Саманта Кинг
Изборът (7)

6

— Хей, здрасти, дай прегръдка!

Стоя на горния етаж и чакам нетърпеливо Ейдън да се върне от училище. Броя наум крачките от автобусната спирка в края на нашата улица, когато чувам гласа на Луси в кухнята.

Луси Марч е най-добрата ми приятелка, откакто се запознахме на първия учебен ден на близнаците в началното училище. Синът на Луси — Джаспър, бе разпределен в тяхната паралелка. Откакто се преместихме в лъскавото училище, ми липсва да я виждам на входа на старото, но тя продължи да ни идва на гости винаги когато успееше да намери кой да й помага в магазинчето й за биохрани в Тедингтън. Преди влизаше през задната врата и включваше каната за загряване на вода, преди да се провикне, че е пристигнала. След това прекарвахме около час в приказки на по чаша чай, докато децата заедно си пишеха домашните. Ейдън и Анабел напоследък се оплакваха, че имат много повече неща за правене от Джаспър.

Разклащам глава да прочистя замъглените си мисли и осъзнавам, че не си спомням кога за последно Луси е идвала.

Знам, че напоследък ми е голяма опора и съм й признателна до болка, без да знам точно какво е направила. Просто не мога да си спомня. Нищо. Но сега е тук и аз чувствам как на лицето ми се появява усмивка. Слизам на долния етаж, но замръзвам, когато чувам гласа на Ейдън в кухнята. Навярно и той се е промъкнал през задната врата, мисля си — но защо е вкъщи толкова рано? Да не би да е по-късно, отколкото предполагам?

— Тези бисквитки за мен ли са? Благодаря — чувам Ейдън да казва.

— Няма проблем, сладурче. Слагам допълнително парченца бял шоколад специално за теб.

— Супер! Страхотни са!

Надничам зад ъгъла, не искам да ги прекъсвам — от цяла вечност не съм виждала Ейдън толкова отпуснат. Гледам как Луси разрошва косата на сина ми и си мечтая да съм на нейно място, иска ми се да приличам повече на нея, да вляза в собствената си кухня, да прегърна Ейдън и да започнем да си говорим.

Винаги съм желала да бъда повече като Луси — силна, безгрижна и естествено очарователна. Тя е отгледала сина си Джаспър съвсем сама, напуснала е първия си съпруг в Девън, защото я е тормозел, и е дошла в Лондон с Джаспър малко след раждането му. Безполезно създание, винаги нарича бившия си. На ден върши повече неща, отколкото аз някога съм успявала за седмица — управлява бизнеса си и кара курс за йога инструктор в свободното си време, но въпреки това успява да изглежда безупречно, когато се появява точно навреме да вземе или да остави Джаспър на училище. Тя организира всяка продажба на торти с цел набиране на средства, всеки училищен фестивал, почти сам-самичка, и половината бащи са влюбени в нея.

Сигурно и днес е събрала очите на всички, мисля си, докато гледам колко грациозно се движи между кухненския плот и масата. Само тийнейджърка би изглеждала така добре в прилепнали дънки, а дългата й копринена коса пада като златна завеса върху слабите й рамене. С угризение си спомням как когато видях Луси за пръв път да припка през игрището с дългите си крака и безупречен тен, предположих, че в най-добрия случай е леко куха, а в най-лошия — надменна кифла. Но никога не съм я чувала да изрича лоша дума за някого. Може би съм прекарала повече време с нея през последните пет години, отколкото с Дом. В безкрайно чакане на децата пред класните стаи или когато, прегърбени на предните редове в училищната зала, очакваме Анабел да се завърти на сцената, докато Ейдън и Джаспър се спотайват на задните редове на оркестъра с цигулките си. Толкова много чакане, но с отпускащата бъбривост на Луси винаги е било забавно.

Осъзнавам колко ми липсват разговорите с нея на входа на училището. Спомням си как тя бе единствената, която ме прегърна със сълзи на очи в последния учебен ден на близнаците в началното училище, което те обичаха, а Дом ненавиждаше. Сещам се за нещо, което той каза преди година.

— Можем да направим нещо по-добро за децата си. Защо се скъсвам от работа, ако не за да им дам тласък в живота? Прекалено лесно се задоволяваш. Всичко, освен най-доброто, не е достатъчно добро.

Спомням си спора ни и внезапно ме обзема чувство, че е имало и други. За какво сме се карали? Дали пак за образованието на близнаците? Какво друго би предизвикало разногласия в нашия щастлив живот, в нашия приятен обикновен дом на нашата приятна обикновена улица — материализирането на всичко, за което с Дом сме мечтали? Наблюдавам как Луси и Ейдън седят в приятно мълчание и се връщам към първия път, когато усетих студеното острие на неодобрението на съпруга ми.

