Саманта Кинг
Изборът (40)

39

Очите ми изгарят от взирането в слабата светлина. Стискам зъби и опитвам да се притисна максимално в матрака, за да олекотя тежестта на просналия се върху мен Дом. Да се отдръпна, за да не усещам допира на кожата му и горещия му дъх на лицето си. Сещам се колко много пъти е заставал така отгоре ми, опрял мощните си ръце от двете страни на главата ми. Бедрата му обхващат краката ми — като тигър, надвесил се над плячката си, който чака идеалния момент да захапе.

Смазана под него, едва успявам да си поема въздух, за да кажа нещо. Но когато най-сетне събирам сили, осъзнавам, че съм останала без думи. Изобщо не мога да се сетя какво да кажа.

Близнаците не са негови деца?

В следващия момент си мисля дали това не е някой от неговите трикове?

— Имам съмнения още от самото начало, разбира се — продължава той. — Винаги съм внимателен. Може да поемам рискове в бизнеса, но никога не оставям нещата на случайността, когато някой се ебава с мен. — Той забива пръстите си в таза ми, хили се насреща ми, а от ъгълчетата на очите ми потичат сълзи от болка и страх.

— Какви съмнения? Защо никога не си ми казвал? — Спомням си гневното признание на Дом, когато каза, че сме почти разорени, и се питам как е възможно да съм била омъжена за някого десет години и въпреки това да знам толкова малко за случващото се в живота му и за това какво се върти в главата му.

Внезапно се вдига от мен и чувството на облекчение е толкова силно, че се задавям, когато поемам дълбоко въздух. Крехкото ми тяло още изпитва болка от тежестта му. Толкова силно ме боли отстрани, че се чудя дали не ми е спукал някое ребро. Искам да пипна, за да разбера, но съм просната по гръб, а китките и глезените ми са вързани. Мога единствено да лежа тук и да слушам как дълбокият му глас сипе омраза.

— Косите на близнаците малко ме шокираха още от самото начало. Не съм сляп и не съм идиот. Видях как подозрително ни гледаше акушерката. Ти си по-скоро блондинка, отколкото червенокоса, но същевременно го отдадох на генетиката — може би майка ти или баба ти са имали червена коса, помислих си. Оправдах те поради липса на доказателства. Искаше ми се да е така. Изглеждаше добро, любезно момиче от средната класа. Достатъчно се бях нагледал на лайняни истории. Исках и аз парче от пая.

— Караш го да звучи толкова романтично — казвам със сподавен глас, все още в шок.

— Романтика? Това ли си искала? — Той се завърта, за да ме погледне. — Аз пък си мислех, че ти давам всичко, за което си мечтала, работейки 24/7, за да издържам съпруга и две деца, които дори не са мои.

Спомням си как ми предложи в ресторанта, след като бяхме разбрали, че очаквам близнаците. Помня изненадата си от желанието му да се оженим веднага. А той просто е искал подходяща съпруга и семейство на момента. Може би действително е смятал, че близнаците са негови или пък е имал съмнения. Това надали вече има значение. Както си призна, той просто е искал парче от пая.

И въпреки това през годините той никога не ми е споделял подозренията си. Живеехме добре и имахме щастлив брак през първите години след раждането на близнаците. Знам, че беше така. Може би чак когато бракът ни започна да буксува, съмненията му са изплували на повърхността. Може би когато бизнесът му е започнал да изпитва затруднения, той се е почувствал скопен и тревогите за бащинството на близнаците са започнали да го изяждат отвътре.

— Но, Дом… не е имало друг освен теб, кълна се. Какво те кара да мислиш така? — питам с пресипнал глас. Иска ми се да видя лицето му, но той се е извърнал.

— Интересното е, че Макс бе човекът, който насочи вниманието ми към това. Любимият ми брат. — Той гледа право напред, гърбът и раменете му стоят неподвижно. — Вечерта преди рождения ден на близнаците. През по-голямата част от живота ни едва се понасяхме, но съм му длъжник, че ми отвори очите, за да разбера какво се случва под носа ми.

— Макс? Нали не твърдиш, че Макс е бащата на близнаците. Аз дори не го познавах преди сватбата. Какво…

— Досетил се е. Казах ти, че е умен. Много по-умен от мен. Дори не се бях замислил. „Хайде да се срещнем в «Бел Ин» за по питие“, каза той. „Трябва да говоря с теб.“ Наложи се да го черпя дузина питиета, за да хвърли бомбата за вас двамата. И какъвто съм идиот, аз те защитих. Казах, че ти никога не би разбила семейството ни. И му заявих в прав текст, че никога няма да те оставя да ми отнемеш децата. И знаеш ли какво направи? Изсмя ми се в лицето. „О, близнаците не са твоя собственост, братленце. Досега не си ли се досетил сам?“

— Говорил е глупости, Дом. Абсолютни глупости — казвам развълнувано. — Никога не си се вслушвал в нищо, което ти казва. Защо му вярваш сега?

