Саманта Кинг
Изборът (43)

42

Макс пристигна, след като бях простреляна.

Когато осъзнавам това, тялото ми се разтреперва и кожата ми започва да пари, все едно имам треска. В следващата секунда вълна от облекчение отмива болката.

Казах: „Избери мен“.

Борих се и за двете си деца. Направих всичко по силите си да ги защитя. Поравно.

— Мислех си, че майките не би трябвало да си имат любимци. Винаги така си ми казвала. — В язвителното му обвинение се усеща болезнена горчивина.

— И действително съм го мислела. Аз нямам — възразявам, усещайки как силата се завръща в тялото ми, когато най-накрая си спомням събитията от онази сутрин. След всичките разговори с доктора за това как звуците и миризмите събуждат спомени, на мен ми бяха необходими само две думи да отключат моите. Избирай едното. Те ми помагат да си изясня какво означава за мен да бъда майка. Аз не избрах.

Но изведнъж разбирам защо Дом изпитва потребност да вярва, че съм го направила.

Защото ако аз съм способна да избера едното дете пред другото, това значи, че всички родители са. Означава, че макар и Макс да е бил боготвореният брат, Дом също е бил ценен. Той не е бил недостоен за любов, провал и родителски пристрастия са нормални. За момент се натъжавам, когато осъзнавам, че Дом проектира върху мен негодуванието и несигурността от детството си. Чувства, които никога не са го напускали. Моят предполагаем фатален недостатък — че предпочитам Ейдън пред Анабел — държи ключа към изкуплението на Дом. За да повярва отново в себе си, той се нуждае да му потвърдя, че действително съм направила този избор.

Спомням си упоритата пламенност, с която ми говореше за семейството си, когато се срещнахме за пръв път. Не искам да се гордеят с мен, а да им натрия носовете. Той най-сетне успя да измами големия си брат и ме наказва, за да оправдае действията си. Страхотен начин е избрал да докаже правотата си, няма що…

Но аз отказвам да му помогна да се почувства по-добре, да съдействам за натриването на носове, за което мечтае, откакто родителите му са умрели, без да признаят, че Дом е силният и успелият син.

Миризмата на пушек е толкова силна, че ме изважда от унеса ми. Поглеждам нагоре и виждам яркия огнен връх на цигара в мрака. До стената има висока тъмна сянка. Тя се движи като призрак в мрака, приближава се към леглото. Тънък сноп светлина се прокрадва през пролуката между дървените дъски, с които е закован прозорецът, и очертава грамадната фигура в зловещата тъмнина. Силуетът се завърта и застава до мен, навежда се и снопът светлина осветява сините му очи.

— Сигурна ли си? Изглеждаше напълно убедена, че Анабел е мъртва. — Той ми се подиграва и трябва да се напрегна, за да чуя думите му. Ако не виждах и не надушвах пушека от цигарата, щях да го помисля за гласа на моето съзнание, приело образа на зъл дух, който ме преследва с най-голямата ми тайна — факта, че дори за миг повярвах, че може би съм предала дъщеря си. Това предизвиква у мен чувство на срам, макар и да съм наясно с истината — вината е изцяло негова. Трябва да се заловя за това. Не мога да го оставя да продължи да си играе със съзнанието ми. Всичко свърши. Или съвсем скоро щеше да свърши.

— Замисълът беше ли да умра? — питам с равен глас, но вътрешно изпитвам вълнение при мисълта как това, че Анабел протегна ръка да ме хване в последния момент, е нещото, попречило на куршума да мине право през мозъка ми, вместо само да го одраска.

— Радвам се, че не умря, защото ще страдаш много повече от това да живееш без децата си. Смъртта щеше да е проява на милост — казва той. — Но аз не съм неразумен човек. Дори съм жалостив. Ако ме помолиш достатъчно любезно, може да те пусна на свобода. Наречи го последно отдаване на почит към нашия брак, ако щеш. Закъснял подарък за десетата ни годишнина — поглежда ме иронично. — Странно, а? Винаги съм казвал, че никога няма да те пусна да си тръгнеш, но изведнъж разбирам, че мога. И то толкова лесно.

— Стига си ме разигравал, Дом — казвам тихо, решена да не му позволявам да ме сплашва повече. — Доказа гледната си точка и ме накара да премина през деветте кръга на ада. Трябва да спреш тук. Няма да ти се размине — добавям с пресипнал глас, опитвайки се да не обръщам внимание на побилите ме тръпки.

— Да, но вече ми се размина веднъж. Макс опра пешкира заради мен, което в края на краищата си е справедливо. Имам чувства към една специална дама в твоя живот, каза ми той. И съм сигурен, че и тя изпитва същото към мен. Той седна срещу мен в тази кръчма и имаше наглостта да ми каже, че се тревожел как това ме кара да се чувствам. Колко опитвал да загърби чувствата си, да се отдръпне, но не можел да устои на тези сини очи, тази красива коса, на меката кожа… Погледна ме в очите и каза, че бил пристрастен към своето сладурче.

