Саманта Кинг
Изборът (47)

46

— Знаем, че сте вътре, Доминик. Бяхме в дома ви и видяхме, че е заключено. Вътре обаче беше бъркотия. Можете ли да ни кажете нещо по въпроса?

Усещам, че Дом е вцепенен зад мен, но не казва нищо.

Какво е направил с дома ни?

Задушавам се в опита да си представя какво се е случило. Децата още ли са там? А Луси?

Мислите ми са разпилени на хиляда посоки, докато чакам детективът да проговори отново. Сега разпознавам монотонното и провлачено говорене на инспектор Уоткинс. Спомням си колко невъзмутим изглеждаше по време на разговора ни в болницата, но не мога да повярвам, че и сега може да е толкова спокоен, колкото звучи. Ако наистина е сигурен, че Дом е тук и не просто блъфира, то трябва също така да знае, че ме държи заключена и съм в опасност. Защо не му се разкрещи или не разбие вратата?

Защото това е ситуация, при която има заложник, осъзнавам.

Аз съм заложничка на Дом.

Веднага се сещам за кадрите в новините, които съм виждала през годините. Сещам се как близнаците казваха, че там където живеем, никога не се случва нищо драматично и се питам дали сега гледат новините по телевизията. Къща в Западен Лондон, обсадена от полицията. Дали Луси е с тях и ги утешава, докато гледат в шок и ужас?

Или всички те са част от апокалиптичната сцена в нашия дом?

Отчаяно искам да изкрещя, да предупредя детектива — да попитам за децата си. Но острието е притиснато в гърлото ми и вече не вярвам, че Дом ще се поколебае да го използва. Знам, че ако опитам да изкрещя, той ще пререже гърлото ми, преди да успея да издам и звук.

Дишането ми е учестено и хрипливо. Опитвам да запазя самообладание и с тревога очаквам да видя какво ще се случи. Как детективът ще опита да подходи към Дом. Не мога да се сетя какво изобщо може да му предложи. Каква сделка може да бъде сключена с човек, който няма нищо за губене?

Отвън настава тишина. Стискам зъби, за да спра плача си, а коленете ми болезнено се схващат от усилието да стоя изправена и неподвижна. Първоначалното ми чувство на облекчение от пристигането на детектива изчезва и докато тишината продължава, ужасът ме обгръща в мрак. Изпитвам отчаяно желание да каже още нещо, да обясни какво е станало в дома ми, да ме успокои, че децата ми са живи. Защо не каже нещо? Да направи нещо? Само че точно както при последната ни среща той не бърза. Действа, както е обучен, преценява каква стъпка е уместно да предприеме. Той си върши работата. Трябва да съм благодарна за това. Просто ми се щеше да я върши по-бързо.

— Доверих се, че ще се грижите добре за жена си — казва той най-накрая. — Трябваше все още да е в болницата. Или да си почива вкъщи и за нея да се грижат семейството й и личната й лекарка. Професор Ернандес, който е тук, остана с впечатлението, че точно това ще се случи.

Дом се напряга. Гърдите му ме бутат и аз подскачам. В отговор той затяга хватката си около кръста ми и ме притиска към себе си.

— За щастие докторът е изключително съвестен и проницателен мъж. Усетил е нещо в държанието ви в болницата и е изпитал безпокойство, че не е видял съпругата ви, преди да бъде изписана. Така че лампичката му веднага е светнала, когато чул, че Мадлин не е отишла на преглед при личната си лекарка на следващия ден. Защо би пропуснала толкова важна среща, Доминик? Можете ли да ми помогнете да си отговоря на този въпрос?

Чувам как дишането на Дом става по-учестено, дълбоко и трудно. Той разбира накъде бие детективът. Усещам как голямото му тяло трепери зад мен.

— Полицейска му работа. Виждате ли, всичко е в детайлите. Пропуснати срещи, благодарствен имейл, който докторът очакваше, но не получи… Опитен престъпник щеше да помисли за тези малки неща. Но вие не сте такъв, нали, Доминик? Оставихте нещата да се изплъзнат от ръцете ви. Обаче не се притеснявайте. Можем да ви помогнем и да ги поправим. Ако отворите вратата, можем да поговорим.