— Не му повярвах. Поне не веднага. Отхвърлих казаното от него и му казах да върви по дяволите. Но след това, видиш ли, се прибрах вкъщи, намерих куфара ти и осъзнах, че е казвал истината. Ти планираше да ме напуснеш. Изневери ми със собствения ми брат. След това не ми беше трудно да повярвам, че Макс е бил прав и за близнаците. Че не аз съм биологичният им баща.

За момент слухът ми се изостря в мрачната стая и чувам стария Дом. Разбирам болката му. Навярно е бил жестоко наранен, когато Макс му се е присмял, че Анабел и Ейдън не са негови деца. Принцесата на татко. Той винаги е обичал безумно малкото си момиче. Сигурно е било унищожителен удар да повярва, че между тях няма кръвна връзка.

— Това не е вярно. Искал е да те разстрои. Нямам представа защо, нито какво е опитвал да постигне. Но те е излъгал. Действително щях да те напусна, признавам. Също така не си спомням дали това е имало нещо общо с Макс. Но децата са твои — казвам категорично. — Кой друг би могъл да им бъде баща?

Дори не желая да опитвам да спекулирам. Дом просто не е разбрал брат си. Сигурна съм. Близнаците не са твоя собственост. Макс може просто да е имал предвид, че Анабел и Ейдън не са вещи, че да му принадлежат, или че Дом е загубил лоялността на семейството си заради агресията си. Макс просто го е разигравал. Може би е целял да отмъсти на Дом за начина, по който постоянно му се присмиваше и го отхвърляше. Искал е да издразни малкия си брат и е избрал ахилесовата му пета — мъжката гордост. Може би щях да изпитам съжаление към Дом, ако не ме беше отвлякъл и не ме беше вързал за леглото на брат си.

— Предполагам онзи лектор, по когото постоянно въздишаше — обръща се и ме поглежда с вдигнати вежди.

— Шей? — едва успявам да произнеса името му, докато в главата ми бушуват всякакви мисли.

— Шотландец. Къдрава кестенява коса — казва той многозначително. — Аз бях момчето ти за утеха, нали? Преструваше се на стеснителна и срамежлива, но твоят лектор вече те беше научил на това-онова. Нали?

— Не беше така. Не съм си търсила някой, с когото да се хвана за утеха. Аз се влюбих в теб — протестирам разгорещено.

— Но след това те е зарязал. И ти си се примирила с мен. Трудолюбив, добре облечен, но не достатъчно умен, а? Бизнесмен, не интелектуалец. И то не особено успешен. Не е като да бях създал някаква сензация.

— Винаги съм се гордеела с теб — настоявам тихо. — Ти си този, който искаше да завладее света, не аз.

— Но Макс не беше искрен. Знаеше как да получи това, което желаеше. Винаги е знаел. Видя, че нещата между нас не вървят, и понеже винаги е бил жаден за внимание, използва това, за да нахълта в семейството ми. И нямаше търпение да ми го обяви тържествено.

— Нощта преди рождения ден на близнаците. Когато беше излязъл да пиеш — спомням си с неприятно чувство. Значи това е търсил Дом, когато залиташе и се блъскаше из стаята след полунощ. Доказателство, че казаното от Макс за изневярата ми е вярно. Бил е убеден, че го е намерил, когато е видял куфара ми.

— Да удавя мъката си, ако трябва да сме точни.

Част от мен отчаяно иска да пледирам, че съм невинна и че той греши, но друга част от съзнанието ми вече се връща към онази опияняваща седмица с Шей след лятната ваканция и преди началото на новата академична година. Мислех, че никога повече няма да го видя. Нямах представа, че може да съм гледала красивите лица на неговите деца всеки ден в продължение на десет години. И двамата са червенокоси, но пък моята коса е ягодоворуса. Има колкото прилики, толкова и разлики. Няма как да бъда сигурна…

Интересно ми е дали това е причината за всички тези спомени, които ме осениха, докато бях в кома, които ме преследваха на подсъзнателно ниво. Дали не съм подозирала винаги, че съм забременяла, след като спах с него. Това би било съвсем логично обяснение на сгрешения ми термин. Дали съм подозирала, когато Дом ми предложи брак? Той със сигурност смята, че съм способна да извърша и най-ужасната измама, но вече и аз започвам да се съмнявам в себе си.

