Саманта Кинг
Изборът (33)

32

— Визуалните и слуховите халюцинации са често срещани симптоми на посттравматичен стрес.

Отново бялата дъска. Професор Ернандес изглежда доста въодушевен. Достойното му за уважение спокойствие е заменено от трескава възбуда, докато рисува диаграми и нахвърля бележки по белия екран в дъното на стаята ми.

— Халюцинации. Не вярвам. Чух как Макс ме кара да избера единия. Видях как тялото на Анабел полита и пада в розовите храсти в задния ни двор. Почувствах я. Пълзях до нея, прокарах пръсти в косата й и…

Самото изричане на тези думи ме връща там и аз затварям очи, за да блокирам ужасните изображения. Нищо не ги спира, те продължават да се появяват и очите ми се давят в сълзи, които също не спират. Чувствам гърлото си възпалено от продължаващото с часове хлипане. Не спирам да плача, откакто Дом си тръгна — плача, смея се, плача, смея се. Не мога да овладея емоциите си.

Броя часовете до връщането на Дом. Той каза, че не може повече така. Очевидно съм се побърквала на това място. Искаше да разбере как е могло дори да ми мине през ума, че съболезнователните картички са за Анабел. Те са били за мен и аз трябвало да се върна там, където принадлежа — у дома при семейството си. Обеща да действа възможно най-бързо. Просто трябвало да ми вземе чисти дрехи и да прибере близнаците от училище. Да подготви тях и Луси за голямата новина — мама се прибира у дома.

Пресягам се към чашата с вода и отпивам голяма глътка, след което пак се облягам във фотьойла до прозореца, опирам пулсиращата си глава в облегалката и затварям очи.

Анабел е жива.

Чувствам се еуфорична, поразена и напълно объркана. Все още изглежда прекалено невероятно, за да е истина. Не спирам да се питам как нищо и никой през цялото това време не ме е извадил от заблудата ми. Преди да си тръгне, Дом ми обясни, че Анабел е била твърде травмирана, за да ме посети след операцията в „Уест Мид“. Ейдън е бил също толкова разстроен, но му хрумнала идеята, че познатият звук на флейтата може да ми помогне да се събудя. Знаех, че съм права за това, просто не ми е идвало на ума да попитам доктора дали Анабел ме е посетила заедно с брат си.

Не ми е идвало на ума, защото си мислех, че тя е мъртва…

И понеже аз не съм говорила за нея, никой не ме е питал за Анабел. Изрекох името й, но на никого не съм казала ужасните подробности от историята ми. Сташ въобще не се усъмни, като й казах, че дъщеря ми е вкъщи, а докторът просто предположи, че не говоря за нея, защото имаме някакви караници, типични за отношенията между майка и дъщеря. Само аз знаех истината, но тъгата и срамът не ми позволиха да я кажа.

Макар и да съм сигурна, че медиите са съобщили за стрелбата срещу мен, смъртта на Анабел щеше действително да бъде голяма новина, но реално няма пострадало дете. Смятам, че известно време местните медии са говорили за случилото се, но никой не разпозна името ми в тази болница. И защо биха го разпознали? Ние сме на километри от Лондон, седмици след стрелбата… Тук имат стотици пациенти. Професор Ернандес и неговият екип са получили медицинското ми досие, подробности за най-близките ми родственици и толкова. Той спомена за горчиво-сладката загуба, когато страдащо дете най-накрая почива в мир, но е говорил по принцип. Не е имал представа какво се е случило с Анабел.

Ами детективите — те казаха, че е била улучена от куршум…

Не, това не е вярно. Те казаха, че първия път оръжието е засякло и аз просто предположих, че куршумът някак си ме е улучил, след като е убил Анабел. Била съм толкова стресирана по време на полицейския разпит, че съм чувала само пасващото на това, което вече знам — че Анабел е умряла и аз съм била ранена при нападението. Те не споменаха нито нея, нито Ейдън, защото аз съм била жертвата.

И Анабел е жива.

Затварям очи и се наслаждавам още веднъж на тази мисъл. Това е чудо, което ми спира дъха, и мистерия, която ме обърква. Всеки път, когато си мисля, че се приближавам към очертаването на ясна картина на случилото се, нещо се появява и измества перспективата, променя ъгъла и сега изображението е изцяло наопаки.

Нуждая се да се прибера у дома при всички тях. Толкова много искам да ги видя, че от раздялата изпитвам по-голяма болка от физическата, която досега изтърпях.

Въпреки че е едва обяд, професор Ернандес е спуснал завесите и в стаята е полумрак. Той стои на отсрещния фотьойл, коленете ни почти се докосват и продължава с обясненията си. Имам усещането, че говорим от часове. Навярно е изтощен поне колкото мен, но изглежда бодър и по-заинтригуван от всякога. Разказах му подробно всичко, което си спомням за брака ми, за Анабел, за рождения ден на близнаците, за кавгата ми с Дом и за събитията от онази ужасна сутрин. Това въобще не е типично за природната ми свенливост и желанието ми никой да не се бърка в личния ми живот, но се нуждая лекарят да ми помогне да проумея защо смятах, че дъщеря ми е мъртва.

— Не е изключено в такава ситуация да се получи временна психоза — продължава той и се навежда напред. — Особено когато може би сте показали предразположение към подобно състояние. Предполагам, че следродилната ви депресия е била на границата със следродилна психоза, която е останала недиагностицирана.

— Смятате, че вече съм била откачена? — сбръчквам нос. Чувствам се като идиот.

— Не. Но мисля, че известно време у вас е назрявало безпокойство. Майчинството не е просто биологично изживяване. Нито е чисто емоционално или психологично. Дори физиологично. То е комбинация от всички тези неща. И дори повече. — Той се усмихва приветливо.

