Саманта Кинг
Изборът (31)

30

Неговият нисък изтерзан глас е като удар в корема ми. Сърцето ми забива толкова бързо, че ще се пръсне. Чувам пискливия звук, който по време на комата мислех, че идва от звънеца на входната врата, но всъщност се оказва, че е от машината до мен. Поглеждам в бръмчащия монитор — още едно напомняне как звуците и миризмите около мен са прониквали в ярко мрачния подсъзнателен подземен свят на моята кома.

Паническата ми атака очевидно е забързала пулса ми. Бях забравила, че Карол ме закача за тази машина всеки ден за по няколко минути, за да следи за евентуални промени в честотата на сърдечния ми ритъм. Навярно е свързала кабела, докато съм спала. Тънката жичка изглежда като единственото нещо, което ме придържа към това болезнено земно съществуване и не ми позволява да се понеса в облаците. Усещам как последната ми надежда за спасение се изпарява от изгарящото презрение на Дом.

Съпругът ми се оттегля в ъгъла на стаята като ранено куче, но преди да успея да му кажа каквото и да било, виждам професор Ернандес до леглото си.

— Опитай да запазиш спокойствие, Мади! Не се спъвай крачка преди финала — казва усмихнато. Вече съм разбрала, че докторът има тази невероятна способност да изглежда спокоен, докато мозъкът му работи с двеста километра в час. Въпреки че изглежда толкова спокоен, аз знам, че преценява дори най-малката реакция на мозъка и тялото ми.

— Тогава ще спечеля ли надпреварата? — питам изтощено.

— Ти вече си победител, защото си жива — казва ми тихо, почти на ухо, докато нагласява възглавниците, за да ми е удобно.

— Не съм сигурна обаче, че заслужавам каквито и да било медали — казвам тъжно. — Всъщност мисля, че трябва да бъда позорно дисквалифицирана. — Дом протяга шия, за да чуе какво си мърморим.

— Съпругата ви трябва да остане възможно по-спокойна, г-н Касъл — обръща се той към Дом.

— Професор Ернандес? Викат ви. — Карол открехва вратата и подава глава с разтревожено изражение.

— Ей сега идвам — отговаря той, но не помръдва.

— Мисля, че е спешно — настоява тя. — От психиатрията чакат на телефона.

— Добре. Запомнете: мир и спокойствие. Без стрес. — Той не отделя поглед от Дом. Питам се защо докторът, който винаги е толкова уверен, се колебае.

— Разбира се — отговаря Дом и подава ръка на лекаря, който на излизане пак го поглежда през рамо.

Дом веднага сяда на леглото и хваща ръката ми. Не възразявам. Преминахме през толкова много по време на десетте ни години брак. Може би сме имали колкото лоши, толкова и добри моменти, но нямам сила за повече караници. Достатъчно тежко понесох смъртта на Анабел в дълбините на подсъзнанието си. Като се замисля, имам чувството, че тази болка разкъсва плътта ми. Остана ми само Ейдън, нейният близнак. Искам да го прегърна и никога да не го пускам, както никога не трябваше да позволявам да отнемат дъщеря ми. Но не мога да го направя сама. Трябва да оздравея, да изляза от тази болница и да отида вкъщи при сина си. Независимо от съмненията, които имах относно Дом, сега трябва да му се доверя и да се моля, че ще ми даде втори шанс.

— Не си спомням да съм искала да бъда с Макс. Не си спомням много какво се случи. Но ако казваш, че е така, вярвам ти. И съжалявам. — Стискам пръстите на ръката му, чувствам как от очите ми потичат сълзи и не се сепвам, когато той сключва големите си ръце около моята.

— Прощавам ти. Хиляди други на мое място не биха — добавя той с усмивка.

— Ще ти се реванширам. Някак.

— Сигурен съм. — Отново стиска ръката ми и забелязвам, че брачната му халка липсва.

— Пръстенът ти?

— Дал съм да го почистят. Не изпадай в паника.

— Май съм загубила моя — поглеждам към нощното шкафче, сякаш очаквам изведнъж да се появи.

— Също е даден за почистване.

