Саманта Кинг
Изборът (26)

25

— Нужда от помощ?

— О, здравей, добре съм. Благодаря все пак — казвам и се старая да направя впечатление на човек, който може да се изправи и да ходи в права линия, без да се блъска в стените.

Карол се върна след вечерята ми и все така нямаше вести от Дом. Като видя колко съм разстроена, предложи да отида на малка разходка, само до машината за вода и обратно. Да се поразсея и да потренирам краката си да заякнат. Усилието, необходимо за това, действително ме поразсея. Отне ми векове да измина половината път, подкрепяна от любезната сестра. Сега ме остави заради спешно обаждане по телефона. Блокирана съм тук, облегната на стената, вкопчила се в перилата по нея, които несъмнено са измислени именно за такива ситуации.

— Не се обиждай, но не изглеждаш добре. Като пребита си. Иначе хубава пижама. Тъмносиньо на бели точки — страшно ти отива.

Опирам рамо в стената и се завъртам по посока на гласа. Младо момиче на може би 16–17 години стои в средата на коридора. Облегнато е на бастун и тропа нетърпеливо с крак. Има дълга права черна коса, на която Анабел щеше да завиди. Поглеждам надолу и се развеселявам, когато виждам, че е обута с големи пухкави пантофи зайчета.

— Предпочитам да изглеждам като теб — казвам с усмивка.

— Представата за мода на мама — отговаря тя също с усмивка. — Или може би съм я обидила в някой минал живот. Или в този. Което е напълно вероятно, защото винаги успявам да засегна някого. Говоря прекалено много. Така са ми казвали. Какво да правя? Обичам да разговарям с хората.

Говори бързо и високо. Има силен акцент, който ми напомня за Макс. Значи и тя е от Лондон, мисля, питайки се дали още ходи на училище. И как Ейдън се справя в училище без Анабел…

— Е, говорейки от позицията на майка, мисля, че пантофите ти са очарователни. Така че не убивай майка си засега. — Проклятие, краката ми едва не се подкосиха от изречената дума.

— Добре ли си? Сериозно, изглеждаш ужасно. Ела, дай да ти помогна. Избери си — тая или тая. — Тя показва една след друга двете си ръце, като прехвърля бастуна от едната в другата. — Тази ми е по-читава — протяга дясната си ръка. — Костите й бяха само леко счупени, за разлика от другата, в която станаха на сол.

— О, боже, това звучи…

— Гадно. Да, общо взето. Въпреки че според лекаря ми е цяло чудо, че съм жива! — имитира акцент и прави смешно изражение. — Дори с белези по лицето, загуба на говора, една безполезна ръка и постоянно накуцване.

Сега чувам, че заваля.

— Съжалявам да го чуя — казвам нежно. — Сигурно си много смела, за да… чакай малко, професор Ернандес ли ти е лекуващ лекар? — Светна ми лампичка от имитирането на акцента и думата „чудо“. Той каза същото и на мен. Колко чудеса могат да се случат на едно място? Може би стотици, мисля си и осъзнавам, че сигурно има още много лекари. Не съм се осмелявала да стигна по-далеч от собствената си стая и нямам цялостна представа за болницата.

— Дам, испанецът. Гласът му ме приспива за секунди. — Отново се обляга на бастуна си, опитвайки се да премести тежестта си от единия крак на другия.

— Колко странно. Имаме един и същ лекар. — Усмихвам се и си мисля колко приятно е чувството да установиш контакт, макар и малък, с друг човек. Бях започнала да се чувствам егоистично, самовглъбено, потънала в собствената си мъка и тотално забравила, че има и други хора на този свят. Карол и докторът влагат цялата си енергия да се грижат за мен, а аз не знам почти нищо за тях. Такова самовглъбяване е нетипично за мен. Или пък е? Вече не съм сигурна какъв човек съм. Чувствам се, все едно съм оставила части от себе си в яркия мрак.

