Саманта Кинг
Изборът (48)

47

Завесите са спуснати и малката алея за паркиране е празна. Поглеждам през прозореца на колата, оглеждам улицата и виждам, че завесите на всички съседи са спуснати в есенния здрач. Типична спокойна понеделник вечер по нашата тиха улица. Някак си очаквах да е по-различна, но само аз съм се променила.

И сезонът. Напуснала съм тази къща, тази улица в края на май, на прага на английското лято. Сега е септември и листата са пожълтели и греят като жарава от светлината на уличните лампи. Застанали сме на осветено място пред къщата. Иска ми се инспектор Уоткинс да беше избрал някое по-тъмно надолу по улицата, за да не се набиваме на очи. Но предполагам, че всички съседи така или иначе вече са научили. Сигурно инспектор Бакстър вече е потропал на вратите им.

Поне нямаше нужда от полицейски светлини. Пропълзяхме през задръстванията в Туикънхам, покрай Хамптън Хил, подминахме Бъши парк и поехме към Хамптън без виещи сирени, които да бият тревога. Нищо, което да привлича внимание към нас и да ни дава предимство в трафика. Няма извънредна ситуация. Има просто силно спиращо дъха чувство за спешност, което ме кара да скърцам със зъби и да стискам колана, докато кокалчетата на пръстите ми побелеят.

Детективът гаси двигателя и когато бръмченето на мотора затихва, единствените звуци, които чувам, са пращенето на полицейската радиостанция и хриповете в дишането ми. От задната седалка наблюдавам как инспектор Уоткинс поглежда в страничното огледало, а после към часовника си. Изважда тефтерчето от джоба си, а след това се обръща към седящата до него Мишел. Опитвам се да разтълкувам безмълвната им размяна на погледи, не искам да ги питам какво си мислят. Не искам да чувам баналности… или истината.

Хващам ръцете си една в друга, за да спра треперенето им. Подскачам, когато професор Ернандес се навежда от другия край на кожената седалка, поставя ръцете си върху моите и ги стиска. Сепвам се, защото ми напомня за докосването на Дом, но нежният допир на лекаря е коренно различен от мечешката хватка на съпруга ми. Аз също стискам ръцете му и физическият контакт ми носи известна утеха. По тялото ми обаче все още пробягват тръпки.

Треперя неудържимо, но не ми е студено. В полицейската кола е топло и прозорците започват да се запотяват. Мишел ми даде назаем чисти дрехи, за да се преоблека, след като се изкъпах в полицейското управление. Обикновено свободно черно долнище и мек червеникавокафяв суитчър. Чувствам се малко по-човешки, след като измих и вързах косата си. Мишел ми донесе и термос с горещ сладък чай, бутилка вода, плодове и сандвичи, които изядох и изпих автоматично. Нямах апетит, но знаех, че имам нужда да презаредя изнемощелия си организъм. Изпих лекарството, което докторът ми даде с надеждата, че ще ме посъживи след всичко, което преживях, и ще ми даде сила за предстоящото.

Прекарах в полицейското управление по-малко от час, преди Луси и близнаците официално да бъдат обявени за изчезнали.

— Все още няма никакъв отговор в къщата — каза по-рано инспектор Уоткинс, облегна лакът на бюрото и разтри очите си с другата ръка. Питах се защо още е на смяна. — Разбира се, тази сутрин разбихме вратата и влязохме. Заварихме страхотна бъркотия във всички стаи. Извиках колегите криминалисти да претърсят всичко. Но нямаше и следа от децата. Или от приятелката ви. Проверихме в магазина й в Тедингтън, но не са я виждали от няколко дни. — Той погледна бележките си, преди да потвърди. — Момичето каза, че последно е била там в петък сутринта.

Деня, в който Дом ме взе от болницата и каза, че просто трябвало да отскочи до вкъщи, за да се погрижи за няколко неща…

— И тя не е сметнала това за странно? Не й ли е хрумнало да подаде сигнал, че Луси е в неизвестност, когато не се е появила през уикенда? — попитах раздразнено заради шока и страха за децата ми. Наведох се и хвърлих остатъка от сандвича си в кошчето за боклук на детектива. Не можех да преглътна и хапка повече.

— Тя е нова. Тъкмо е започнала работа там. Не каза ли така, шефе? — намеси се Мишел.

