Саманта Кинг
Изборът (44)

43

Не биваше да го оставям да си тръгне. Трябваше да го задържа тук, да се съглася веднага с налудничавото му предложение, само и само да не се връща вкъщи при близнаците. Ами ако отново лъже? Ако не се върне? Ще умра тук сама, едва успявайки да помръдна. Ще умра от глад и никой няма да може да помогне нито на мен, нито на децата ми. Моя е вината, че не го спрях. Сигурно няма да го направи. Да накаже мен, добре, но децата… Не мога да повярвам, че е способен да нарани дете…

След това си спомням дневника на Анабел. Някой се е опитвал да я нарани и все още не знам кой. Искам пак да прочета думите на дъщеря си за улики, които може да съм пропуснала. Но къде е той? Спомням си, че рових из куфара като обезумяла, докато бях в ярко тъмното. Подсъзнанието ми възпроизвеждаше отчаяното ми търсене преди тържеството за рождения ден. Една последна проверка дали всички е готово и опаковано. Но намерих само билетите, снимката и нищо друго. Дневника го нямаше.

Да не би някой да го е взел?

Спомням си убеждението, че мъжът, който е дръпнал спусъка, е имал двоен мотив — да накаже мен и да накара дъщеря ми да замълчи завинаги. Полицията ми каза, че Макс е стрелецът. Дом беше нагласил нещата така, че да изпадна в същата заблуда. Всичко това беше лъжа, прах в очите, прикритие. Сега осъзнавам, че Дом е изстрелял онзи куршум и аз съм била единствената мишена за него. Аз и Макс. И това променя всичко…

Това значи, че и Макс е жертва. Виновен, че е вбесил брат си, но не е задължително той да е подмамвал Анабел. Може би някой друг я е тормозел — учител, съсед, родител на някое приятелче. Беше нарисувала всички тях в дневника си и аз се вцепенявам от ужас при мисълта, че това чудовище може още да е някъде там и да я тормози до ден-днешен.

Искаше ми се дневникът на Анабел да е у мен, за да разбера кой й е причинявал това. Макс или някой чужд човек. Или някой близък до семейството ни… Невъзможно е да знам. Все още не мога да проумея колко логично беше стрелецът и този, който е искал да се гаври с дъщеря ми, да са един и същ човек. Само дето правилата на логиката не се прилагат тук. Всичко става по правилата на Дом. Какво беше първото правило на това да излизаш с Доминик Касъл?

Очаквай неочакваното…

Блъф и двоен блъф.

Изведнъж сърцето ми започва да подскача, когато се замислям дали все пак първоначалният ми инстинкт не е бил верен. Дали чудовището е виновно и за двете престъпления? Това може да значи единствено, че мъжът, който е карал Анабел да го пипа, се прибира у дома точно в този момент, за да убие време, докато чака да направя своя избор, да реша по какъв начин да падне гилотината.

Все още не е паднала…

И сега нищо и никой не стои между съпруга ми и дъщеря ми.

Минават минути, след това часове. Нервите ми се късат. Опитвам да запазя спокойствие. Трябва да мисля логично. Дом, Макс или някой чужд човек — кой е тормозил дъщеря ми?

Мисля за думите, които си спомням, че беше използвала в дневника — противното докосване на мъжа, който я е преследвал, очите му я следят из стаята… не класната стая.

Из стаята.

Под нашия собствен покрив. Най-вероятно Макс или Дом. Трябва да е някой от тях… Но нищо от спомените ми не подсказва кой от двамата е и отново изпитвам отчаяние, че не съм могла да опазя дъщеря си. Не съм доловила признаците. Имаше ли такива?

Спомням си все по-голямата стеснителност на Анабел. Но тя порастваше и със сигурност срамът да показва тялото си беше нормален за развитието й. Сещам се, че й беше писнало от шегите на Макс и започна да моли майките на приятелки да я возят до вкъщи. Правеше неодобрителни погледи, когато Макс идваше на гости. Помня, че й направих забележка да не бъде невъзпитана, когато веднъж го попита колко дълго ще остане веднага щом седнахме за неделния обяд. Но децата се отегчават от родителите. Със сигурност нямаше нищо необичайно в тези неща.

И Дом. Гъделичкащото чудовище. Все дърпаше малката си принцеса за бърза прегръдка, щом минеше покрай него, или за мързеливо гушкане в леглото през уикендите. Но аз бях там през цялото време. Обичта към децата е нещо хубаво. Или просто съм била наивна?

Анабел отказа да ми отговори, когато я попитах. Не пожела да ми даде име. Аз не бях склонна да я притискам, за да науча подробности, защото усещах страданието и объркаността й. Планирах да я попитам отново, когато отидем на безопасното ни място. Само че така и не стигнахме дотам и аз искам да знам дали току-що позволих на чудовището да се върне в дома ми. Човек, който смята, че децата не са негови и вече не го е грижа за тях.

Затварям очи и прочиствам съзнанието си. Опитвам да поровя в паметта си, за да разбера отговора на най-наболелия въпрос. Кой искаше да нарани дъщеря ми?

— Всичко е наред, Дом. Няма значение. Честно. Беше дълъг ден след тежка седмица. И двамата сме уморени. — Знаех си, че трябва да изпитвам разочарование, но усетих облекчение, когато Дом слезе от мен и се изправи. Притиснах главата си във възглавниците, опитвайки се да не се движа, докато просто го изчакам да си тръгне.

