Саманта Кинг
Изборът (36)

35

— Взел си твърде ранен изход — казвам сънливо, когато се събуждам и виждам, че сме слезли от магистралата, движейки се към Сайън Лейн. — Нямаше ли да е по-добре да караме още малко по нея и да отидем директно до Хамптън? Движението в Туикънхам ще бъде натоварено в петък следобед. — Разтърквам уморените си очи, ръцете и гърбът ми са схванати от дългото седене в колата. Леко завъртам глава, за да раздвижа врата си.

— Просто първо трябва да се отбием на едно място — казва Дом и слага ръка на коляното ми. — Поспи още малко.

Сложил си е слънчевите очила „Рей Бан“ и аз се усмихвам, спомняйки си как Луси винаги го подкача, че ги носи дори когато не е слънчево. Облягам глава на страничното стъкло и гледам навън. Забелязвам как следобедът вече отстъпва място на вечерта. Появили са се облаци, небето се смрачава и изглежда тягостно като преди буря. На фона на къщите, изглеждащи като безкрайни редици, имам чувството, че минаваме през сив тунел. Далеч сме от отворените зелени пространства на Бъкингамшърската провинция.

— Мисля, че може да започне да гърми — казвам и се загръщам с якето си. Потрепервам, но защото изведнъж осъзнавам нещо. Знам, че с Дом ще трябва да проведем сериозен разговор, когато се приберем. Колкото повече се приближаваме, толкова повече започвам да се тревожа от предстоящата дискусия. Засега опитвам да не мисля за това. Казвам си, че трябва да се фокусирам върху прибирането си, да напрегръщам близнаците и да изпием по един горещ шоколад. Погледът ми се премрежва при тази мисъл. Разтривам мишниците си с длани, за да се успокоя.

— Студено ли ти е? Не се тревожи. Още малко остана.

— Страхотно. Надявам се Луси да е задържала близнаците будни. Как реагираха, като им каза, че се прибирам? Обзалагам се, че Анабел е танцувала из стаята, а Ейдън просто си е седял с широка усмивка на лице. Но са радостни и развълнувани, нали?

— Знаеш ги близнаците — казва Дом и гледа съсредоточено пътя.

— Просто нямам търпение да ги видя — казвам и се усмихвам, докато не виждам табелата за болница „Уест Мидълсекс“. Гърбът и вратът ми настръхват, докато минаваме покрай нея. Протягам глава да видя опашката от линейки, наредили се пред спешното отделение.

— Надявам се никога повече да не ми се налага да стъпвам на това място — казва мрачно Дом.

— Аз също. Не че си спомням нещо от престоя ми тук де. Не трябваше ли направо? — добавям, когато той завива надясно по „Могдън Лейн“. Той обикновено не бърка посоките. Когато пътуваме някъде с колата, Ейдън винаги опитва да надхитри баща си, уж знаейки по-бърз и по-пряк път, но Дом никога не греши. Мозъкът му е като електронна таблица.

— Не — отговаря кратко.

— Но това е пътят за… — не довършвам изречението, защото изведнъж започва да ми се гади. Навеждам се напред, опирам лакти на коленете си и се хващам за главата, за да спра внезапния горещ и противен пристъп на тревога, който ме обзема.

— Облегни се, скъпа. Не виждам страничното огледало.

— Защо отиваме към квартал Айвибридж? — едва успявам да попитам и послушно се облягам, макар че още ми се гади. Опитвам да поддържам гласа си спокоен. Не искам да се види, че краката ми треперят от мисълта, че се приближаваме към квартала, където той и брат му са отраснали.

— Просто трябва да проверя нещо. Да, съжалявам, това нещо е в дома на Макс. — Той ме поглежда извинително, след което отново се фокусира върху пътя. — Изслушай ме, преди да започнеш да изпадаш в паника.

— Но аз съм в паника. Надявам се да не очакваш от мен да вляза в дома на…

— Ще отнеме само секунда.