— Но каза ли всъщност, че е влюбен в мен? Че ние сме…

— Да не мислиш, че му дадох възможност да ми се подиграва, като ми разкаже подробности? Самодоволното изражение на лицето му казваше всичко. Той щеше да открадне съпругата ми и искаше да го знам. Да знам, че ще те изгубя, и най-вече, че децата не са мои. Той искаше да ми отнеме всичко. Така че му го дадох. Цялата вина и половината наказание. Другата половина беше за теб, скъпа. Ти просто не можеше да изкараш и ден, без да го видиш, нали? Дори на рождения ден на децата си.

— Макс е излъгал. Или си си направил погрешно заключение. Трябваше да говориш с мен за това. Но ти не го направи. Винаги правиш най-лошите изводи за мен. Не си играл голф онази сутрин, нали? — казвам и наум отново си изреждам ужасната поредица от събития.

— Естествено, че не. Вече ми беше казала, че Макс ще пристигне в десет. За мен оставаше само да се преоблека и да изчакам. Вече бях скатал старата войнишка раница на баща ми, готов да почистя оръжието. Точно както Макс ме бе помолил — казва Дом със самодоволно изражение.

— Старите войнишки дрехи на баща ти. Застанал си там в ужасяващата си дегизировка. Държал си оръжие. Чакал си да настъпи моментът… — повишавам истерично глас, докато си представям всичко това.

— Макс подрани. Всичко стана много по-бързо, отколкото планирах. Бързах, иначе нямаше да пропусна целта си — самодоволната му усмивка се изтрива и той се намръщва.

— Видях краката му. Под розовите храсти. — Няма нужда Дом да го потвърждава. Тези храсти постоянно се появяваха в съзнанието ми седмици наред и аз знаех, че има причина да са се закрепили толкова здраво в него. — Простреля ме и след това си убил собствения си брат.

— Би се мъжки, признавам му го. Трябваше да видиш погледа на лицето му. Той започна тази битка, но последната дума беше моя. И заслужаваше да умре. Изчука жена ми и ми се присмя за това. Не беше много умно от негова страна. Той наистина мислеше, че като ми каже за долното си увлечение, ще ме постави на място. Но ме подцени — изскърцва той със зъби.

Трябвало е да бъде двойна екзекуция — невярната съпруга и нелоялният брат. Предчувствието ми, че мотивът е бил отмъщение, се оказва правилно. Просто съм сбъркала човека. Дом е бил извършителят и е нагласил нещата така, че да изглежда като дело на Макс. Смъртта на Макс е била отчасти отмъщение, отчасти опортюнизъм — средство за прикриване на престъплението на Дом. Много добре мога да си представя изражението на Макс. Каквото и да е казал на Дом в кръчмата, независимо дали нарочно е излъгал брат си, за да го провокира, или просто го е дразнел, за да му го върне, той е дошъл тази сутрин, готов да помогне на близнаците да изкарат един щастлив рожден ден. Вместо това е получил рана в ръката и дуло, насочено към главата. Знам точно какво е чувството.

— И сега е твой ред.

Той се навежда по-близо, от тънкия сноп светлина нещо проблясва в тъмнината. Нож. Още по-близо. Острието блещука, докато се движи. Сякаш пори мрака. Стискам зъби и затварям очи, представяйки си лицата на Анабел и Ейдън. Спомням си колко е приятно да галя косите им и да ги целувам за лека нощ. Сещам се колко меки и топли бяха телата им, когато бяха бебета и ги държах в ръце. Представям си ги като току-що проходили любопитни малки деца, които си играят с есенните листа. Спомням си пикниците и игрите, дните за спорт и плувните турнири… Как приветствах близнаците, когато печелеха, и ги утешавах, когато губеха. Моите хубави близнаци, толкова еднакви на външен вид и въпреки това толкова уникални като личности. Анабел — дръзка, Ейдън — толкова срамежлив, и двамата на прага на юношеството. Малки човеци в процес на развитие — моите малки човеци.

Чувала съм, че животът ти минава като на лента пред очите, когато си на път да умреш. Но скъпите ми деца са единственото, което си представям, докато се взирам в лицето на Дом. И тогава признавам студената, сурова и неизбежна истина — съпругът ми е убиец.

Ръката му минава през устата ми, инстинктивно завъртам глава и зъбите ми потъват в кожата на дланта му.

— Ах, ти, кучко. Ти, шибана кучко. — Той залита назад. — Не трябваше да викам онази линейка. Трябваше да те оставя да кървиш, докато не пукнеш.

Той се качва на леглото, възсяда ме и тежестта му ме пристиска към леглото. Хваната съм в капан. Напълно безпомощна. Искам да се боря, но нямам останали сили. Чувствам, че тялото ми се предава и чувам вътрешния ми глас да се обръща към Анабел и Ейдън с молба да ми простят, че отново ги изоставям.

Кой ще ги гледа, когато ме няма?

Съзнанието ми е замъглено. Бедрата му смачкват гръдния ми кош, коленете му са стиснали главата ми като в менгеме и почти не мога да си поема въздух. Трябва да продължа да се боря. Не мога да се предам… но чувствам как силите ме напускат. Скоро отново ще се озова в света на ярко тъмното. Само че този път няма да има светлина, само бездънен, безкраен мрак.