Притаявам дъх, за да видя дали Дом ще се хване на въдицата. Надали му харесва намекът, че има нещо, което е пропуснал. Той създаде консултантската си компания с репутацията, че изпипва нещата до последния детайл. Спомням си часовете, които прекара, за да измисли мото на компанията си. Консултантска компания „Касъл“: крепост на финансовата сигурност. Но онова беше бизнес, това тук е лично.

Детективът е прав. Дом не очакваше нещо подобно да се случи. През цялото време действаше импулсивно и инстинктивно. Изхождаше от убеждението си, че аз съм го лъгала, а брат му е бил нелоялен. Дали наистина смята, че Макс е опитвал да подмами Анабел? Ако е така и това не е просто още един параван за собствените му грехове, то със сигурност този факт е възпламенил гнева му, когато е заредил пистолета и е седнал спокойно в очакване на Макс. Още един човек, когото брат му е откраднал от него. Майка, баща, съпруга… дъщеря.

Той не спря да ме лъже, откакто дойде в болницата. Манипулираше емоциите ми и си играеше с чувството ми за вина, за да ме унижи още повече. Но нямам усещането, че сега лъже. При нас няма нищо останало за спасяване, с брака ни е свършено. Дом призна престъпленията си и няма какво да спечели с още измами. Макс е чудовището от дневника на Анабел. Най-сетне съм убедена в това. Иска ми се само да можех да споделя ужаса и мъката си с Дом — мъжа, който отгледа с мен красивите ни деца, преди огорчението и параноята да го тласнат към ръба. Нашите близнаци — или само моите? Не мога да съм сигурна и това не би трябвало да е от значение. Единственото важно сега е да се прибера при тях.

Дом ми предложи начин това да стане — избор — и аз искам да вярвам, че след всички лъжи този път е искрен. Искам да вярвам, че дълбоко в себе си мъжът, когото навремето обичах, още ме обича и го е грижа за мен. Мога да усетя напрежението в него, стои вцепенен. Очевидно няма някакъв грандиозен план. Няма какъв коз да извади от ръкава си, за да приключи играта. Няма стратегия за бягство.

— В други случаи лекарят може би нямаше да е толкова загрижен — продължава детективът. — Но когато ми се обади в събота, за да изрази безпокойството си, се съгласих с него, че е малко странно да изоставите жена си за толкова много седмици, а след това да я пришпорите — мисля, че това бяха думите на колегата му — да напусне болницата.

Чувствам се замаяна и отварям уста да си поема въздух, но Дом погрешно разчита това като подготовка да извикам и притиска ножа по-силно в долната част на гърлото ми. Усещам капки кръв и коленете ми поддават. Ако не ме държеше така здраво през кръста, щях да колабирам. Увесвам се на него и за моя изненада той като че ли се затруднява да удържи теглото ми. Навежда се, нагласява голямото си тяло и отново ме прихваща.

— Можете да говорите с мен, Доминик. Знам, че сте там. Претърсихме и на други места, разбира се, но инспектор Бакстър, който е тук, имаше предчувствие за тази къща. Идвали сме и преди. Проверихме имота при разследването на предполагаемата стрелба на брат ви. Казвам предполагаема, защото не открихме абсолютно никакви доказателства в подкрепа на тази хипотеза и никога не съм бил особено склонен да приключа този случай. Нещо все не пасваше. Разговорът със съпругата ви само потвърди това чувство.

Няма полицейски кордон — не се налагат по-нататъшни действия…

Спомням си, че се питах дали полицията е била тук. И то с право, но не ме изненадва, че не са открили нищо съществено. Дом е заличил всяка следа от съществуването на брат си. Питам се кога ли е скрил дневника на Анабел под матрака на Макс и ме обзема погнуса, като си помисля как Макс се преструваше на перфектния чичо, а същевременно през цялото време е наблюдавал, желаел и тормозел Анабел зад гърба ми.

Пристрастен към своето сладурче…

Това изречение изниква в съзнанието ми в същия момент, в който се сещам за съобщението от Макс на телефонния секретар. Здрасти, сладурче, аз съм. Очаквам те… Адреналинът ми се покачва. Кръвта нахлува в мозъка ми, сетивата ми се изострят и мислите ми се избистрят. Осъзнавам ясно следното — Макс е опитал да признае чувствата си към Анабел, не към мен, онази вечер в кръчмата.

