Саманта Кинг
Изборът (42)

41

— Не мога да повярвам, че си направила тази торта сама. — Ейдън вдигна очи от конзолата си и ме погледна, докато съсредоточено слагах свещичките в меката глазура.

— Не се обиждам от коментара ти, любов моя — пошегувах се. — Но Луси ми помогна. Това е една от рецептите й.

— О, тогава може да я опитам. — Анабел се облегна на дивана като принцеса и ме погледна, подавайки главата си над списанието, което прелистваше. — Нали и тя ще дойде да плува? Или всички големи ще седнат в кафенето и ще клюкарстват?

— Ах ти, нахалство такова! — казах, докато отварях втори пакет свещички.

— Ще дойдеш с нас на басейна, нали, мамо?

Бях благодарна, че Ейдън все още не го беше срам да ходи някъде с майка си. Колко още рождени дни щяха да минат, преди близнаците да поискат самостоятелно парти?

— Разбира се, любов моя. Няма да пропусна шанса да ви хвърля в басейна. Майките си отмъщават все някак за всичките бели, които са направили децата!

— Ти обаче ни обичаш — каза Анабел уверено. — Какво щеше да правиш, ако ни нямаше тук? Нямаше да имаш кого да командваш.

— Какво ли наистина? — С Ейдън се спогледахме и се усмихнахме заговорнически един на друг. И двамата с радост подхранвахме убеждението на сестра му, че е център на Вселената. В края на краищата това беше вярно. — Звезда. И да, обичам много и двама ви. Вие сте най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— О, мамо! Не бъди мекушава — каза Анабел, въртейки очи.

Звънецът звънна и смехът спря. Близнаците се спогледаха и по израженията им разбрах, че действително са чули скандала тази сутрин. Мамка му. Видях въпроси по меките луничави лица, които имаха толкова сходни черти, но толкова различни изражения. Анабел — непокорна, с вирната брадичка, твърдо отказваше да покаже каквато и да било тревога, а Ейдън — озадачен, с широко отворени сини очи, в които се четеше безпокойство.

Дали татко се връща да се извини, че излетя така гневен от вкъщи? Ще бъде ли в добро настроение? Или е бил в бара след играта на голф, както правеше напоследък? Дали ще се скара заради някоя разхвърляна играчка или неизгладена риза?

За момент се натъжих, че не беше с нас в тази прекрасна сутрин. Той беше добър баща, признах с въздишка. През по-голямата част от тези десет години бяхме щастливо семейство. Но днес за пръв — и последен — път той пропусна любимата закуска на близнаците — палачинки с лимон и захар. Изпусна и чудесния звук от разкъсването на хартията, с която бях опаковала подаръците в единия ъгъл на хола.

— Аз ще отворя, мамо. Ти продължавай, справяш се чудесно — каза сериозно Ейдън. Остави видеоиграта си внимателно на масичката за кафе и се запъти към входната врата.

— Почакай секунда, любов моя. Знаеш, че не обичам да отваряш вратата на непознати. — Внезапно притаих дъх от страх. Не беше предчувствие. Не вярвах в такива неща. Просто моят майчински радар, както все казваше Луси. Или може би наследство от времето, когато двамата бяха бебета и аз се държах като майка орлица от панически страх да не им се случи нещо.

— Кой е казал, че е някой непознат? — Анабел хвърли списанието и скочи на крака. — Може да е чичо Макс. Той каза, че има много специална изненада за нас.

— Ух — извъртях раздразнено очи, надявайки се, че не е още някое неуместно дивиди.

Трябваше да кажа на Макс да спре да се появява с тези пиратски дискове, които вземаше от приятелите си от квартала. Може би трябваше също така да проведа тактичен разговор с него да не идва толкова често.

Погледнах часовника си. Не беше Макс. Щеше да дойде най-рано след половин час. Нямаше как вече да е отишъл и да е взел повече ракети за играта на тенис в градината по-късно.

— Ох, просто ми дайте секунда — казах. Най-вероятно Дом се опитваше да ме подразни, като ме накара да му отворя вратата. Да ме принуди да му слугувам след кавгата ни сутринта. Е, можеше да почака. И да се извини за злобното си поведение тази сутрин. Извадих последните свещички от пакета и внимателно ги забодох в меката глазура. Облегнах се и облизах пръсти, когато и последната застана върху тортата. Перфектно.

— Ей сега идвам — провикнах се от притеснение, че ще предизвикам съдбата, ако накарам Дом да чака твърде дълго.

Тръгнах с бърза крачка след близнаците в преддверието. Намръщих се, като видях огромния силует през матираното стъкло на входната врата. Не приличаше на Дом. Неговите дрехи бяха със стилен силует, а и той беше широкоплещест, но не и едър.

Анабел като че ли прочете мислите ми.

— Това е пощальонът, сигурна съм — виж грамадната сянка през стъклото. Трябва да е донесъл куп подаръци!