Изведнъж се сещам нещо — Шей се премести да живее в Брайтън… Да не би да съм смятала да избягам при Шей, а не при Макс?

Спомням си, че заведох близнаците там. Спомням си усещането, че имах среща с някого там. Дали в крайна сметка не съм решила, че Шей е бащата на близнаците? Дали не съм установила контакт с него? Чакам да се появят още спомени, но нищо не се случва. Мога да си представя лицето му, спомням си театралния му чар. Но не мога да си представя, че съм подновила старата си връзка със Сиймъс Джаксън, както не мога да си представя, че съм започнала нова с Макс.

— Но ти нямаш никакво доказателство. — Не мога да повярвам, че това наистина се случва.

— Откъде си сигурна? ДНК тестовете в днешно време са лесни. Тампон със слюнка и хоп, Боб ти е чичо. Или пък не, както може да се окаже.

— Значи си направил тест? — питам, останала без дъх. — Те все още са твои деца, Дом — казвам, когато той не отговаря. — Ти си техен баща по всеки начин, който има значение.

— О, не. Да не вземеш да изръсиш някоя глупост като „това е просто биология“. Не на мен тия. Аз не съм техен истински баща и не ми пука за тях или за теб. — Той стъпва на земята и се изправя.

— Не ти вярвам.

— Толкова по-зле за теб, глупачка такава.

Да, аз съм глупачка. Повярвах на всяка мила дума, на всяко нежно докосване, когато той дойде да ме посети в болницата. Толкова бях заета с това да се бичувам заради вината си, че изобщо не помислих да поставя под въпрос неговата. Но осъзнавам, че той е знаел всичко това още от тази първа визита. Професор Ернандес ми каза, че сестрата е извикала някой да й помогне да издърпат Дом от мен, защото ме е тресял, опитвайки да ме събуди. Сега ми става ясно, че не е опитвал да ме събуди, а да ме накара да заспя завинаги. Животът ми ще приключи на това мрачно място. Усещам го с всяка трепереща част от тялото си. Надеждата ме напуска, но след това се сещам за Анабел и Ейдън, моите дечица. Те винаги ще бъдат моите дечица, макар и вече да са пораснали деца. Трябва да се върна при тях.

— Та какво става сега? Не може да ме държиш заключена тук завинаги. Можем да започнем отначало, можем да оправим нещата. — Обзема ме паника, че разговорът ни върви към своя край. Имам чувството, че Дом най-сетне е казал каквото има да казва. Каза какво го мъчи и ако близнаците наистина не са негови деца, тогава няма защо да го е грижа повече за мен… или за тях.

Децата ми са в сериозна опасност. Това е сигурно след всичко, което ми каза. Цялата се треса, мятам глава насам-натам, за да видя дали мога да развържа въжетата, с които съм захваната.

— Това е добре — казва той провлачено и аз усещам как стоварва голямата си ръка върху гръдния ми кош и ме залепва за матрака. — Радвам се, че се чувстваш по-силна. Така ще бъдеш в състояние да разбереш точно какво е чувството да изгубиш всичко, на което си държала.

— Не, моля те. Моля те, не наранявай децата ми. Да, щях да те напусна, Дом. Това, мисля си, е вярно. Но трябва да разбереш, бях изплашена. От скандалите, от синините. Имах нужда да се махна. Исках отново да се почувствам в безопасност. Исках да знам, че децата са в безопасност.

— Децата? Или само Ейдън? — казва с леденостуден глас.

— Какво имаш предвид?

— Винаги съм се чудил нещо. Винаги си казвала, че нямаш любимци. Винаги перфектна майка, но толкова калпава съпруга. Заслужаваш да бъдеш наказана дори само за това, че не ми беше вярна, че ме правеше на глупак през всички тези години. Но това не беше достатъчно. За мен не е достатъчно да спечеля. Ти трябва да загубиш. Всичко.

— Никога не съм казвала, че съм перфектна. И нямам любимец. Обичам ги и двамата… — Той забива ножа дълбоко в най-срамната ми рана. Връща ме към сърцевината на моята вина, на причината, заради която се мразя — за избора, който направих. Винаги ме е обвинявал, че предпочитам сина ни. Никога няма да се откаже от това, дори сега, когато смята, че нито едно от децата не е негово.

— Знаех си. Ти спаси Ейдън веднъж и бях убеден, че ще го направиш пак. Ти си ужасна майка. Най-ужасната. Знаех го и исках да умреш с тази мисъл. Исках да отидеш в гроба, знаейки, че можеш да спасиш едното дете и да пожертваш другото. Исках най-сетне да избереш едното. Кучко.