Мисълта ми препуска напред с такава скорост, че едва успявам да я проследя. Макс каза, че има среща с някого на по питие преди партито на близнаците. Спомням си колко напрегнат беше. Искал е да разговаря с Дом за нещо и не вярвам, че е било за мен. Макс е имал угризения на съвестта, но не е било заради прелюбодейство, а заради племенницата си. Може би чувствата му към Анабел са обсебили съзнанието му, може би му е дошло в повече и е искал да излезе на чисто преди тържеството за юбилейния й десети рожден ден…

Обаче звучи налудничаво да поеме риска, като признае тези чувства на брат си. Той беше умен и щеше да знае как ще реагира Дом. Разклащам глава, за да запазя мисълта си ясна. Може би бъркам и все пак е имал предвид мен, макар и не в романтичен смисъл. Може би е отишъл в онази бирария с намерението да порицае Дом за начина, по който се отнася към мен. Макс винаги е изглеждал толкова лоялен към мен — защитаваше ме и заставаше на моя страна, опълчвайки се на брат си. Дом несъмнено е интерпретирал това като доказателство, че имаме връзка. Макс може просто да е отишъл с намерението да поиска от Дом да се отдръпне, да сдържи грубиянското си поведение поне на рождения ден на близнаците. В крайна сметка Макс не е имал представа, че се глася да напусна Дом. Не е имало откъде да знае, че ще запали фитил, който ще изстреля брат му у нас, ще разкрие плана ми и ще го разбие на пух и прах…

Опитвам се да си представя двамата братя лице в лице в заведението, старите вражди между тях и чувството на неприязън достигат точка на кипене. Лесно мога да си представя резкия и арогантен отговор на Дом. Макс е ударил няколко уискита и е изгубил способността да държи езика си зад зъбите. Не е могъл да избие Анабел от съзнанието си. Опитал е да стои настрана, но е бил толкова привлечен от нея, че не е успял да се въздържи да не дава гласност на чувствата си. Просто е имал нужда да говори за нея: тези сини очи, тази красива коса… Опиянен от увлечението си по Анабел, както и от алкохола, той е започнал да си играе с огъня, неспособен да опази тайната за фиксидеята си да получи това, което не му е позволено. Маниакалното увлечение по дъщеря ми…

Стените като че ли се приближават към мен. Имам усещането, че съм погълната от мрак и се насилвам да не изпадам в паника, а да мисля рационално за Макс, когото познавах от десет години. Той винаги е обожавал Анабел и все не можеше да откъсне поглед от нея. Чувствам се толкова виновна, че не съм осъзнала как неговото благоговение е станало по-дълбоко от това на един любящ чичо. Побиват ме тръпки всеки път, когато си помисля как е опитвал да я докосва. Но дали съм заслепена от собствената си майчинска вина? Чудовище ли е Макс, щом всичко е било само в главата му? Стигнал е доста близо, знам го от дневника на Анабел, и това е достатъчно срамно и вредно. Но дълбоко в себе си съм убедена, че Макс никога не е дал практически израз на извратените си желания. Той боготвореше Анабел и искаше да я притежава по някакъв начин — може би дори не физически. Тя е ангелът на върха на коледната елха и засенчва всички, както Дом веднъж заяви. Макс просто имаше нужда да бъде около Анабел. Тя усещаше това и то я караше да се чувства много неловко, което е съвсем разбираемо. И може би Макс е започнал да разбира, че фантазиите му трябва да спрат.

Усещам изблик на покровителско чувство към Анабел и изпитвам увереност в нещо, в което се съмнявах с такова отчаяние — че познавам дъщеря си и знам, че тя щеше да ми каже, ако Макс беше пресякъл границата. Той е навлязъл в личното й пространство, кръжал е около нея като нощна пеперуда. Опитвал е да се домогне до пламъка, който го е пленил, но и който в крайна сметка би го унищожил. А след това е осъзнал, че си играе с огъня, като прекарва толкова време около племенницата си, и в деня преди десетия й рожден ден — ден, който искаше да превърне в специален — чувствата му са станали по-силни от него самия. Объркан, отчаян и смутен — а след това и пиян, той се е обърнал към единствения друг човек, способен да оцени омагьосващия чар на Анабел, с надеждата да намери успокоение, утеха и разбиране. Може би дори прошка.