— Чух, че скоро ще напуска. Връща се в Испания. Смятам, че трябва да опитат да го задържат. Досега да съм се предала напълно, ако не беше той — казва тя и отново премества бастуна от едната в другата ръка.

— О, съжалявам — отговарям и забелязвам, че изпитва дискомфорт.

— Да, много жалко, нали?

— Не, нямах предвид професор Ернандес. Въпреки че наистина е много жалко. Съжалявам, че те карам да стоиш тук и да говориш. Не трябва ли да си почиваш? Или се беше запътила нанякъде? — Слагам ръката си внимателно върху нейната, като се надявам да не е онази, която е станала на сол.

— Ммм не, обикновено вечерно шляене, обиколка по забележителностите — казва примигвайки.

— Живописна гледка — казвам иронично, оглеждайки пустия коридор, в който няма дори прозорец.

— Името ми е Сташ, между другото. — Тя подава малката си ръка.

— Интересно име. Аз съм Мади, радвам се да се запознаем, Сташ. — Усмихвам й се, ръкуваме се, но изпитвам желание просто да отида в стаята си и да проверя дали Карол случайно не говори по телефона с Дом.

— Всъщност Наташа, но малката ми сестра можеше да произнесе само Сташ. Мама казва, че ми отива. Разбирай го както искаш. Имаш ли деца?

Стените се приближават към мен, подът се разклаща дълбоко под краката ми. Трябваше да се подготвя за този въпрос, да имам готов отговор. Бях толкова потънала в собствената си болка, че не помислих за любопитството на другите. И това е нещо ново, мисля си и се питам какво още се е променило в мен. Сякаш съм била един човек, когато съм изпаднала в безсъзнание, и съм се събудила като друг.

Но все още съм майката на Ейдън.

Нищо не може да промени това.

Сещам се, че вероятно ще ме питат за близнаците, когато се прибера у дома. Надали има много хора в Западен Лондон, които не са чули историята ми. Но тук, в болницата, на мили от Хамптън, се чувствах анонимна. Просто поредният пациент, възстановяващ се след травма. Никой тук не знае нищо за Анабел. Не мога да събера кураж да говоря за нея — болката и срамът от загубата й са твърде тежки.

Когато сестрата заговори за трите си деца, аз споменах само Ейдън. Но родих близнаци. В главата ми те са неделими. Чувала съм, че когато хора загубят крайник, понякога продължават да чувстват, че ги сърби или боли, сякаш още е на тях. Аз още чувствам Анабел. Още чувствам тройния възел от любов и нужда, който ме свърза с близнаците от секундата, в която се родиха. Възела, който разкъсах, но продължава да се увива около мен. Никога не искам да ме пуска.

Не мога да се сдържа. Десет години говорех за децата си почти непрестанно. Искам да върна времето назад. Искам ги обратно, мисля си с болка и опитвам да преглътна буцата в гърлото си.

— Две, имам две. Момче и момиче. И двете на десет — изпускам се, неспособна в този момент да се въздържа от неискреност. Не мога да събера кураж да кажа, че дъщеря ми е мъртва. Не желая да го признавам пред света, да трябва да давам обяснения и да видя как лицето на това младо момиче се сбръчква от шок и ужас. Нещо у нея ми напомня малко на Анабел — хубавото й лице като на фея и жизнеността, която излъчва, въпреки ужасните си травми. Искам още малко да почувствам това напомняне. Искам да изпитам само още веднъж удоволствието от това да изрека имената им. — Анабел и Ейдън — казвам тихо, а гласът ми прозвучава плътно и неразпознаваемо.

— Близнаци! Ехе, супер!

Сташ не забелязва нищо нередно. Актьорските ми умения явно са по-добри, отколкото съм си мислела. Пред околните трябва да правя впечатление на напълно нормална. Мисля си колко измамен може да бъде външният вид.

— И техните приятели мислят така. Близнаците винаги изпъкват, нали? — казвам аз.

