Саманта Кинг
Изборът (14)

13

Ейдън танцува из хола. Радостните му викове ме привличат като магнит и аз се откъсвам от мъчителните спомени, за да се полюбувам как подскача наоколо с някаква лъскава златна статуетка над главата си.

Осъзнавам, че това е трофей. Плувен трофей. При това положение трябва да е неделя — състезанията по плуване почти винаги са в неделя. Нима изгубих цял ден, заключена вътре в мислите си?

Изглежда времето все още няма значение за мен. Но се хващам за тази малка подробност. Уикенд е и Ейдън ще си бъде у дома. Може би днес ще възвърна гласа си и ще намеря начин да прескоча тази ужасна пропаст между нас. Вероятно е спечелил някакъв турнир тази сутрин, мисля си. Усмихвам се на радостта, която не съм виждала толкова дълго на лицето му, но се чувствам тъжна, че не съм била там, за да го подкрепя. Иска ми се Дом да ми беше казал за това, вместо да ме оставя да спя. Чудя се дали умишлено държи Ейдън далеч от мен. Може би иска да ме изолира. Може би умишлено възпира нашия син — да го защити от страданието да види травмираната си объркана майка или пък да накаже мен за това, което сторих?

Или може би не е умишлено. Може би просто ме е оставил да спя тази сутрин, защото изглеждам изтощена. Наистина се чувствам ужасно уморена. Толкова немощна, че едва се движа. Извикването на спомени ме накара да изтръпна от емоции. Всичко боли, нервните ми окончания сякаш бръмчат, пръстите ми пулсират горещо, а главоболието ми не минава.

Това е нещо ново, признавам с изненада. Толкова дълго време нямах почти никакви телесни усещания, физическите ми сетива бяха сковани от скръб. Сега поне изпитвам болка, което си е нещо като напредък. Макар да се притеснявам, че стресът е отслабил имунната ми система и може да съм развила някакво заболяване. Все още ми се губят отрязъци от време и като цяло се чувствам объркана и дезориентирана. Вероятно трябва да се видя с личния си лекар, но все още не мога да събера кураж да изляза от къщата. Дали тя ходи на домашни посещения…

Откъсвам се от тази мисъл, когато забелязвам светлия ореол на следобедното слънце, който озарява Ейдън в центъра на стаята. Изглежда поотслабнал и косата му отново е скъсена. Чудя се дали е решил да се подстриже за състезанието, или Дом се е възползвал от отсъствието на разсъдъка ми, за да окастри бляскавата му корона, така че да изглежда по-мъжествен, както винаги е настоявал. Дали Ейдън не е погледнал тревожно през рамото си, очаквайки да го спася, когато баща му го е повлякъл насила към бръснаря?

Дали е протегнал умолително ръка, когато избрах сестра му?

Въпросът ме заслепява и не мога да спра ума си да потъне в още по-мрачни мисли… Дали не посочих Анабел с кимване или жест? Дали тя ме е погледнала с объркване в очите? Дали агонията от моето предателство е разкъсала сърцето й на парчета още преди убиецът да стреля? Дали Ейдън е гледал ужасен как целият му свят се разпада, а след това е побягнал да спаси живота си, да избяга от жената, която би трябвало да даде своя живот, за да спаси техните?

Спри. Не отивай там. Опитвам се да си наложа да не се връщам в миналото. Трябва да остана тук и сега. Днес Ейдън е победител и аз съм изключително щастлива да видя радостта му. Просто ми се иска да бях там и да ликувам с него. Егоистично се питам дали би могъл да се обърне към мен, да сподели вълнението, изненадата и гордостта си с мама, както щеше да направи преди. Когато Анабел беше тук.

Тя щеше да е толкова горда.

Копнея Ейдън да срещне погледа ми и да прочете мислите ми, без да се налага да чува думите, които не съм в състояние да изговоря. Да ни е достатъчна една усмивка да се разберем, спомняйки си как двамата с Анабел тичаха в кръг из стаята, а след това тя го дразнеше, че я е изпреварил само защото го е оставила.

Ейдън се спира за миг и очите му сякаш срещат моите. Те са по-сини от морето в Корнуол и имат малки златни петънца в ирисите. Зениците му са като черни мъниста на фона на яркото слънце, което изпълва стаята. Толкова съжалявам, скъпи. Мисълта пулсира през мен. Всячески опитвам да изкажа думите, но те са заклещени в гърлото ми. Правя опит да се усмихна, но не се получава.