Изглежда ми невероятно, че е възможно Макс да е очаквал да получи някое от тези неща от Дом. Един глас ми напомня колко лесно може да самооправдаеш вината си и да представиш като нормално дори най-непростимото действие. Едва тогава разбрах, че децата ми може да са в опасност и аз трябва да намеря сили да напусна Дом. Дотогава се самоубеждавах, че ако децата ми не знаят за неговата агресия, то няма да пострадат. Колко дълго Макс си е казвал, че може да гледа, стига да не пипа? Почти успявам да чуя как вътрешният му глас говори ли, говори в опит да го убеди, че не върши нищо грешно, че никой не е наранен… Той умря, без да знае точно колко хора бяха наранени.

Истински педофил ли е бил Макс, или просто самотен мъж, опиянен от красотата на невинното лице на дъщеря ми? Не съм сигурна дали някога въобще ще разбера със сигурност, но знам, че Дом дори не му е дал шанс да довърши заблудената си пиянска изповед. Той винаги действа първосигнално и веднага си е направил грешното заключение, че с Макс сме любовници, затова се е втурнал към вкъщи да ме накаже. И тогава, още на следващата сутрин, е отмъстил и на брат си…

Дом беше прав за едно. Макс си плати. Не мога да понеса мисълта, че Анабел също плати цена — за извратените страсти на чичо си, заради тесногръдото собственическо чувство на баща си и заради моята наивност.

Не може нещата да приключат така. Няма да позволя.

Сърцето ми бие толкова силно, че отеква в ушите ми. Обръщам глава, за да кажа на Дом какво съм осъзнала. Да го помоля да се предаде и да ни даде шанс да поговорим, но гърлото ми пресъхва, когато виждам изражението на лицето му.

— Ако аз умра, ти също умираш — прошепва тихо в ухото ми, а наболата му брада драска бузата ми.

Твърде късно е. Станалото преди вече няма значение. Завесата скоро ще бъде спусната. Стискам в ръце книгата и се моля детективът да побърза да направи нещо. От това, което казва, разбирам, че заедно с него са инспектор Бакстър и професор Ернандес. Това са трима мъже срещу един и те със сигурност са дошли въоръжени и подготвени. Оглеждам стаята и се чудя дали не трябва да се отскубна и да се скрия под леглото, докато детективите нахълтат и…

— Може би ще можете да ни помогнете и по-нататък с разследването, Доминик — най-сетне продължава детективът. — Доказателствата срещу брат ви бяха изцяло косвени. Криминалистите бяха удовлетворени, но аз не се вързах. Виждате ли, няма реален мотив. Обърнах това място с главата надолу и не можах да намеря нищо, което да ни е от полза. Обаче трябва да изтъкна, че сега всичко изглежда леко различно. Някой е свършил добра работа с разчистването на мястото. Едва го разпознавам. Ваше дело, предполагам? Манипулирали сте доказателствата — казва той, отново в опит да подмами Дом, който още отказва да захапе стръвта. — Може би с вас ще трябва малко да си поговорим за това. И за децата.

Краката ми съвсем омекват и аз не успявам да сдържа стенанието, идващо дълбоко от гърлото ми. Обръщам глава и поглеждам умоляващо към Дом. Искам с поглед да го помоля да се предаде. Но той гледа втренчено, очите му са кървясали и главата му леко потреперва. Той улавя шокирания ми поглед и се намръщва. Придърпва ме по-близо до себе си, забива пръсти дълбоко в ребрата ми, за да не падна на пода, и аз почти губя съзнание от усилието да не изкрещя.

Децата ми. Какво за тях?

— Хайде, Доминик. Не можете да се скриете от нас. Живеем в параноична цифрова епоха. Проследяваме всяко движение, което можем. Видяхме ви на кадри от охранителни камери как внасяте Мадлин в тази къща. Късмет е, че брат ви е живял толкова близо до кръчмата. Нейните камери са ви уловили много добре. Но можем да ви помогнем да намерите изход, Доминик. Няма нужда да се чувствате притиснат в ъгъла.

Никога не притискай в ъгъла диво животно.

Тези думи изникват в съзнанието ми отнякъде. Може би са се набили в главата ми от любимата програма на близнаците за дивата природа или от някой от учебниците им. Дом няма какво да губи. Независимо колко ми се иска да не е така, истината е, че не го е грижа за мен — жената, за която е убеден, че го е предала. Не му пука и за близнаците — децата, които не смята за свои. Виждайки обезумелия му поглед, започвам да подозирам, че вече не го интересува абсолютно нищо. Думите на детектива ще бъдат като червен плат за безразсъден гневен бик, който не изпитва страх.

