Саманта Кинг
Изборът (41)

40

Всяко вдишване и издишване стърже гърлото ми. Обзема ме тягостно чувство на страх, когато чувам тези думи. Думите, които никога няма да забравя. Осъзнавам, че съм чувала мъжа си да ги изрича неведнъж. В едно слънчево утро в края на май — идеален ден за парти на басейна. Десетият рожден ден на близнаците.

Избирай едното, кучко!

И най-накрая си спомням…

Спомням си, че бе денят преди рождения ден на близнаците. Бях нервна като котка, на която й предстои да роди котенца. Куфарът ми беше приготвен и прибран на скришно място в гардероба. Дом щеше да работи до късно, така поне беше казал. Знаех, че беше излязъл да пие, както правеше повечето нощи. Знаех, че ще се прибере късно с очакване да изпълня съпружеските си задължения, а след това ще ме удари, ако не е напълно задоволен.

Спомням си, че Макс се отби у нас с ново дивиди. Бях го поканила да остане и да го гледа с нас, но той изглеждаше нервен и каза, че има среща с някого на по питие. Така че оставих близнаците да гледат филма и обикалях нервно къщата, проверявайки всеки долап и рафт, за да съм сигурна, че не съм забравила нещо, от което те ще имат нужда. Аз самата можех да си тръгна и с дрехите на гърба. Напусках Дом, отвеждах децата със себе си на безопасно място и не ме беше грижа дали ще сме разорени до края на живота си, стига да бъдем свободни.

Не бях казала на Анабел и Ейдън, че ще тръгнем след тяхното тържество. Не исках да им развалям рождения ден, а освен това знаех, че няма начин да не издадат нещо. Дом щеше да забележи трепетното им очакване и всичко щеше да бъде изгубено. Той щеше да се отправи към гарата веднага след партито, за да замине за среща в Манчестър. След което на мен ми оставаше само да измъкна децата и куфара през задната врата, където щяхме да минем по пътеката и да хванем таксито, което бях поръчала да ни чака в края на улицата.

Проверих чантата си за стотен път. Ключът за вилата на Луси в Брайтън беше у мен. Бе невероятно щедро от нейна страна да ни разреши да останем там известно време, макар да твърдеше, че не е никакъв проблем. Луси беше купила вилата преди няколко години, след като наследи пари от пралеля си, и я даваше под наем на туристи. Това беше мястото, където планираше да се премести след пенсия. Каза, че след като е напуснала Девън, не е спирала да мечтае отново да живее край морето. Но тъй като за целта първо трябваше да изкара повече пари от магазина за деликатеси, с радост ни предостави къщата като убежище.

Вече няколко пъти се бях срещала с агент на недвижими имоти в Брайтън под претекст, че водя близнаците на разходка до морския бряг. Всичко беше уредено. Билетите за влака бяха резервирани, жилището осигурено, а таксито щеше да дойде половин час след като са си тръгнали и последните гости…

Обаче Анабел и Ейдън щяха да бъдат разочаровани. Тревожех се за това. Винаги с мъка прикривах синините по тялото си и макар да знаех, че те бяха много по-кротки около баща си, отколкото около мен, го отдавах на това, че той е много по-гръмогласен. Повечето хора се сливат със заобикалящата среда, когато са около Дом. Това не означаваше, че близнаците ги беше страх от него. Или пък се бояха? Не можех да бъда напълно сигурна и това до голяма степен обосноваваше решението ми да го напусна… Никога не бих позволила нещо лошо да се случи на децата ми. Аз ги доведох на този свят и те бяха моят живот.

Помня как търсех нещо, което да скрия в куфара, за да утеша Анабел през първата ни нощ далеч от вкъщи. Промъкнах се в спалнята й и бързо се огледах за нещо, което би върнало усмивката на лицето й. Напоследък тя растеше много бързо и сменяше плюшените мечета със списания за тийнейджъри, но беше предана на пандата си. Само че нямаше как да я прибера в куфара. Анабел всяка вечер спеше с нея и със сигурност щеше да я търси преди лягане. Трябваше да е нещо друго — играчка, за която може би е забравила и която ще се зарадва да види отново. Толкова ще се зарадва, че вниманието й да се разсее от факта, че бягаме…

Спомням си как бръкнах под леглото, ръката ми опипваше на сляпо в търсене на нещо, каквото и да е. Помня силната изненада, когато дланта ми докосна острите ръбове на книга с твърди корици. Сещам се как извадих книгата изпод леглото и се усмихнах на белите рози на подвързията. Бях забравила, че бях купила дневника на Анабел, за да си записва истории от своя живот. Вероятно тя също го бе забравила, помислих си, но реших да хвърля бърз поглед из страниците.

Шок. Унищожение… Помня тези чувства и как тялото ми се парализира от тях. Спомням си как бях коленичила на пода с треперещи ръце и силно чувство на гадене в стомаха. Пресегнах се към пандата, опрях лице в корема й и плаках, докато не ме заболя гърлото. Гърдите ми изгаряха от усилието да не издам звук, за да не ме чуе някой. Спомням си, че опитах да говоря с Анабел в стаята й, пробвах да я придумам да бъде откровена с мен и се почувствах отчаяна и безсилна, когато тя не пожела.

Обзе ме чувство за вина. Не знаех. Не я предпазих. Разочаровах я. Но който и да й бе сторил това, щях да разбера. Щях да направя всичко по силите си да го накарам да си плати. Трябваше да се придържам към плана да отведа децата далеч и всичко щеше да бъде наред…

Прекарах вечерта зашеметена. Събрах подаръците за рождения ден на купчина в хола, след като близнаците си легнаха. С помощта на панделки закачих балони с надпис „Честит 10-и рожден ден“ за кутиите — лилави за Анабел и червени за Ейдън. Дом беше пиян, когато се прибра, а аз се направих на заспала. Спомням си как се спъваше из стаята, тряскаше вратите на шкафовете и се блъскаше в стените. Как горещата груба ръка опипа гърдите ми и ги стисна толкова силно, че едва не извиках от болка. Как ме обърна по корем и се просна върху мен. Спомням си болката от дърпането на косата ми. Подобното на изгаряне чувство между краката ми, когато разкъса клина и проникна с грубо движение — един, два, три пъти. Как изпръхтя, когато слезе от мен.

Спомням си, че лежах будна цяла нощ и просто чаках светлината на утрото и началото на последния ден, в който трябваше да се примирявам с цялото това нещастие. След това в полумрака, когато нощта отстъпваше място на утринта, си спомням кавгата и гнева на Дом, преди да изхвърчи навън. И всичко след това като на забързан кадър. Как украсявам тортата, разговарям с близнаците, усмихвам се, но наум трескаво си повтарям всичко, което трябва да направя след партито — куфар, снимка, билети… Всичко, което ми е скъпо.

Грабвай близнаците и тръгвай!

Затварям очи, мрачната и влажна спалня на Макс изчезва и аз се връщам там, в собствения си дом, на сутринта на 10-ия рожден ден на близнаците…