Саманта Кинг
Изборът (23)

22

Пак чувам вятърните камбанки. Наблизо са. Очите ми са отворени и виждам, че тънките бледоморави завеси са дръпнати, нагънати като корабно платно в стаята. Олеква ми, че заслепяващата лампа над леглото ми е изключена. Дневната светлина влиза през полуотворения прозорец и за пръв път забелязвам бялата дъска срещу леглото. По нея има записки — диаграми, надраскани с тъмно мастило. Прилича на моята бяла дъска. Обаче няма помен от Шей. Къде е призракът на старата ми изгора, когато се нуждая от него? Размишлявам и ме обзема горчив смях. Много боли.

Навярно съм заспала, информацията, дадена ми от сладникавия испански глас, ми е дошла в повече. Все още не мога да движа много главата си, но мога да погледна наляво само за да се уверя, че машините не са били плод на въображението ми, че не съм обратно в дневната си в очакване Ейдън да се прибере от училище. Всеки път, когато отворя очи, светът около мен сякаш се променя. Не вярвам на собствения си мозък. Но малките зелени числа мигат непрестанно срещу мен и намирам нещо успокоително в това. Значи определено съм в болница. Чувам леко електрическо жужене и познат тих писукащ звук.

Чувала съм тези звуци и преди, но ги мислех за звуци в къщата ми. Мислех, че съм у дома и че това са шумове от всекидневието. Например от даващия на задна камион, който доставя хранителни стоки на съседа г-н Купър, след което писукащият сигнал се премества странно към задния двор. Това не са били звуци от дома ми, а от медицинските апарати. Рефренът на болничния живот.

Тогава как съм чувала тези звуци в хола си?

Опитвам се да вдигна лявата си ръка да извикам някого, но е прекалено тежка. Установявам обаче, че мога да надигам леко врата си и да го завъртам наляво. Виждам как абокатът изчезва в задната част на китката ми под чистата, наскоро сложена лепенка. Усещам как във вените ми се влива течност, преминава през тялото ми и отново ме буди.

Да, будна съм, което значи, че действително съм била заспала или в безсъзнание. Три месеца? Внезапно се уплаших, като си спомних думите на лекаря.

— Но аз…

— Buenos dias, г-жо Касъл. Не се тревожете. Спахте много добре. Цяла нощ впрочем. Как се чувствате тази сутрин? — Докторът отново е до мен.

Значи и той е истински, не просто фрагмент от лош сън. Застанал е на абсолютно същото място като преди и имам чувството, че е бил до мен през цялото време, дори докато съм спяла.

Хваща дясната ми ръка рязко и я стиска — за да ме успокои или да изпробва физическите ми реакции? А може би и двете. Хубаво е, че има кой да ми държи ръката. С облекчение разбирам, че мозъкът ми още изпраща съобщения на нервните ми окончания, макар и да изпитва трудности да пуска команди в обратна посока. Може и да не мога да се движа, но все още мога да чувствам. Усещала съм и преди това докосване, сигурна съм. Все толкова нежно, успокояващо — освен онзи път, когато…

Гласът ми — получи се! Изведнъж осъзнавам, че лекарят ме е чул. Той отговори на казаното от мен, не просто е разчел настроението ми и изражението на лицето. Изненадата ме изпълва с въодушевление.

— Мога да говоря — казвам, изпробвайки отново новооткритата си способност.

— Наистина можете — казва той, сякаш не е кой знае какво. — Имали сте невероятен късмет, г-жо Касъл.

Късмет? Не изпитвам особена връзка с тази дума.

— Не се чувствам късметлийка — отговарям дрезгаво, напомняйки си да изговарям думите на глас.

— Може би не. Но както би казала майка ми, al fin es debido el honor. Всичко е добре, когато свършва добре — превежда той с кратка усмивка, взема подложката с листовете и ги разглежда.

— Това не е моята представа за щастлив край. — Затварям очи и си спомням как Ейдън и Анабел викаха радостно в един глас в края на всяка приказка за лека нощ: „Една глава лук и приказката е дотук“.