— Не се нуждая от помощта ви — изръмжава Дом. — Не се нуждая от никого. Мога да приключа това и сам. Моето семейство, моите правила.

Изказването му ме прерязва по-остро от ножа, опрян в кожата ми. Звезди танцуват пред очите ми в мрака, който ме обгръща като завеса. Спомням си как всяка вечер лежах неподвижно на леглото в очакване Дом да се прибере. Помня самотата, както и унижението от това винаги да го усмирявам, от страх да не насочи агресията си към близнаците. Сещам се как влезе с гръм и трясък у нас, след като се видя с Макс в заведението. Така и не ми даде шанс да обясня, винаги си мислеше най-лошото за мен. Обливат ме горещи вълни, които тръгват от краката нагоре. Минават през диафрагмата, през ръцете и стигат чак до пръстите. Електрически заряд от гняв, който ме кара да предприема нещо.

— Ние не сме твое семейство! — Думите излизат от устата ми като вой в студения въздух. Аз съм притиснатото в ъгъла диво животно, но отказвам повече да бъда в клетка. Представям си лицата на близнаците и запазвам този образ в съзнанието си, когато се втурвам към леглото в тъмната стая и издавам вик на болка и отчаяние с пълно гърло. Трябва само да се отдалеча от вратата, за да оставя детективите да нахлуят. Трябва да поставя някаква временна преграда между мен и Дом. Това е всичко. Сигурно прикритие само за няколко секунди.

— Ти си само моя. Винаги си била моя — изръмжава Дом.

Той успява да ме улови още преди да направя втора крачка. Разтваря пръсти и сграбчва двете ми ръце. Дневникът пада на пода, докато той ме завърта и натиска ръцете ми към туптящите си гърди. Навежда глава и за секунда имам чувството, че иска да ме целуне. Дърпам се в опит да се отскубна, но краката ми се подкосяват от слабост.

Чувам силни ритмични блъскания по вратата на спалнята и звук от трошене на дърво. Но аз сякаш съм в ступор. Двамата с Дом се намираме в издигащ се нагоре мехур, а подът изчезва под нас. Звуците са заглушени и аз не мога да отлепя очи от лицето на Дом, докато той внимателно ме вдига на крака, задържа ме, а след това навежда глава към моята. Обзема ме ужас. Не мога да се движа или да дишам. Вцепенена съм от изцъклените му очи и свиването на устата му, така че не забелязвам как той бърка в джоба на панталона си. Поглеждам надолу чак когато усещам нещо твърдо и студено да се притиска към лявата ми ръка.

Сватбеният ми пръстен.

Изведнъж си спомням съня си. Булчинската ми рокля пада на пода, Дом завърта венчалната халка на пръста ми. Той наистина ме е докосвал, дошъл е да ме види в болницата и е опитал да ме задуши, като в същото време е свалял халката от пръста ми. В неговите очи съм изгубила правото да я нося. Искал е да се отърве от нея, както е искал и да се отърве от мен.

Тогава осъзнавам, че Дом всъщност поставя халката на пръста ми и тика ножа в другата ми ръка. В същия момент звукът от разбиването на вратата ме изважда от моя транс. Светлина от фенер танцува по стените и се спира върху Дом, докато той ме дърпа към себе си и ме прегръща почти с нежност към гърдите си. Придърпва ме все по-близо и по-близо към тялото си и се люлее настрани, като че ли танцува в ритъма на някаква музика. Тихо си тананика. Познавам тази мелодия. Това е песента, която избрахме заедно за първия си танц.

— Дом. — Гласът ми заглъхва, когато осъзнавам, че ножът между нас потъва дълбоко в плът. Бързо късо движение и той се плъзга лесно, дълбоко, фатално. Олюлявам се и започва да ми притъмнява, докато горещата кръв блика върху мен и капе шумно по дървения под.

Поглеждам надолу и виждам големите ръце на Дом все още обгърнати около моите. Пръстите ми държат ножа за стекове. Сега се сещам, че Макс ни го подари като сватбен подарък преди десет години. Черната дървена дръжка е притисната болезнено към дланта на дясната ми ръка. Дългото му острие е забито дълбоко в гърдите на съпруга ми.