— Сериозно? Но как…

— И може би тази година ще отпразнуваме годишнината си както подобава. Като оздравееш, разбира се. С всичките болкоуспокоителни, които ти дават, не съм сигурен, че сега шампанското е добра идея.

Дом докарва изкривена усмивка, но на мен ми призлява, защото споменаването на думата „шампанско“ ми напомня за разговора с Макс в кухнята ни онази вечер. За поредната кавга, след като Дом действително се срещна с Луси и Джаспър в бара за шампанско на следващата сутрин, както се тревожех, че може да стане. Преглъщам трудно и изведнъж си спомням, че тази сцена, която се въртеше в главата ми, докато бях в безсъзнание, беше всъщност само половината от историята. Луси донесе бутилка „Кристал“ за неделния обяд през онзи уикенд. Даде ми я с широка усмивка и каза, че е закъснял подарък изненада за рождения ден. Тя вече ми беше дала подарък, но е почувствала, че трябва да ми подари още нещо. Просто се е нуждаела от помощ, за да избере бутилка от най-добрата реколта и знам, че Дом е бил човекът за тази работа. Чак сега си го спомням. Просто не мога да реша дали това е истина, или не е. И не съм сигурна дали Дом просто го е пазел в тайна заради приятелката ми, или е искал да предизвика у мен параноята, която е знаел, че ще изпитам.

Паметта ми се възстановява парче по парче и се питам какви други истини ще изровя, колко още номера ще открия, че мозъкът ми е изиграл.

Обикновено татко е този, който прави номера.

Спомням си как Анабел ми каза това, когато бяхме в Брайтън. Все още нямам представа какво правехме там и защо купих тези билети за влака. Може би вече няма значение. Щом се пооправя, ще си отида у дома. При сина си. И ще му дам цялата си любов, включително тази, която изпитвах към сестра му. Никога няма да забравя това. Никога няма да забравя нея.

— Сигурна съм, че половин бутилка няма да навреди — казвам, опитвайки да се усмихна.

— А аз съм сигурен, че мога да намеря свежи ягоди отнякъде — усмихва се Дом. — Дори ще ти разтрия гърба, ако искаш.

— Ако може, и чаша чай след това — опитвам се да вляза в неговия тон. Дом изглежда щастлив, аз се събудих, Ейдън е в безопасност у дома.

Анабел, скъпа моя дъще, толкова ми липсваш.

— Ама, разбира се, каквото поискаш.

— Благодаря ти, че заставаш до мен, когато аз действително не го заслужавам. — Обръщам лице към възглавницата, но не мога да скрия хлипането си.

— Хей, стига. Защо е всичко това? Всичко ще бъде наред. Тук съм — казва Дом, промъква ръката си под бузата ми и завърта лицето ми към себе си. Очите му са толкова светли, все едно от тях ще започнат да хвърчат искри.

— Много съжалявам. За Макс. За… всичко.

Трябва да му кажа. Просто не мога да намеря думите. Не мога да си поема въздух…

— Забрави за Макс. Ти си само моя, Мади, и аз никога няма да те пусна.

— О, Дом. Навремето ми каза същото, помниш ли?

Той ме обича и ще ми прости, че избрах нашата дъщеря…

— Естествено. Никога не забравям нищо. Помня дори най-малкия детайл. — На всяка дума от последното си изречение Дом целува един по един пръстите на лявата ми ръка.

— Значи само аз имам проблеми с паметта. — Посягам колебливо да погаля бузата му с другата си ръка. — Наистина не мога да си спомня. Не мога да повярвам, че съм гледала на Макс по този начин. Все пак той беше твой брат. — От срам затварям очи.

— Разбира се. Е, той показа точно колко нищожна стойност има за него семейството. За бога, той ме накара да занеса този пистолет да го почистят и поправят. — Дом разклаща глава, сякаш да покаже, че не може да повярва.

— Не… наистина ли е направил това? — Идеята е толкова ужасяваща, че и аз трудно мога да повярвам.

— Когато майка ми умря, получих от нея като наследство бижутата й и още няколко неща, но този пистолет бе единствената лична вещ, която Макс наследи от баща ни. Него и старите му военни снаряжения.

— Военната униформа, която носеше онази сутрин — възкликвам и запушвам с ръка разтрепераната си уста, като си спомням огромния му силует на входната врата.