— Страхотен момент е уцелила — отвръщам с горчивина. Спомням си разговора за магазина, който дочух между Дом и Луси в ярко тъмния свят на подсъзнанието ми. — Съжалявам, нямах предвид… Просто съм толкова…

— Всичко е наред. Няма за какво да се извинявате. Ще ги намерим, Мади. Ще ги намерим.

Той опита да поддържа зрителен контакт, но според мен не му се искаше. Видях какви скришни погледи ми хвърляха полицаите, когато Мишел ме вкара в офиса. Знаех какво си мислят всички. И аз си го мислех почти през цялото време от момента, в който Дом ме качи по стълбите в къщата на Макс и заключи вратата.

Най-сетне се завърнах, а децата ми ги няма. В неизвестност са. Предполага се, че са мъртви.

— Момичето също така е разбрало, че Луси се мести в ново жилище. Затова е помислило, че е заета с изнасянето, и когато не се е появила, не му е отдало голямо значение. Жалко, наистина. Ако се беше уплашило и беше опитало да се свърже с Луси, може би щяхме да бъдем известени по-рано за изчезването й. — Инспектор Уоткинс се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.

Питам се дали Луси действително е вярвала, че Дом се е променил след трагедията и е предложила да се пренесе при него, за да му помага с децата, или той я е принудил. И когато вече не е имал нужда от нея… Иска ми се да знаех каква е истината, но във всеки случай това няма да ми помогне да разбера къде е приятелката ми или защо е изчезнала заедно с Анабел, Ейдън и Джаспър.

— Колегите на съпруга ви изказаха доста високо мнение за него. Явно с тях се е отнасял по съвсем различен начин. Но вие най-вероятно сте наясно с това — каза Мишел. — Като цяло приятелите и колегите виждат само това, което им се позволява да видят, а не цялата истина.

— Цялата истина. Или нещо, което подсъзнанието ни преработва за нас — казвам, мислейки си за думите на доктора.

— Моля? — Мишел и детективът се спогледаха.

— Няма значение. Децата били ли са на училище? — попитах. Очите ми шареха из офиса, сякаш от бележките, закачени по стените, ще изскочат някакви улики за местонахождението им. Загледах се безизразно в карта на Обединеното кралство, разпъната върху две коркови дъски. Върху нея на места бяха забодени цветни кабарчета. Дали това са сведения за местата, на които съм била, за местонахожденията на Дом или е изцяло друг случай? Очите ми блуждаят из цветната плетеница от пътища нагоре-надолу по картата. Погледът ми се спира на южния бряг и сърцето ми се разтуптява, когато пред мен сякаш изскача думата „Брайтън“.

— До петък. Учителката им каза, че са били сломени, но са посещавали часовете. Заяви, че специално са ги наглеждали предвид обстоятелствата. Всички все още мислят, че сте в кома — каза инспектор Уоткинс и погледна към Мишел за потвърждение.

Тя кимна, продължавайки да дъвче молива си. Наблюдавах я как дискретно вади люспесто парче, заседнало между зъбите й.

— А днес? Били ли са на училище днес? — питам. Опитвам се да уловя мисъл, която все ми убягва. — Ако са били на училище, може би просто са в дома на някое приятелче да играят. Нови приятели, които никога не съм виждала. — Вече им бях дала всички имена и номера, които можех да си спомня. Провериха ги, но не откриха нищо.

— Национална учителска стачка. — Инспектор Уоткинс отново провери в тефтера си за потвърждение.

— Мамка му — каза Мишел, хвърляйки обезобразения молив в кошчето.

— Точно така. Затова никой не се е запитал защо Луси не е на работа през уикенда. Всички са предполагали, че просто е заета с преместването. А децата са ходили редовно на училище до петък. Дом явно се е погрижил да убеди всички, че няма нищо нередно. Нещата са ескалирали и плановете му са се променили чак когато е дошъл да ви види — каза детективът и погледна часовника си.

Защото разбра, че съм мислела Анабел за мъртва.