— Оцеляхте. Събудихте се. Това е позитивен развой, г-жо Касъл — казва той твърдо, като строг баща, който смъмря вироглаво дете. — Това имам предвид под думата „късмет“. Изгледите за пълно възстановяване са много добри. Всъщност тези чудовища няма да са ви нужни много дълго — посочва към апаратурата с химикалката си, след което добавя нещо в записките си. Окачва ги на леглото ми и сменя банката.

— Травми — повтарям, опитвайки се да си спомня какво ми каза снощи, преди да заспя. Нещо важно.

— Хирургът ви е свършил отлична работа. За радост няма трайно увреждане на мозъка. Както казах, извадили сте късмет. Ще продължим да ви следим много отблизо, разбира се — добавя той, приближава се към бялата дъска, където нахвърля още бележки с дребен четлив почерк. — Ще ви помогнем да стигнете до щастливия край, който търсите. Аз ще ви помогна. — Той ми хвърля поглед през рамо, устните му се изкривяват в кратка загрижена усмивка, след което пак се обръща с гръб и се връща към бележките си.

В продължение на няколко секунди гледам как ръката му се движи плавно по бялата дъска, подчертава думи, нахвърля нови.

Няма никаква логика.

Мислех си, че бялата дъска е само в главата ми, спомен от университетските лекции, които извиках в съзнанието си да ми помогнат да вкарам в ред мислите си. Ето я обаче тук, еднаква във всички отношения. Колко странно. Сякаш е сън наяве. Оглеждам бялата стая и се питам какво или кой ще се появи сега.

— Анабел — прошепвам. Името й излиза от дълбините на душата ми. — Ейдън — казвам по-високо и настойчиво. Веднага искам да го повторя просто заради удоволствието от това да го чувам, просто да се порадвам колко чудесно и банално познато звучи гласът ми. Все едно не е кой знае какво да говоря пред непознат лекар, сякаш бих могла без проблем да говоря по всяко време.

Само че не бях способна да говоря пред сина си.

Ейдън знае ли, че съм тук?

— Кой е Ейдън, г-жо Касъл? — Лекарят оставя химикалката си и се обръща към мен.

— Моят… той е моят син. — Гърлото ми се свива, думите едва успяват да си проправят път.

— А, да. Сега си спомням. Съпругът ви спомена, че е завел малкото ви момче да ви посети в „Уест Мид“ след операцията. Каза, че ще се разстрои твърде много, ако го доведе тук. Вярно е, че децата често намират болниците за плашещи. Често е най-добре да не идват на свиждане, докато пациентът не се възстанови напълно.

Ейдън ме е посетил. Той ли свиреше на флейтата? Опитвал се е да ме събуди?

Анабел щеше да го скъса от подигравки. Мама мрази този писклив звук, Ейд! Точно това обаче е била целта. Умното ми момче. Ако беше засвирил на цигулката си, красивите звуци вероятно щяха да ме пратят в още по-дълбока кома. Но пронизващите ухото ноти на флейтата могат да събудят и мъртвец. Анабел щеше да е горда с брат си. Щеше да му даде една от бързите си прегръдки, някоя от искрящите си усмивки.

— И мисля, че тъкмо е започнала новата учебна година. Така ми казва Карол, медицинската сестра. Съпругът ви сигурно опитва да поддържа нормалната рутина вкъщи, докато се оправяте.

— Тъкмо е започнала. Значи е септември? И съм тук от три месеца? — Броя наум дати. — Тук съм от рождения ден на близнаците. Края на май — казвам задъхано, а докторът продължава да гледа бележките си.

— Точно така.

— Но това значи… — Всичко ми е каша и има нещо важно, което още не мога да схвана. Нещо, което продължава да ми убягва. Мозъкът ми е като замръзнал, постепенно се топи, капе и образува тъмна локва.

— Не бързайте.

— Значи Дом ме е посетил тук. В болницата. В тази стая. — Гласът ми е сух, дрезгав, писклив и чувствам гърлото си възпалено.

— Това също е вярно. — Лекарят налива чаша вода от кана на нощното шкафче. Придържа я към устните ми и ме подканва да изпия няколко глътки. Покапвам се, а той взема кърпа и внимателно я поставя под брадичката ми.