— Значи просто не съм издържала на напрежението — казвам мрачно. Въздишам тежко и разклащам глава. — Не мога дори да го проумея.

— Нека тогава го караме по-бавно. — Той говори ниско и лицето му има съсредоточен вид. — Дърпането на спусъка е бил екстремен шок, разбира се. Прекомерен емоционален стрес, да не говорим за физическата рана и невробиологичната травма, предизвикана от самата стрелба. Всичко това са фактори, които бих определил като допринасящи за вашата заблуда. — Той поставя ръка на коляното ми да ме успокои, но аз я отблъсквам.

— Смъртта на дъщеря ми е била заблуда. Заблуда. Не мога да приема това обяснение, просто не мога!

— Съжалявам. Това беше… Нека се изразя по друг начин. — Той се обляга и разтрива уморено очи. Първи признак, че разговорът е труден не само за мен. — Вашето убеждение, че Анабел е умряла, е проекция на най-големите ви страхове, Мади. — Той изговаря думите бавно. — Чувствали сте се извънредно виновна, че сте я предали, и тази вина е била изострена до голяма степен от страха ви за живота й, когато оръжието е било насочено към нея.

— Съжалявам, продължавам да не разбирам. — Кръстосвам ръце и се прегръщам, за да сдържа раздразнението си.

— Няма нужда да се извинявате. Мозъкът е най-сложната част от нашите тела. Дори аз не мога да разбера всичките му тънкости, а съм специалист по неврология от близо 30 години. Но ще се опитам да го обясня възможно най-просто. — Той отново се навежда напред, обляга лакти на коленете си, сключва леко пръстите си и продължава да обяснява. — Почувствали сте се толкова отговорна, че не сте могли да защитите Анабел от нежеланото внимание на един прелъстител, че в момента, в който сте изпаднали в безсъзнание заради куршума, мозъкът ви внезапно е изопачил тези чувства в убеждението, че тя е мъртва. Проектирали сте тревогите си в изкривена реалност.

— Имате предвид, че в общи линии съм сбъднала най-лошите си страхове — казвам бавно.

— Във въображението си — в подсъзнанието си — да. Точно така — потвърждава той.

— Но всичко беше толкова реално. Ако затворя очи, още мога да си представя всичко толкова ясно, сякаш беше вчера. — Разтривам очи, все едно мога да изтрия тези образи, но знам, че никога няма да ме напуснат.

— Всичко? Или само как Анабел полита назад и се пресягате да я спасите — казва той, като подбира думите си толкова внимателно, че знам, че обръща внимание на нещо важно.

— Мислите, че е било символично. Мозъкът ми е измислил целия този сценарий като визуално изображение на това, което съм чувствала, че съм сторила на Анабел. Предала съм я, оставила съм я да се изплъзне от ръцете ми. — Поглеждам рязко към умното му лице, убедена, че този път съм схванала. Очаквах потвърждение.

— Дори аз не мога да се изразя по-добре — казва той, обляга се на фотьойла и се усмихва приветливо.

Отпускам облекчено рамене. Това поне е нещо, дори да не е целият отговор.

— Чудех се… Досега така и не успях да визуализирам изстрела. Не си спомням да съм посочвала към Анабел, нито прострелна рана по нея. Просто пълзях към нея, знаейки, че отново съм я предала. Отдадох го на факта, че тези спомени са твърде непоносими, за да ги извикам в съзнанието си, а всъщност през цялото време те просто не са били напълно реални. — Покривам лицето си, натискам силно клепачите си с пръсти. Чувствам се, сякаш мозъкът ми е извъртял номер, предал ме е.

— Точно така. Съзнанието ви е било изпълнено с чувство за вина и тази вина се е изродила в параноично убеждение. Но вече сте била простреляна, Мади. Вече сте била в безсъзнание. Мозъкът ви просто е запълнил белите петна в спомените ви от станалото. След това ви го е прожектирал като филм отново и отново, докато най-сетне е започнало да изглежда достоверно. Мозъкът не обича мистерии. Когато усети черна дупка, я запълва с информация, основаваща се на всичко, което знае.

— Някога ще си възстановя ли точно случилото се? Имам предвид истината, а не опитите на мозъка ми да свърже всички неизвестни. — Гледам го в очите, за да съм сигурна, че ми дава директен отговор, но от сълзи не успявам да видя хубаво лицето му.

— Може би. Времето ще покаже. — Той се усмихва отново.

Питам се как ще оцелея без неговата благородна откровеност. Чудя се дали някога ще го видя отново, след като напусна това място. Сташ каза, че ще се върне в Испания, а и Дом скоро ще дойде и аз също ще се прибера у дома.

Някой чука на вратата и сърцето ми подскача. Оказва се, че е Карол, която вика лекаря за друг спешен случай. Той не бърза да тръгне и не се държи припряно, докато споделям още една мисъл с него.

— Спомням си розовите храсти, бодлите. Спомням си косата на Анабел… Нещо важно. Има нещо важно, свързано с розовите храсти… — Отново притискам клепачите си с кокалчетата на пръстите, опитвайки се да мисля, да си спомня.

— Предполагам, че има, защото мозъкът ви непрекъснато се връща към тях. Но не можем да знаем дали загадката някога ще бъде разгадана. Може би никога няма да си спомните. — Той кима рязко на чакащата сестра, след което се накланя към мен и взема ръцете ми в своите. Пръстите му са хладни и меки, а в тъмните му очи се чете съчувствие.

— Но дъщеря ми се върна. Анабел е жива. Тя се върна при мен и това е достатъчно.