— Именно. Татко винаги говореше много за военната си служба. Пистолетът е имал някаква странна сантиментална стойност за Макс, предполагам. Но ако дори ми бе минало през ума, че той някога ще реши да го използва… — Дом потрива уморено лицето си. — Мислех си, че просто иска семейната реликва да бъде полирана. Страшен глупак съм.

— Ти не си глупак. Той е… — Не мога да събера сили да изрека това, което мисля за Макс. — Очевидно не е човекът, за когото го мислех — казвам пресипнало и почти се задавям от сдържаното си изказване. — Не мога да повярвам, че някога изобщо съм обмисляла…

— Наистина няма нужда да го коментираме сега — казва Дом и отмества твърде порасналия ми бретон от лицето. Пръстите му слизат по изпитите ми бузи и надолу към врата.

— Каза ли на инспектор Уоткинс? За мен и… Макс? — Чудя се дали затова детективът очакваше така нетърпеливо да изкопчи нещо от мен. Може би е очаквал да си призная за изневярата. Това със сигурност щеше да предостави някакво доказателство за това какви са били мотивите на Макс да ме накаже. Може би нещата между нас не са се получили и аз съм го зарязала…

— Не, разбира се, че не. — Големите му ръце правят кръгови движения по ключицата ми и леко ме натискат. Чувствам се некомфортно, но си казвам, че трябва да оставя мъжа ми отново да се сближи с мен. Не мога да подскачам при всяко докосване.

— Мисля, че трябва да му кажем. И има други неща, които трябва да…

— Шшшт. Не говори. Просто си почивай.

— Но защо не съм изпълнила намерението си? — казвам, все още озадачена от самата идея, че някога съм планирала да избягам с моя цапнат в устата чудат девер.

Той слага пръст на устните ми.

— Предполагам, че просто ме обичаш повече, отколкото си предполагала.

— Да — отговарям. В думите му имаше логика. Може би също така не съм искала да отведа близнаците от баща им, без значение колко съм нещастна. Може би въпреки всичко съм решила да дам на брака ни още един шанс, особено след прочетеното в дневника на Анабел. Може би съм се уплашила от думите й и съм се отказала да напусна дома ни. Или просто съм искала да я държа в безопасност. От ужасната ирония ми се завива свят.

— Няма съмнение в това. Ние сме отбор. Винаги сме били отбор. Макс не можеше да се състезава с това. Той никога не е имал реален шанс да те открадне от мен.

— И мислиш ли, че затова той… — Изведнъж ми просветва. — Мислиш ли, че той е бил гневен, защото съм се отдръпнала? — питам немощно.

— Да, мисля. Видях го в нощта преди рождения ден на близнаците. Наливаше се с уиски в „Бел Ин“. Изслушах всичките му простотии. Той не беше радостен, това е сигурно. Всъщност беше бесен.

Опитвам да си представя Макс бесен, голямото му тяло разпалено от ревнив гняв. Но успявам да видя само неговото умно, будно, почти дяволито изражение, докато се е опънал на пода в хола и играе видеоигри с децата. Не мога да си го представя като мой любовник, нито с маска на главата и оръжие в ръка.

— Ти също му беше ядосана — продължава.

Аз? Ядосана на Макс?

— О, знаеш, той постоянно идваше у нас. Всеки път, когато отворех вратата, той беше там. Предполагам, че това обяснява как си избрала да поплачеш точно на неговото рамо. Аз постоянно работех, а Макс се е възползвал от това. Но след това е станал твърде напорист.

— Искала съм да се отдръпне малко и той е отказал. И съм му се ядосала за това — мисля на глас. Опитвам да си спомня това усещане, чудя се защо все още нищо не се връзва. Не си спомням да съм се обръщала към Макс. Не си спомням и да съм се обръщала срещу него.

— Именно. Ти никога не си искала сериозно да ме напуснеш. Със сигурност не и заради Макс — Той изрича името му с отвращение. — Просто си искала да ми покажеш, че трябва да ти обръщам повече внимание. Разбирам го. Неуместно е, че избра брат ми, но такъв е животът. Мога да се справя с това. Имам достатъчно широки плещи.

