Саманта Кинг
Изборът (21)

20

Страхът преминава като ток през мозъка ми и съм убедена, че главата ми всеки момент ще експлодира. Чувам бръмчене и пред очите ми проблясват ярки светлини — първо лявото, после дясното. Изпитвам остра болка в лявата ръка, все едно получавам инфаркт. Превивам се, боря се с ужас и мъка в сърцето, със страх и подозрение. Опитвам се да накарам безчувствените си крака да се задвижат, да избягам от спалнята надолу по стълбите и отчаяно да потърся нещо — някого — да ми помогне.

Отново чувам стъпки някъде в къщата и замръзвам, оглеждам се трескаво наоколо. Виждам лица пред очите си — учители на близнаците, минали и настоящи, инструктори от клубовете им, други родители, съседи… Макс. Дом. Но всеки път, когато посегна към някой от тях, треперещите ми пръсти хващат единствено въздух. Спомням си как се влачех във влажната пръст, драпайки с нокти, бодли деряха ръцете ми, кръв напояваше дрехите ми и устата ми се пълнеше с бълвоч, докато се опитвах да достигна Анабел.

Само едно ми е ясно — Ейдън е жив, Анабел е мъртва и аз избрах да стане така. Знам го, защото видях вината си, изписана на лицето на сина ми през всички тези месеци. Чух всяко безмълвно обвинение, което по изключение Дом се сдържаше да ми изреве в лицето. Травматичният шок може и да е откраднал гласа ми, но тяхното ледено мълчание ми казва всичко, което трябваше да знам. Сърцето ми умира вътре в мен, смазано от тежестта на единствения потресаващ факт, който знаех със сигурност…

Дъщеря ми е мъртва и няма почти никакво значение кой е бил или защо го е направил, тъй като аз оставих Анабел да умре и се мразя за това. Синът ми и съпругът ми също ме мразят. Загубих всички, които някога съм обичала, и вината за това е изцяло моя.

Отварям уста и крещя.