Всичко започна с разходките ми. След трудното раждане дълго време не можех да тичам, загубих този навик и вместо това започнах да излизам на разходки. Не само за да изгоря мазнините, натрупани по време на бременността, но и заради самото удоволствие от това да видя как близнаците разглеждат света около себе си и осъзнават, че са част от него.

— Но къде отиваш?

— Просто ще се поразходя наоколо, не отивам никъде специално.

— Къде наоколо?

— Ами близнаците обичат парка „Бъши“. Там има пясъчник и кафене…

— Значи просто се размотаваш. С часове. Всеки ден.

— Правя и други неща. Дрехите не се перат сами, нали знаеш. Колкото и да е странно, къщата не се самопочиства. А и е хубаво за близнаците да подишат чист въздух и…

— Виж, знам, че се разбрахме засега работата да почака, но си мислех, че можеш да използваш времето си за нещо по-продуктивно от това по цял ден да се мотаеш в парка.

— Къде предлагаш да се мотая с две току-що проходили, но вече щъкащи навсякъде деца?

— Вероятно можеш да се присъединиш към някакъв… де да знам, клуб или нещо подобно? Група за бебета. На по чаша кафе сутрин с майките. Нали това правят домакините?

— Вероятно може да пробваш да бъдеш малко по-снизходителен…

Помня какво раздразнение ме бе обзело тогава. Дом нямаше представа какво е да си вкъщи с бебетата по цял ден, да се грижиш за тях и как това ти изпива цялата енергия. Не ми оставаха сили за нещо по-продуктивно. Продуктивно. Какво изобщо значи това? Какво по-продуктивно от това да уча децата ни да се хранят, да ходят, да говорят, да играят с други деца и…

— Просто съм откровен. Променила си се, Мади. Изглеждаш различна.

— Станах майка. Ти какво очакваше?

— Малко разговори за възрастни хора от време на време? За нещо различно от таблиците за това на колко месеца какви способности трябва да са придобили бебетата и от измерването на теглото им в здравния център. Което ми напомня — мислех, че ще изхвърлиш тези широки горнища, щом спря да кърмиш. Мислех, че си на диета — заяви той безцеремонно.

— Не е нужно всички да прекарваме вечерите си на игрището за голф или във фитнеса — казах, опитвайки се да запазя присъствие на духа, но смутено издърпах туниката си надолу. Предполагаше се, че моделът трябва да ми стои свободно, но все още бе точно по мен.

Погледнах се в огледалото над камината и видях, че действително сърцевидното ми лице е станало по-закръглено напоследък, че практичната ми прическа с дължина до раменете има нужда от подрязване. Не мога да си спомня кога за последно съм слагала бижу, парфюм или грим.

Замених любимите си рокли с клинове и от месеци не съм обувала нищо друго освен чехли „Брикенщок“ и меки ботуши „Ъг“.

— Разбира се. За твое сведение през миналата седмица поех двама нови клиенти. Направих резервация за почивка в Корнуел идния месец, за да отпразнуваме.

— О, това е чудесно — казах и му дадох бърза прегръдка, пренебрегвайки обидните му подигравки с ентусиазма си. Това щеше да е първата ни семейна ваканция.

— Да се надяваме. Намерих хотел точно срещу плажа. Пет звезди. Ще бъде хубаво да се махнем за малко оттук. И на теб ще ти се отрази добре да се върнеш малко във външния свят.

Отдадох острите му забележки на това, че може би се притеснява да не съм самотна, но далеч не бях. Някак си изгубих връзка със старите си приятели от университета, след като се омъжих. Габриел дойде за сватбата ни, но се върна в Париж веднага след това, където се потапяше все по-дълбоко в кариерата си на преводач, а Дом все възразяваше, когато предложех да поканим някого. Имах усещането, че иска да се сприятелим с различни хора сега. Шегувах се с него, че иска да преоткрие себе си, но бях толкова заета да се нагодя към майчинството, че не спорех много упорито. Близнаците бяха в центъра на вниманието ми и задачата да ги науча да бъдат част от заобикалящия ги свят ме правеше по-щастлива от всякога.

— Небе. Дърво. Цвете. Куче. Ха-ха, да, бау-бау — спомням си как веднъж казах през смях, когато Анабел се изправи в детската количка по време на една от разходките ни и направи най-добрата си имитация на кучешки лай. Тя винаги е била малък артист. Още от първата дума, която изфъфли в хладната вечер, когато ги бях извела за последна разходка: „Звезда!“.

— Да, скъпа, това е звезда! Точно като теб.

Отново се засмях, когато помаха с ръка, изпъвайки малките си пръсти, за да изимитира блещукаща звезда.

Доста се посмях през тези първи дни. Животът беше съвършен, а после изведнъж спря да бъде.