Той дава ляв мигач и прави остър завой по „Самърууд Роуд“. Воланът издава леко стържещ звук, триейки се в дланите му, докато се връща в изходна позиция. Колата поема по лъкатушещия път, минаващ покрай високи сиви блокове. Гледам тревожно към тях, докато навлизаме все по-навътре в квартала, все по-дълбоко в миналото на Дом. Тук е роден. От това място отчаяно е искал да избяга. Успял е и знам, че винаги избягва да идва тук. Затова не мога да повярвам, че ме връща тук след стореното от Макс.

Мълча в потрес. Гледам през предното стъкло и се чудя дали ще разпозная къщата на Макс. Дали ще бъде отцепена със синьо-бяла полицейска лента, която обозначава дома на убиец и показва, че е необитаема и готова за плячкосване. Забелязвам група от седем или осем момчета, не много по-големи от Ейдън, да се шляят под улична лампа на кръстовището. Пушат и наблюдават как колата на Дом минава покрай тях, сочат ни и се блъскат един друг. Поглеждам нервно в страничното огледало, гледайки как изчезват в далечината зад нас. Едно от момчетата прави знак с два пръста във формата на V без очевидна причина, но не му обръщам сериозно внимание.

Очите ми следят накъде се отклоняваме. Опитвам се да запомня как влязохме, в случай че Дом не успее да намери как да се измъкнем.

Когато отбива до тротоара пред къща в стил 70-те с тъмни тухли, виждам, че няма полицейска лента, но прозорците й са заковани с дървени дъски.

— Ще те изчакам тук — казвам почти без дъх.

— Ами…

— Какво? — казвам нетърпеливо.

— Ами, истината е, че има нещо, което искам да ти покажа. Трябва да ти покажа. — Той сваля очилата си, обръща се към мен и ми хвърля пронизващ поглед.

— Да ми покажеш? — Адреналинът ми веднага скача. Ядосвам се, че Дом не осъзнава колко ужасно е за мен да дойда тук.

— Снимки. Семейни снимки. Съвсем наскоро ги открих у тях и мисля, че може да хвърлят малко светлина върху стореното от него. Те принадлежаха на… — Той не довършва изречението си и разтрива лицето си с ръце.

— Добре — казвам бавно. Явно му беше трудно да овладее емоциите си. — Но все пак бих предпочела да остана тук. Не можеш ли просто да ги донесеш…

— Те са в рамка на стената му. Във всеки случай, ако те занеса, няма да отнеме дълго. Няма нужда да вземаме количката. — Без да чака отговора ми, той изскача от колата и секунди по-късно аз съм в ръцете му пред входната врата на Макс.

Изпадам в паника и бутам рамото му.

— Моля те, не искам да влизам вътре.

— Липсва само бяла рокля и воал, а? И букет рози.

— Моля? Рози? Какво? — Чувам колко силно бие сърцето ми, докато го гледам как отключва бялата PVC врата, и не мога да схвана какво ми казва.

Надничам през рамото му да видя дали наоколо има съседи. Дали някой ни вижда как влизаме в къщата. Изведнъж ме обзема неприятно усещане. Ако никой не ни види, че влизаме, никой няма да разбере, ако не излезем. Опитвам се да си внуша, че няма причина за тревога. Но нещо категорично се промени в настроението на Дом. Спомням си признаците много добре. Обратно в ярко тъмното съм преживявала всички тях и те отново изникват в съзнанието ми.

— Нещо старо, нещо ново. Навява ти спомени, нали? Как те пренасям през прага на входната врата — казва той, крачейки в малкия тъмен коридор. Блъска с крак входната врата зад нас. Тя се опира в резето и не се затваря добре, след което той я затръшва с втори ритник. Звукът отеква в празното помещение.

— Ох. — Чувството на гадене в стомаха ми се засилва. Къщата е леденостудена, мирише на влага и мухъл, но не от това ми призлява и ми се гади, а от изражението на лицето на Дом. Изведнъж ме обзема голям страх.