предполагам, че така и не се бе отказал от истинското си призвание в живота.

Девет месеца по-късно и аз открих своето. Станах майка.

Дом винаги се е клел, че най-щастливият ден в живота му е бил този, в който е научил, че съм бременна с близнаците. Нямаше значение, че излизахме само от няколко седмици. Той каза, че се е влюбил в мен още онази нощ в библиотеката и единственото, което е искал, било да се грижи за мен и да сбъдне общата ни мечта за щастливо семейство. Дванадесет седмици след като се срещнахме, Дом взе назаем костюм от своя винаги услужлив и очевидно омаян от него хазаин. Събра и последното си пени и запази маса за вечеря в ресторант „Оксо тауър“. На фона на изящния, почти нереално красив изглед към Лондон той ми предложи със стария годежен пръстен на майка си.

— Това е животът, който искам да дам на теб и на нашите деца — каза с широко разперени ръце, а аз огледах заобикалящия ни лукс — обвити в бели покривки маси, хромирани шампаниери и клиенти в елегантни облекла, след което вперих замислено поглед в катедралата „Сейнт Пол“, величествено осветена на фона на обагреното в индигов цвят нощно небе. Това бе различен свят от малката гарсониера на Дом.

— Красиво е. Но много скъпо — предупредих го.

— На кого му пука? Това са просто пари.

— Лесно е да се каже, когато ги имаш в изобилие. А това не е нашият случай.

— Не ми пука дори да се наложи да работя 24 часа в денонощието седем дни в седмицата. Ще ти предоставя най-доброто, скъпа. Стига толкова живеене със съквартиранти и тесни мансарди. И категорично без повече рокли втора употреба за теб.

— Харесвам си роклите — възразих. Дом предпочиташе свежия младежки спретнат външен вид, а аз обожавах по-смахнатия винтидж стил. — Ами твоята магистратура? Няма начин да си на пълен работен ден и да продължаваш да учиш така усърдно. Аз ще мина учителското обучение веднага щом бебетата пораснат малко, но дотогава…

— Има ли желание, има и начин. Пред теб стои мъж с план. Още една среща с банковия мениджър идната седмица и консултантска компания „Касъл“ ще се роди. Преди бебетата ни — каза с усмивка.

— Консултантска компания?

— Да, това винаги е била голямата ми цел. Бизнес планът ми е готов от години. Просто сега ще задвижа нещата по-рано от очакваното, което не е проблем. Доста по-безболезнено, отколкото минаването през месомелачката за намиране на работа в Лондонското сити. Ще създам място за себе си и сам ще съм си началник. В дългосрочен план това е по-доходоносно.

— От устата ти звучи лесно…

— Ами то е. Няма нужда да се тревожиш за друго освен за това — каза той и погали корема ми, който издуваше черната шифонена рокля без ръкави, за която се бях изръсила за дипломирането си. Тогава дори не подозирах, че този разкроен модел ще се окаже доста полезен за бързо нарастваща талия. Не можех да повярвам как се променя тялото ми.

— Но аз се притеснявам. И не желая да бъда държанка — отговорих с тъжна усмивка. Не исках да се караме, особено в такава изискана обстановка. Още повече че Дом тъкмо ми бе предложил да се омъжа за него.

— Искаш да бъдеш у дома за децата, нали? Нали цял живот за това си мечтала, за истинско семейство?

— Да, да, така е — отстъпих, след като си спомних за всичките пъти, в които след училище влизах в празна къща с четири голи стени, навяващи самота. Исках да бъда до децата си, просто не исках Дом да настоява за това.

— Добре тогава. Това решава нещата. Е, какъв е отговорът ти? Ще станеш ли моя съпруга, Мади?

Той седна обратно на стола си и помоли сервитьора за още шампанско, без въобще да се съмнява в отговора ми.

Нещата се случваха толкова бързо. Още бях в шок от теста за бременност, който Габриел ми купи след третия път, в който повърнах закуската си. Заключена в тоалетна кабинка в търговския център „Бентал“ в Кингстън, повърнах още веднъж за всеки случай. Габриел дойде да ме вземе след това. Грациозната й фигура и късо подстригана черна коса се открояваха, докато вървеше наперено сред тълпите пазаруващи. Ръцете й бяха пълни с пазарски чанти, преливащи с бебешки дрехи, пелени и плюшени играчки — изобщо не се съмняваше, че тестът ще е положителен.

Поплаках на рамото й, хормоните и смесените ми чувства се бунтуваха. Бях изключително тъжна — Габриел беше приключила стажантската си година тук и предстоеше да се върне в Париж да довърши филологията си, а аз бях кълбо от нерви, защото трябваше да кажа на Дом, че съм забременяла. Неговата реакция и предложение ме поразиха, след което дълбоко ме развълнуваха и накрая леко ме ужасиха.

— Да. Да, ще стана твоя съпруга. — Коремът ми се сви от вълнение при мисълта, че в мен растяха бебета. Те бяха всичко, което ме интересуваше в момента. Всичко, което исках. Дом беше всичко, което исках. — Но преподаването остава на изчакване, да знаеш. Щом бебетата пораснат достатъчно, ще се върна към него.

— Всичко по реда си. Ти си най-красивата жена, която някога съм срещал, Мади. Никога, никога няма да те изпусна. Просто те искам у дома — каза той и се пресегна през масата да хване треперещите ми пръсти, натискайки сапфирения пръстен, който все още усещах странно на ръката си.

— Имаш предвид боса и бременна — опитах да го подразня.

— Не мога да си представя нищо по-секси.