Саманта Кинг
Изборът (10)

9

— Сигурен ли си, че не искаш да помоля Макс да гледа децата?

Беше деветата годишнина от сватбата ни и първата, която възнамерявахме да отпразнуваме след знаковата ни пета. Животът ни бе станал натоварен — бизнесът на Дом наистина беше в подем, училището вървеше с пълна пара. Анабел все имаше някоя нова постановка, за която да репетира, ново състезание по плуване, турнир по футбол или рецитал за цигулка. Половинчатите ни опити да излезем някоя вечер като двойка се провалиха още при първото препятствие, когато близнаците се разболяха от шарка. Отложихме планираната си вечеря и никой от нас не се накани да направи нова резервация.

— Да, сигурен съм. Казах ти, и без това прекалено много се навърта наоколо.

— Близнаците се нуждаят от роднини. Нямат баби и дядовци, нали помниш? За тях е добре да контактуват с единствения си чичо. Може би е време двамата да се помирите. Осъзнавам, че нещата не бяха лесни преди и очевидно имате различния, но Макс винаги е бил добър с децата. Знам, че би искал да общува повече с тях.

— Знаеш, така ли? И откъде знаеш?

— Той ми каза — въздъхнах. — Сто пъти вече обсъждаме това.

— Както казах, прекалено много се навърта наоколо. Защо го каниш?

— Защото е роднина. И защото на близнаците им е забавно с него.

— Да не намекваш, че не им е забавно с мен?

— Не съм казала това. Но си претоварен с работа и…

— И докато котката я няма, мишките искат да пируват? Боже! Скъсвам се от работа за нас, а ти искаш да се размотаваш с безполезния търтей брат ми.

— Нямам предвид това и ти го знаеш. Оценявам колко упорито работиш и знам, че би искал да прекарваш повече време с близнаците. Не искам да се чувстваш виновен. Просто искам да видиш, че Макс всъщност е от голяма помощ. Понякога кръжоците им след училище са по едно и също време. Не мога да бъда на две места едновременно. И ако Макс може да заведе Анабел на театралния курс, а Ейдън на футбол, това е нещо хубаво, нали?

— Не, не е.

— Тогава какво предлагаш?

— Попитай Луси. Бас държа, че с радост ще ги гледа.

— Не, питам като цяло. Да не би да казваш, че не искаш брат си изобщо в живота ни? Защо?

— Защото не го харесвам особено.

— Все още? След всичкото това време? Това е просто тъжно.

Винаги съм знаела, че Дом ненавижда по-големия си брат и бе видимо, че Макс е натрапчива личност. Той говореше прекалено бързо и разказваше дълги разпилени вицове, които не бяха особено забавни. Но към мен и близнаците винаги е бил мил. Никога нищо не е било прекалено трудно. Всъщност не аз го молех за помощ, той просто сякаш знаеше от какво имаме нужда. Повредената косачка изведнъж бе поправена, счупената ключалка в банята бе сменена. И той с удоволствие прекарваше време в настолни игри с близнаците в хола ни и ги водеше да пускат хвърчила в парка.

Видимо бе, че Анабел му е слабост. Може би Дом ревнуваше именно защото принцесата му се радваше на вниманието на друг човек, а не на своя тати. Нямаше защо да се притеснява. Напоследък Анабел казваше, че предпочита да излиза с приятели, вместо да прекарва време с ексцентричния си чичо. А и майките на нейни приятели напоследък я докарваха от театралния кръжок.

— Факт е, че му помогнах с каквото можах. Аз го накарах да стане личен треньор и му уредих онази работа във фитнес залата. Старая се да се погаждаме, когато е наоколо. Осъзнавам, че децата го харесват и знам, че той е луд по тях. Винаги е бил много щедър към тях, но…

— Но е получавал цялото внимание на майка ви и баща ви и сега изглежда, че прави същото и с децата ти. Получава прегръдките, които те би трябвало да дават на теб.

Изведнъж всичко стана ясно. Не ставаше дума конкретно за Анабел, а за това, че Макс винаги е обсебвал вниманието на всеки, когото Дом обича.

— Не ми прави психоанализа — изсъска той. — Просто не желая да се натрапва в семейството ми, това е всичко.

Не желаех да оставя нещата така. Децата се нуждаеха от семейство около себе си. Дом реагираше прекалено емоционално.

— Да ти се натрапва? Или да бъде част от него?

— Не аз го поканих, а ти. Заповядай в неделя на обяд, Макс. Ела да пием кафе, докато Дом си скъсва задника от работа — заяви той и размаха пръст пред лицето ми, за да ми покаже, че аз съм виновната в случая.

— Децата обичат да го виждат, но обожават теб, Дом. Ти си героят на Ейдън, знаеш го, а Анабел винаги е била момиченцето на татко. Няма никаква причина да ревнуваш.

Подбрах неправилната дума. Щях да си държа езика зад зъбите, ако знаех каква реакция ще предизвика. Шамарът върху лявата ми скула ме строполи на пода в хола и целият свят около мен рухна.

— Не желая повече да чувам подобни думи — изсъска ми през зъби, привеждайки се над мен. — Не аз съм ревнивият тук.

— Какво, за бога, имаш предвид? — Гласът ми бе пресипнал от шока.

Чувах го как кънти в ушите ми. Хванах се за холната масичка и неуверено тръгнах да се изправям. Предпазливо притиснах пулсиращата буза с треперещите си пръсти. Исках да стана, но Дом бе застанал над мен и продължаваше да сипе предупреждения.

— Винаги си по-строга към Анабел, отколкото към Ейдън. Винаги се хващаш за дреболии, като позволяваш на него да му се размине леко, а на нея се караш здравата. Държиш се прекалено мекушаво с това момче и завиждаш на Анабел. Нейният плам. Нейната жизненост. Тя е ангелът на върха на коледната елха, засенчва те всеки ден и ти не можеш да го понесеш.

— Това са глупости. Пълен абсурд. Нямам представа какво…

— Нали беше голямата специалистка по психология? Хайде да те видим сега! За мен си като отворена книга, скъпа.

— Обичам ги поравно — настоях. — Не покровителствам никого от двамата. — Нещо ме стяга болезнено в гърдите. Знаех, че ще повдигне темата за почивката ни.

— О, я стига. Кой пръв ти привлече вниманието онзи път в Корнуол?

О, господи!

— Казах им да се притекат на помощ на Анабел, но ти: „О, не, помогнете на Ейдън“ — продължи Дом. Говореше тихо, но всяка дума отекваше като изстрел в главата ми.

Знаех отлично за какво говори, никога няма да забравя този ужасен ден. Но Дом не беше прав. Не насочих екипа за спешна помощ първо към Ейдън, защото го предпочитах. Видях как личицето му посинява и знаех, че в малките му бели дробове не е останала и капка въздух. Това бе моментен импулс. Парамедикът ме погледна и аз му посочих сина си.

Избрах Ейдън.