Също като Макс, мисля си. Висок, широкоплещест гигант, който дойде у дома сутринта на рождения ден на близнаците, решен да си отмъсти. Да ме накаже за това, че съм се отказала да напусна Дом, за да бъда с него…

Може да е чичо Макс. Той каза, че има много специална изненада за нас…

Бях го поканила да ми помогне да подготвим игрите в градината след партито на басейна, но Анабел го очакваше още сутринта. Дали не е намекнал нещо? Дали не си е седял у дома, гневът и чувството му на безсилие са ставали все по-големи, готови да бъдат отприщени в деня, в който съм планирала да избягам с него? Билетите бяха за тази дата, но аз съм размислила и той е решил да премине към действие.

Само Анабел отвори входната врата. Скъпата ми дъщеря застана първа на огневата линия. Как е могъл да го направи? Макс винаги я е обичал безумно, гледаше я с умиление как пърха като пеперуда. Помня какво удоволствие му доставяха тя и брат й, постоянните подаръци, игри… Купил е мълчанието й, идва ми наум. Дали Ейдън е знаел? Анабел не споменава в дневника си да му е доверявала нещо.

— А и това с дневника на Анабел… — казва Дом, сякаш е прочел мислите ми.

— Лошо ми е — запушвам устата си с ръце. Очаквам Дом да ми налее вода, но той не помръдва. Притискам глава във възглавниците и затварям очи в очакване да спре да ми се вие свят.

— Знам, че се отнесох грубо с теб онази сутрин, скъпа. Бях толкова шокиран от нещата, които ми каза, че Анабел е написала. Просто изключих. — Втрива нервно пръсти в косата си и я разрошва.

— Просто не мога да повярвам, че Макс е могъл да го стори, чувствам се толкова ужасно, толкова засрамена, че не знаех. Че не направих нищо. На всичкото отгоре съм планирала да избягам с…

— Всички правим грешки. Ти определено използва един от деветте си живота.

Не мога да отвърна на унилата му усмивка. Хапя устни, за да спра потока от сълзи, когато последната частица от пъзела идва на мястото си, завършвайки мрачната срамна картина…

Когато нещата с Дом са изглеждали непоправими, аз съм потърсила пристан при брат му. Но той ме е притиснал прекалено и аз съм го помолила да ми даде малко пространство. После съм намерила дневника на Анабел и светът ми се е сринал, уплашила съм се и съм решила да не се отказвам от всичко познато, за да се гмурна в неизвестното с Макс. Той се е почувствал отхвърлен, накарала съм го да изглежда безполезен. И съм му отказала неограничения достъп до това, което е искал повече от всичко — Анабел.

Макс е искал да си го върне. Чак сега осъзнавам, че името на Анабел е било изписано на този куршум. Той от самото начало е възнамерявал да я убие, за да не го издаде, да не разкрие мръсната му тайна. Но е искал първо да ме накара да страдам, като ме застави да направя най-ужасния избор, пред който една майка може да се изправи. Играл е хазартно, но за мой срам аз просто съм му поднесла Анабел на тепсия. Избрала съм я, защото съм се почувствала наранена и обидена, че не ми се е доверила да ми разкаже какво става. На всичкото отгоре съм й била ядосана, че е провалила наглед перфектната възможност да избягам от нещастния си брак. Ако не бях намерила дневника й, може би нямаше да загубя кураж да напусна Дом…

Когато Макс е насочил пистолета към мен, нещо дълбоко в мен е заличило всичките ми майчински инстинкти и в момент на ужас и безсилие, в момент на непростима загуба на разум и контрол гневът е надделял и аз съм се обърнала срещу дъщеря си.

Една жертва, двама убийци.

Станала съм отчаян, случаен съучастник в престъпление, разрушило цялото ми семейство. Ще се разкайвам до живот. Може би затова Макс после е отнел живота си. Действал е импулсивно и не е могъл да понесе да живее с това разкаяние. Детективът беше прав, че Макс е страхливец. Избягал е от болката да живее със спомена за стореното. Но аз още съм тук и е твърде късно да се разкайвам или да поправя нещата. Не мога да върна времето назад. Не мога да върна дъщеря си.

Значи това е чувството да удариш дъното.