Саманта Кинг
Изборът (34)

33

Намирам за любопитно, че в ярко мрачния свят на моето безсъзнание аз постоянно сънувах. А сега, когато се върнах в пълно съзнание, не сънувам нищо, когато спя. Уморена след разговора с лекаря, реших да се върна в леглото и да си почина, докато Дом се върне, без никакви очаквания да заспя. Осъзнавам, че не съм сънувала Анабел, но лежа тук в приглушената светлина на стаята, мислейки си само за нея.

Дъщеря ми е жива.

Сега разбирам как чувството ми за вина, че съм изоставила Анабел, е било изкривено от травмирания мозък и превърнато в убеждение, че тя е застреляна. Разбирам, че Макс е искал да ме накаже и същевременно да погребе истината за интереса си към Анабел. Това, което още не разбирам, е, как стана така, че Анабел е жива, а аз за малко не умрях…

Чудя се дали не означава, че в края на краищата Макс е бил ръководен повече от гняв срещу мен, отколкото от нуждата да скрие, че е преследвал дъщеря ми. В крайна сметка той е отнел собствения си живот. Знаел е, че никога няма да бъде съден за това, че я е съблазнявал. Нямало е значение дали тя ще живее. Важното е било аз да умра. Може би просто не му е стискало да нарани племенницата си, защото съвестта му се е обадила или защото я е обожавал твърде много. Може би е насочил оръжието към Анабел, но е променил решението си в последния момент.

Или може би това означава, че в края на краищата не съм избрала Анабел…

Няма как да знам. Мъртвите не говорят, както каза Дом. И сега полицията приключва случая, защото, доколкото им е известно, жертвата е оцеляла, а извършителят е мъртъв. Не могат да арестуват Макс. Не може да има дело за убийство. Само че мен ме тормози не вината на Макс, а моята. Когато бях заставена да избирам между децата си с насочен срещу мен пистолет, чие име съм изрекла?

Нямам любимец. Обичам децата си еднакво.

Дом винаги е твърдял, че обичам повече Ейдън. Още от онзи кошмар в Корнуол той не спира да ми го натяква до пълно вманиачаване. Въпреки че Анабел е жива — а може би защото е жива и ме чака у дома, имам чувството, че е по-важно откогато и да било да узная отговора. Все още не си спомням напълно какво действително се случи сутринта на рождения им ден. Дом не може да ми помогне, нито полицията.

Имаше само двама свидетели.

Знам, че последната ми надежда да намеря отново мир е в децата ми. Да ги държа в скута си, да ги обичам — и да им задам въпроса, който не ми дава мира: Какво направи мама?