Това го е накарало да премине към следващата стъпка. Осъзнал е, че планът му е бил успешен и аз действително съм вярвала, че съм предпочела едното си дете пред другото. Възползвал се е от този шанс, за да ме заключи и да ме изтезава, докато не се съглася да съдействам в плана му за бягство. Държал е дневника на Анабел, в случай че се нуждае от доказателство, че е действал, за да защити семейството си от едно чудовище. Може би дори е подготвил обяснение, включващо самозащита. Той е виновникът, но се е възползвал от моето чувство за вина, поднесено му на тепсия. Отново му позволих да вземе преимущество и да ми нанесе удар.

— Брайтън — изправих се изведнъж, когато ми светна лампичката. Бързо се придвижих към картата, протегнах ръка и проследих с пръст диагоналната оранжева линия, по която автомобилен път М23 излиза от Лондон и се влива в магистрала А23. Пръстът ми проследява целия път до светлосиния цвят, с който е изобразен Ламаншът.

— Моля? — казаха в един глас инспектор Уоткинс и Мишел и се обърнаха да видят точката, която сочеше пръстът ми.

— Луси има вила в Брайтън. Малко вероятно е, но… може да е отишла там. Да е взела децата. Не знам… възможно ли е? — Сърцето ми започва да тупти още по-силно, докато се питам дали действително е вероятно. Искаше ми се да е. Исках да отида веднага и да заваря как всички ядат панирана риба с пържени картофи на каменистия плаж. Гледат залеза и си говорят за деня, в който ще се прибера при тях.

— Дайте ми адреса — каза рязко инспектор Уоткинс и ми подаде бележника и химикалката си. Написах го и погледнах със затаен дъх, докато вдигаше слушалката на телефона. — Задвижихме нещата — каза той, след като прекрати разговора.

— Та какъв е планът, шефе? — попита Мишел, която се изправи до мен и постави нежно ръка на рамото ми. След което ме побутна да седна обратно на стола си. — Опитай да не натоварваш краката си, Мади. Докторът каза, че трябва да си почиваш. Той отиде за още лекарства, но междувременно не е лошо да поседнеш — каза тя и с усмивка смекчи наставническия си тон.

— Към адреса се е насочил полицай. Уведомили сме полицейските управления в цялата страна — каза инспектор Уоткинс. — Уговорихме се да се срещнем отново с инспектор Бакстър в къщата ви след час. В момента той е в квартала и чука по съседските врати, за да разбере дали някой е видял или чул нещо, което би ни дало насока. Ще потегля натам след малко. Искам да огледам отново мястото. И след това ще…

— Искам да бъда там — заявих твърдо.

— Ами, не съм сигурен дали… — Детективът изглеждаше шокиран от предложението и вдига ръце в знак на отказ.

— Искам да бъда там — повторих. Нарочно го погледнах право в очите, за да види агонията, изписана на лицето ми. — Ще претърсите пак задния двор, нали? Това планирате да направите. Няма следа от тях вътре в къщата или в магазина на Луси. Никой от приятелите им от училище не ги е виждал. Вашият детектив потропа по вратите. Ако не са в Брайтън, тогава мога да се сетя само за още една възможност. И вие си мислите за същото, нали? — Гърдите ми се стягат от сподавен плач, който преминава в раздираща кашлица.

Усещам, че горя. Мишел е права. Наистина трябва да съм в леглото и навярно обратно в болницата. Но няма начин да оставя детективите да се върнат в дома ми, без да отида с тях.

— Може би ще е по-добре, ако момчетата ни се обадят след това, не мислиш ли? — каза Мишел, взе одеяло от един шкаф и зави раменете ми. — Аз ще остана тук с теб. Нали можем да си говорим на „ти“? Почини си и ги остави да търсят. Не си във върхова форма. Те ще ни се обадят веднага щом намерят нещо.

— Не! Веднъж изгубих семейството си и току-що видях как съпругът ми умира пред очите ми. Той ме обвини, че съм използвачка, непотребен член на това семейство, безполезна…

— Съпругът ти явно не е бил с всичкия си, Мади. Не трябва да се хващаш на…

— Няма да стоя тук и да пия чай, докато губя децата си за втори път — казах и едва се сдържах да не тропна с крак.

— Ами тогава това решава нещата — каза Мишел и повдигна вежди към инспектор Уоткинс. — Ей сега се връщам. Само имам нужда да…

— Можеш да пушиш по пътя, Мишел. Хайде да вървим — каза твърдо детективът.