— Ще се видим долу. Казах, че ще заведа децата на плуване. — Той нахлузи безцеремонно боксерките си и посегна за панталоните си.

Беше неделя следобед и близнаците гледаха куп американски комедийни сериали, които Макс беше донесъл предния ден. Когато видя колко погълнати бяха, Дом ми направи знак. Отне ми няколко минути да разбера какво иска да ми каже с това повдигане на вежди. От доста време не бяхме правили нещо толкова спонтанно романтично, като да се промъкнем в спалнята посред бял ден. В края на краищата разбрах съобщението и се насочихме нагоре.

Но се чувствах неловко и бях на тръни, знаейки, че децата са долу. Дом изглеждаше нетърпелив, почти гневен. Не го биваше със съблазняването. Той просто искаше да легне на леглото и да приключи с това. Но след кратък, груб и недодялан опит стана ясно, че нещата няма да се случат. Прикри срама си, но се боях дори да си помисля как може да ми го върне по-късно.

— Звучи добре — казах му. — Отдавна не сме ходили да плуваме всички заедно.

— Казах, че аз ще ги заведа. Нека поне веднъж за разнообразие отидат на басейн с баща си вместо с добрия стар чичо Макс. Ще ги заведа в Ричмънд. Много по-хубаво е и там не се мотаят толкова много дърти перверзници. Може да ги почерпя с пица след това.

— Разбира се. Звучи страхотно — отвърнах. Чувствах се изолирана, но Дом беше прав. Той наистина имаше нужда да прекара повече време с децата.

Анабел не гореше от желание.

— Искам да гледам това. — Легнала на пода по корем, тя не отделяше погледа си от екрана.

— Басейнът ще затвори скоро. — Дом вече беше преметнал чантите през рамо.

— Хайде, Бел — каза Ейдън, поставяйки филма на пауза. — Можеш да покажеш новото гмуркане, на което чичо Макс те научи миналата седмица.

— След това може и да се топнем в джакузито — добави Дом. Близнаците винаги са обичали горещите мехури. Представят си, че са в кратера на вулкан.

— Наистина ли? Супер. Стига да не трябва да ходим в сауната. Чичо Макс винаги ни кара да ходим там след плуване, нали, Бел?

— Пълно е с потни стари мъже — каза Анабел през рамо.

— Никога не си го споменавала — намръщих се. — Ще поговоря с чичо Макс. Не ми харесва как звучи това. Те не са голи там, нали?

— Не ставай смешна — каза Дом.

— Ами не знам. Ти се преобличаш в отделна кабинка, нали, Бел? — продължих да разпитвам с мисълта, че трябва все пак да понастоявам и аз да отида. — Не се събличаш в общото помещение. — Тя растеше много бързо и понякога имах чувството, че не го осъзнава съвсем. Исках да я предпазя, без да я карам да става параноична. Обществените басейни бяха такава причина за безпокойство на родителите, помислих си.

— Разбира се, мамо — каза тя, гледайки към мен, сякаш съм загубила ума си. — Повечето пъти. Ако не всички са заети.

— Тя може да влезе в кабинката с мен. Всичко ще е наред. Спри да се безпокоиш — каза Дом. — А сега, деца, без повече мотаене. Последният в колата ще отговаря пред Гъделичкащото чудовище.

Близнаците скочиха на крака, оставяйки на мен да изключа видеото и да подредя бъркотията от книги, игри и списания, разхвърляни по пода на хола. Намерих си работа за останалата част от следобеда, за да не се тревожа за децата. В крайна сметка те бяха в безопасност с баща си. Опитвах се да не мисля и за вечерта, когато децата щяха да са по леглата и двамата с Дом отново щяхме да останем насаме. Беше необичайно да бъде у дома. Обикновено прекарваше повечето вечери навън. Дори през уикендите ходеше по срещи със стари или с потенциални клиенти. Надявах се да не очаква да повторим онова от следобеда.

Може би трябваше да звънна на Луси да видя дали Джаспър не иска да отскочи за импровизирано гости с вечеря и преспиване… Ако сме повече, ще сме в по-голяма безопасност.

Нищо особено подозрително не ми идва наум. Мисля си, че би било лесно да анализирам прекалено задълбочено и да интерпретирам нещата погрешно в опитите си да не позволявам страхът за децата ми да прати съзнанието ми в мрачни и параноични места. Да знам, че не съм могла да предпазя децата си във външния свят, е едно, но да знам, че са били уязвими в собствения си дом, е смазващо. Ако бях видяла нещо, което ме кара да се чувствам некомфортно, било то между Макс и децата или с Дом, нямаше да позволя да се размине току-така. Но думите на Анабел бяха ясни.

Освен ако дневникът й не е бил още един плод на въображението ми заедно със „спомена“ ми как куршумът я запраща назад в градината.

Обаче не мога да си представя, че съм си измислила съществуването на цял дневник. Споменът ми за него е твърде жив. Ако затворя очи, мога да усетя острите му ръбове и вдлъбнатините, които химикалката й е направила по гладките бели страници. Спомням си, че казах на Дом какво съм прочела в ранните часове на рождения ден на близнаците. Както и шока и гнева му. И съм сигурна, че той спомена дневника, докато още бях в болницата, но това изглежда толкова отдавна.

Отново губя линията между действителното и въображаемото. Само един човек може да ми даде отговори и това е дъщеря ми.

Но ще мога ли да я видя някога?