След коментарите на Дом се поколебах дали да му спомена, че нещо бе започнало да ме мъчи. Повиках лекарката на домашно посещение с надеждата, че ще ми каже как това са някакви нормални, макар и позакъснели следродилни настроения, и че не бива да се притеснявам. Вместо това тя ми каза, че все по-честите ми халюцинации за случващи се лоши неща са недиагностицирани симптоми на следродилна депресия — че кошмарните ми видения за смърт и произшествия, които ме обземат всеки път, когато изведа близнаците, са просто начинът, по който природата ме кара да се подготвя, ако нещо се обърка. Репетиция за потенциални опасности около мен. Шофьор на автобус може да блъсне детската количка, защото не ни е видял, че пресичаме улицата. Някой непознат може да открадне близнаците, ако отклоня вниманието си дори за секунда. Знам само че всеки път, когато погледнех децата си, започвах да изпитвам ужас вместо любов. За известно време външният свят бе станал място, от което изпитвах страх.

Спомням си това мрачно място. Чувствам се, все едно съм се върнала там.

Малки стъпки. Това ми каза лекарката на домашното посещение. „Ти си много млада, омъжила си се светкавично, всичко се случва толкова бързо, че трябва да си дадеш време. Просто се разходи до пощенската кутия в края на улицата. На следващия ден малко по-далеч. Може да отидеш у приятелка за чаша кафе, да си купиш вестник и да седнеш в парка, оставяйки близнаците да се порадват на слънцето.“

Изпълних всичко съвсем прилежно. Без да кажа на Дом. Май и той не ме е питал. Беше толкова зает да изготвя безкрайни бизнес планове за разширяване на консултантската си агенция, да обикаля нервно из къщата, когато получеше обаждане, че поредната му оферта към потенциален клиент е била отхвърлена. Той бе загрижен за собствените си проблеми, а аз просто се справях с моите. Не искам пак да виждам онзи разочарован поглед на лицето му, който сякаш казва: Ожених се за силна и щастлива жена, която се превърна в изплашена повлекана.

И тогава един ден, седмици по-късно, установих, че вече не съм изплашена. Най-лошото нещо, което се случи, бе на първата ни семейна почивка в Корнуол. Анабел и Ейдън, силно впечатлени от първия си досег с морето, се отдалечиха от одеялото, на което си правехме пикник. След секунди се озоваха проснати по лице в разбиващите се на брега вълни. Може и да бяха малки, но бяха бързи. Видях, че се втурват, пресегнах се, но беше твърде късно. Колкото и енергично да бях замахнала, не можах да предотвратя безразсъдното им гмурване в бялата пяна, която неудържимо ги примамваше. Студеното море ги дръпна навътре и вълните започнаха да ги подмятат. Нагълтаха се с вода и телата им посиняха за секунди.

Дом почти не пусна телефона си цяла седмица, но за пръв път от дни бях доволна от това, защото линейката пристигна минути след изваждането на близнаците и отчаяните ни опити да ги свестим със сърдечен масаж. За малко не се удавиха, но оцеляха. Аз оцелях. Погледнах трагедията в лицето и я победих. Халюцинациите ми изведнъж секнаха. Като че ли това, че бяхме на косъм от истинско нещастие, прогони страховете ми. Щом преживях най-страшния си кошмар, успях да го пропъдя. Съвзех се, записах децата на плуване и си обещах, че никога повече няма да ги оставям да се откъснат от погледа ми. С всеки трофей по плуване, който печелеха, с всяка уверена стъпка напред, която правеха, аз ставах по-спокойна и вярвах, че мълнията не удря два пъти на едно и също място.

Но ако да паднат по очи в морето може да бъде оприличено на мълния, то маскиран убиец да застреля десетгодишната ми дъщеря е светкавица, гръмотевица и земетресение в едно. Нищо не може да заличи това. Но някак си трябва да го превъзмогна, Дом и Ейдън — също. Те се нуждаят от мен. Нуждаят се от мен. Това ме кара да осъзная, че трябва да положа повече усилия. Да, действително трябва да опитам да изляза от къщата. Да заведа Ейдън на училище някой път. Да се разходя в парка. Може би това ще помогне. Близнаците винаги са обичали да ходят в парка — да се люлеят на люлките, да се спускат по пързалката…

За миг се чувствам по-силна, почти готова за предизвикателството. Но след това поглеждам слабото тяло и замъглените очи на Ейдън, докато седи до Луси и си играе с легото на кухненската маса, и отново усещам как страхът ме смазва. Не искам да излизам навън, нито пък някой да идва тук. Не искам посетители, не искам дори Луси. Искам си децата обратно — това, което ме гледаше в очите, докато умираше, и това, което е живо, но отказва някога отново да ме погледне в очите.