— Дано единият от тях да е нов „Ексбокс“ — каза Ейдън, надничайки над рамото на Анабел, която се пресегна към бравата.

Усмихнах се на себе си, като си помислих за чисто новия „Плейстейшън“ сред подаръците му. Намерих го на сезонна разпродажба и знаех, че той ще бъде толкова развълнуван, колкото се надявах да бъде и Анабел от билетите, които купих за първия й балет в Кралската опера. Вече бях помолила Луси да докара в Брайтън всички подаръци, които не можех да пренеса, когато идва да ни види. Бях скрила и няколко малки подаръчета в куфара, за да изненадам близнаците по-късно, след като Дом тръгне за Манчестър, а ние се озовем в безопасност във вилата на Луси.

— Знаеш, че баща ви не си пада по видеоигрите — казах, опитвайки се да сдържа разочарованието си. А и Дом рядко беше вкъщи да играе с децата. Предпочиташе да си прекарва времето в компанията на телефона и лаптопа.

— Това е, защото иска винаги да печели и мрази, когато го застреляш — каза Ейдън в защита на баща си, но аз чух как гласът му трепери, въпреки че гледаше закачливо и се смееше. И аз се засмях с него. Още едни заговорнически усмивки. Никой от нас не искаше да признае, че се притеснява от прибирането на Дом.

За секунда слънцето напълно ме заслепи, когато Анабел отвори широко входната врата и ярката сутрешна светлина изпълни вестибюла ни с лятна топлина. Денят беше идеален за рожден ден. Перфектен за ходене на басейн с група добри приятели, за разтуха в задния двор след това и за разговори на по парче торта. Чувствах се добре, че ужасните последни девет месеца бяха зад нас. Завинаги. Скоро щяха да са минало. Когато Дом се върнеше от Манчестър, ние щяхме да сме в безопасност в новия си дом. Нямаше да може да ни намери и всички бъдещи срещи щяха да бъдат уреждани с адвокати и провеждани под надзор…

Все още си представях крайбрежната вила на Луси, когато очите ми най-сетне успяха да фокусират през ярката светлина. Не можех да повярвам. Груби, старомодни военни дрехи, ръкавици… маска на главата. Ръка, която посяга към близнаците.

— „МАМО!“

Краката ми се подкосиха и сърцето ми сякаш спря да бие, когато той сграбчи Анабел и започна да я влачи около къщата. Спънах се на прага и тръгнах със залитане след тях. Опитах се да изкрещя, но гласът ми сякаш бе заседнал дълбоко в гърлото. Пръстите на Анабел се ожулиха в грубата мазилка и се разкървавиха, докато тя всячески опитваше да се хване за нещо, за да избяга от огромната фигура. Тежките му ботуши оставяха следи в тревата, докато дърпаше дъщеря ми към розовите храсти. Ейдън вървеше зад нея, очите му бяха изпълнени със страх, а ръцете му — пресегнати към сестра му. Свитите му юмруци не го защитиха от мощната ръка, която го сграбчи здраво за яката и го вдигна като перце, докато той махаше безпомощно с ръце и крака.

Трябваше ми оръжие — нещо тежко, с което да го ударя. Някой от плувните трофеи на близнаците или някой от тези на Дом, които той така старателно излъскваше. Огледах се за лопата или вила, каквото и да е. Но нямаше нищо. Нямаше как да ги предпазя. Писъците на Анабел бяха като земетресение в гърдите ми. Опитах да се затичам, но усещах краката си като олово — сякаш трябваше да си проправя път с ръце през гъстия летен въздух към децата си.

Да не си посмял и с пръст да докоснеш дъщеря ми!

Насочваше оръжието си последователно към всеки от трима ни. От страх ми се зави свят. Добрах се до децата си, но от ужас ми причерня. Светът се сриваше върху мен. Все едно бях попаднала в тунел и виждах близнаците като през калейдоскоп. Болезнено уязвими малки човечета, които в празничните си дрехи изглеждаха нищожни пред убийствената мощ на насилието.

— Бягайте! Скрийте се, не поглеждайте назад! — едва успях да изрека от ужас и се хвърлих пред тях.

— Избирай едното, кучко.

— Избери мен!

Не се поколеба и стреля.

Ушите ми бяха проглушени от гърмежа. Усетих как Анабел се пресегна за ръката ми в последния момент, преди да хване Ейдън и да го издърпа след себе си през градината към френските прозорци в задната част на къщата. Искаше ми се да им се извиня, но не можех да говоря. Съжалявам, че ви напускам, любими мои. Падам в розовите храсти. Ръцете ми се пресягат да хванат с пълни шепи цветчетата, докато бодли драскат кожата ми. Те ми напомнят за дневника на Анабел и как никога няма да успея да поправя нещата. Главата ми е върху меката трева и за част от секундата виждам ходила. Маратонки. Чанта с ракети и тенис топки, готови за игри и забави. Дълги крака, обути в анцуг, а до тях раница.

Макс.

Пръстите ми стискат коприненомеките бели рози.

И след това настава мрак.