— Бас ловя, че им харесва да те посещават тук, да играят с всичките машинарии и да дразнят сестрите. Палави са, нали? — казва тя, без да осъзнава как емоциите ме помитат като ударна вълна. Примигва, бърка в пухкавия джоб на халата си и ми показва скришом златиста кутия.

— Действително много живописен път. Значи си тръгнала да се помотаеш с тайните пушачи. Не бери грижа, няма да те поучавам — казвам шеговито, но сърцето ми още бие в гърдите ми, откакто изрекох на глас името на дъщеря си.

— О, не, не се сдържай заради мен. Поучавай на воля. Всеки го прави. Запомнила съм наизуст цял списък с неща, които не са полезни за мен. Макар че щеше да е добре на първо място да поставят „возене на мотора на пияно гадже“. Той също ми опяваше за пушенето. Но след това го премаза камион, след като излязъл в насрещното на кръговото в Чизуик. Имам чувството, че пушенето ми остана единствената връзка с него. Така че няма да ги откажа скоро. — Тя навежда раменете си напред и дългата коса пада върху лицето й.

— О, Сташ. Това е просто… Толкова много съжалявам. — Оттласквам се от стената и правя рязка крачка към нея. — Каква ужасна трагедия.

— Да, но тук е пълно с такива. Сигурна съм, че и ти си имаш история за разказване — казва тя и избърсва сълзите от очите си.

Докосвам дясната страна на главата си, покрита с лека превръзка. Чувствам се такава късметлийка, че не съм пострадала колкото Сташ. Професор Ернандес с право го нарича „чудо“. Мислите ми сега идват по-бавно, още имам бели петна в паметта си. Не мога да си спомня дали предпочитам препечени филийки или зърнена закуска. Дали обикновено съм толкова начумерена сутрин, или тези промени в настроението са нещо напълно ново, или са породени от обстоятелствата. Но не мога да отрека, че постоянните грижи, които полагат за мен тук, правят чудеса. Повече никога няма да вземам живота си за даденост. Или този на сина ми.

— Искаш ли една? — Сташ вади златистата кутия от джоба си и ми предлага.

— Не, благодаря. — Оглеждам се предпазливо и се питам дали някой няма да й се скара. Навсякъде има табели „Пушенето забранено“.

— Мъдра жена. Надявам се и децата ти да са така. Започнах, когато бях на десет. Майка ми постоянно беше толкова надрусана с кокаин, че дори не забелязваше, а когато разбра, вече бях пристрастена. Да не говорим, че бях и бременна. — Прибира кутията обратно в джоба си, но продължава да си играе с нея.

— Бременна? — питам откровено шокирано.

— Да. Малката сестра, за която споменах, всъщност е мое дете. Само че не казваме на съседите в квартала. Мама я отглежда. Бързо се взе в ръце, като разбра, че ще запазя бебето. — Тя издава напред малката си остра брадичка и поглежда към мен в очакване да види каква ще бъде реакцията ми.

— Браво на нея. И на теб — казвам веднага. — Наистина го мисля. От една майка към друга. — Слагам ръка на рамото й, тя опитва да гледа сериозно, но виждам, че изпитва задоволство. Не се съмнявам, че е било трудно и за Сташ, и за майка й. Кара ме да оценя собствения си дом още повече. Знам, че Дом винаги е имал амбиции за нещо по-голямо, по-добро и винаги е искал ние четиримата да бъдем здрави, щастливи и… в безопасност.

— Запознай ме с децата си следващия път, когато дойдат — казва Сташ и очите й заблестяват при мисълта. — Ще им обясня всичко, което не трябва да правят като тийнейджъри. Една среща с мен и цял живот ще вървят по правия път. Ще си ми благодарна.

— Разбира се — едва успявам да отговоря и се радвам, че се отдалечава от мен по коридора. Така няма да се наложи да обяснявам, че дъщеря ми никога няма да може да ме посети. Както и че съпругът ми, по някакви необясними причини, изглежда е изчезнал от лицето на земята заедно с най-добрата ми приятелка и сина ми.