— Но аз си бях у дома. Съпругът ми ходеше на работа. Ейдън на училище. Аз търсех нещо в къщата, те се върнаха за мен да ме наранят. Но през цялото това време съм била тук? Още откакто Анабел… Още откакто…

— Комата е удивително явление — прекъсва ме лекарят и поставя ръка върху моята, за да ме успокои. — Сигурен съм, че мозъкът ви е разнищвал много неща, докато сте били в безсъзнание. Може би е преработвал спомени от миналото. Припомнял си е случки и разговори, които сте смятали, че се случват в настоящето, но всъщност са спомени от различни минали моменти от живота ви. Травмата прави странни неща с мозъка, г-жо Касъл. Много неща още не са ни ясни.

— Това не ми помага много — казвам с въздишка.

Усмихва се.

— Сигурен съм, че всичко е изглеждало съвсем реално, както сънищата.

— Сънища? Спомени?

Тогава откъде да знам кое е било реално и кое само плод на въображението ми?

— Истината често е въпрос на възприятие. — Той издърпва стол и сяда до мен. — Истината често е нещо, което преработваме в главите си с времето. Спомняме си за даден ден или за конкретно събитие, но понякога може само да сме видели снимка от него. Мозъкът ни е изградил цяла история около едно-единствено изображение. Много впечатляващо. Едно изображение може да навърже цяла поредица от събития, които може да са се случили, а може и да не са. Миризмите и звуците често са способни да предизвикат същия процес в главата на изпадналия в безсъзнание човек.

— Вятърните камбанки.

— Съпругът ви ги донесе. Да ви напомнят за дома, така ми каза. Харесват ли ви?

— Много. И ги чувах.

— Ами разбира се. Били сте в безсъзнание, но мозъкът ви — сетивата ви — са останали до голяма степен будни. Това не е рядко срещано — казва той и наблюдава намръщената ми физиономия.

— Значи не съм просто някакъв природен куриоз. — Спомням си как Дом ме дразнеше през всички тези години. Не си спомням да е седял до леглото ми в болницата.

— Далеч не сте. Голям процент от пациентите, които са били в безсъзнание, казват, че си спомнят много от нещата, които са се случвали около тях през това време. Посочват и че са реагирали емоционално в тези случаи. Вземете за пример човек с нарушено зрение. Слухът му става по-остър. Когато съзнанието е увредено, както при комата, подсъзнанието понякога заживява свой собствен живот.

— Обзалагам се обаче, че е изглеждало много странно. Нищо чудно, че Дом е стоял настрана.

— Възрастните може да възприемат посещенията в болница също толкова смущаващо, колкото децата. Сестрата ми каза, че е заварила мъжа ви да ви тресе в опит да ви събуди. Горкият. В някои случаи комата е по-тежка за близките. Вие си спите, но те трябва да стоят и да ви гледат безпомощно.

— Но ще се върне, нали?

— Не се е връщал от първото си идване, което, трябва да призная, е съвсем нормално. Както казах, тези ситуации могат да бъдат шокиращи. Но ние го държим в течение за състоянието ви и аз лично се свързах с него да го уведомя, че сте се събудили.

Тъмните му очи следят реакциите ми, всяко изражение на лицето и движение на тялото. Той дърпа назад стола си и се изправя, навежда се спокойно над мен като ангел хранител с бяла престилка.

Затварям очи, представям си как Дом ме тресе, за да ме събуди, и си спомням как ръцете му стискат гърлото ми, въртят сватбената халка, как пръстите му се забиват в ключицата ми. Дали всъщност Дом се е опитвал да ме събуди? Мислех, че сънувам.

— Ще го повикате ли? Помолете го да вземе Ейдън, за да ме види. — Сълза се стича по лицето ми. — Толкова много ми липсва. Липсва ми и дъщеря ми — казвам с хлипане. — Ейдън сигурно е самотен, разбит. — Сълзите сега потичат обилно и се задавям.

— Разбирам, г-жо Касъл. Знам, че най-трудно за всеки родител е детското страдание. Или за всеки лекар — добавя той. — Да се грижиш за деца е едно от най-удовлетворяващите, но и едно от най-тежките неща в работата ми. За съжаление често си отдъхваме, когато болката спре и те почиват в мир. Смъртта е смазваща, но носи облекчение от страданието.

— Тогава ми се иска да не бях извадила такъв късмет. Иска ми се и аз да бях умряла.