Затварям очи и мигновено виждам черна маска, големи ръце в ръкавици, оръжие, насочено към лицето ми. Очите на Анабел са толкова широко отворени, че бялото около сапфирените й ириси блести като китайски порцелан. Виждам, че очите на Ейдън са замъглени от шок и ужас, сякаш страхът го е пренесъл някъде другаде. Поглежда право през мен, сякаш съм невидима, както прави всеки ден оттогава.

Защо избра Анабел, мамо?

Виждам този въпрос в очите му постоянно. Моето нежно чувствително момче, което винаги е било на крачка зад Анабел. Моят срамежлив любящ син, който бе толкова по-открито привързан и имаше нужда от мен. И все още не мога да му дам отговор, мисля си мрачно. Не мога да му го обясня, защото нямам обяснение дори за себе си. Родителите, които си шепнат тайно на входа на училището, са прави. Що за майка избира едното си дете пред другото?

Насилвам се да послушам вътрешния си глас, който ми подсказва за още една болезнена възможност, която не мога да понеса. Обичах ли Ейдън повече от сестра му?

Наблюдавам го в мълчаливо терзание, но той се отдръпва от мен. В следващия миг ръцете му, летящи във въздуха, закачат върха на стъклен трофей над камината в стил ар деко. Тежкият предмет се накланя, пада и се разбива на искрящи парчета пред облицованата с плочки камина. Главата на блестящата стъклена фигура на шампион по голф се откъсва, а бронзовият му стик се изтърколва на една страна.

Дом се появява сякаш от нищото, вдига дясната си ръка като брадва над главата на уплашения Ейдън. Поглеждам сина си с ужас. Той лежи на килима и от устните му се оформят в сподавен вик.

Бягай!

Ейдън се премята наляво и аз виждам как върху дънките му се образува мокро петно. Малкото му лице се набръчква, карамелените лунички още по-ясно изпъкват на бялата му кожа. В очите му се четат смущение, шок и покруса.

Не се обръщай назад!

Хвърля се на пода и прикрива главата си с ръце. Завива ми се свят, чувствам се, сякаш съм завързана за тавана с главата надолу, повдига ми се, задушавам се, кръвта бушува в главата ми. Ръцете ми са като приковани с гюлета за земята и не мога да ги вдигна. Чувствам се безсилна да защитя сина си. Дом е по-висок, по-силен. Може да прекърши ръката на дете като клонка и да счупи черепа на момче с един юмрук.

Дали може да застреля десетгодишно момиче с куршум?

Мисълта се прокрадва в мен яростно и неудържимо. Не! Това е невъзможно. Напълно немислимо. Отхвърлям идеята незабавно — не на последно място, защото ако Дом беше виновен, той със сигурност вече би бил в затвора. Но все пак чувствам костите си вкаменени. Не мога да се движа, тялото ми се вкочанява, след като позволявам на шокирания ми ум да погълне истината — страх ме е от съпруга ми.

Дом, когото си спомням от миналото, е различен от този, с когото живея днес. Сега през повечето време той е унил, сдържан, отдалечен — студен, но не гневен, хладен, но не изпълнен с презрение. Трагедията го е променила, както е променила всички нас, признавам. Само насилието хвърля голяма сянка. Кавгите са нещо нормално за всеки брак, знам. Но страхът не е. Или не трябва да бъде. Все още има толкова много неща, които съм забравила, но това си спомням. Нещата между нас не бяха наред. Дом ме удари веднъж — дали не ме е ударил пак?

Наранявал ли е децата ми?

Няма как да съм сигурна, но не мога да поема риска. Виждам как ръката на Дом пада, докато се обръща. Красивото му лице е бяло като това на сина му. Очите му са притворени над изпитите му бузи, раменете му се превиват, докато се изнизва от стаята с нащърбено парче стъкло в едната ръка и огънат миниатюрен бронзов стик за голф в другата.

Скрий се!

Ейдън се довлича до пианото в ъгъла на хола и се свива под него с колене, прилепени към гърдите. Той слага длани на лицето си и ридае. Знам категорично, че не мога да преценя дали това затишие ще е само временно. Трябва да си стегна багажа и да замина. Където и да е. В дома на Луси? Няма значение. Трябва само да се махна от тази къща.

И трябва да взема сина си с мен.