Хайде, мамо, не бъди мекушава, можеш да го направиш!

Опитвам да окажа съпротива, когато хваща вързаните ми китки с една ръка и ги натиска над главата ми, но съм безсилна. Грубото му движение изкълчва всяко сухожилие в раменете ми, а натискът от пръстите му върху костите ми ми причинява болка. Извиквам, но той заглушава крясъка ми с гърди. Държи ножа нагоре, замахва, чува се звук от скъсване.

Той прерязва въжетата около китките ми. Ръцете ми падат и аз издавам нещо средно между стенание и ридание.

— Не мога повече — прошепвам, мятам глава настрани, докато той реже въжетата, с които са вързани глезените ми. — Моля те, достатъчно.

— Права си. Но не се тревожи. Остава да направиш само още един избор, Мади. Да видим дали ще го сториш.

— Какъв е той? — едва ми достига въздух да изрека думите.

— Сделка.

— Каква сделка? — Не вярвам, че Дом ще спази договореното, без значение за какво се споразумеем.

— Оказа се, че няма нужда да бия път до Манчестър, за да ми предложат онази работа. Репутацията ми ме е изпреварила — хвали се той. — Но си помислих, че може да оставя ти да вземеш решението. Трябва само да кажеш на полицията, че си си спомнила станалото. Че Макс те е прострелял. След това ще те оставя да си тръгнеш. Никога повече няма да ме видиш. Или — сега трябва да си помислиш добре, поне веднъж можеш да го направиш — мога да те оставя да умреш тук. Никой не знае, че си тук, а когато те намерят, ще бъде твърде късно.

— Значи затова си ме довел тук. Да си играеш с мен на твоите психоигрички, да ме пречупиш, за да ти осигуря път за бягство. Но това няма да ти се размине. Луси…

— … е щастлива у дома с децата и съм сигурен, че с радост ще продължи да се грижи за тях след трагедията с твоето изчезване — когато полицията открие, че просто не си могла да превъзмогнеш смъртта на любовника си и си се хвърлила в Темза.

— Не би го направил… Луси не би… Не ти вярвам! — Напрягам гласа си, за да изкрещя думите, както и да се самоубедя да издам какъв лъжец е Дом.

Сега снове из стаята, но внезапно закрачва към леглото и застава над мен с вдигната ръка.

— Не гледай така изплашено — казва той и погалва с ръка косата ми.

— Ти беше, нали? — сепвам се, когато осъзнавам. — Галеше косата ми, опита се да ме удушиш, докато спя, а после ми каза, че просто съм сънувала кошмари, когато се събудих, давейки се.

— Два пъти почти те удуших — казва той със задоволство. — Първия път, когато подписах формулярите да те поставят в изкуствена кома, и след това, когато пак те посетих. Но после се сетих, че ще бъде много по-забавно да те оставя жива и да те гледам как страдаш. Да ни гледаш двамата с Луси. Много ни е добре заедно, ако ме питаш. Винаги ни е било — намигва наперено.

Казвам си, че блъфира. Сгреших за Луси, но няма да повторя същата грешка. Надявам се, че се грижи за близнаците, но вече не вярвам, че опитва да ги открадне от мен. Не бих пожелала съпруга си и на най-големия си враг и просто не вярвам, че Луси е такава.

Тя е в също толкова голяма опасност, колкото са и децата. Не знае, че съм излязла от комата. Не знае, че Дом е стрелецът. Може би й е наговорил същите лъжи за Макс. Колко безполезен е бил и колко срамно е било моето поведение. Луси не осъзнава, че живее под един покрив с убиец. Затаявам дъх от ужаса при тази мисъл.

Или може би знае. Може би Дом до такава степен я е ужасил, че тя си налага да си държи езика зад зъбите и му играе по свирката, за да не подпали късия му фитил. Също както правех аз през всичките тези години. Държи я като заложник.

Близнаците също.

— Не си ги наранил, нали — питам аз и погледът ми се спира на малките капчици кръв по яката на ризата му, вероятно дължащи се на порязване при бръснене. — Само да си докоснал децата ми…

Юмрукът, който се забива в лицето ми, ме преобръща. Падам от леглото и се приземявам тежко на твърдия дървен под. За секунда ми причернява и аз оставам с лице, опряно в дъските, опитвайки се да потисна повика за повръщане. Скулата, която вече пострада при удара в касата на вратата, вероятно вече е счупена и боли ужасяващо. Усещам болка в слепоочията, главата ми пулсира.

— Нямаш право да ме разпитваш! Не ти влиза в работата какво правя! Ти изгуби това право в деня, в който спа с брат ми и ме излъга, че близнаците са мои.

— Аз не съм… Аз никога… — Усещам вкуса на кръв в устата си, но не съм сигурна откъде идва. Лявата ми ръка, контузена от падането, сякаш вече не е част от тялото ми. С мъка успявам да вдигна другата, за да докосна лицето си. Пръстите ми усещат нещо мокро, но не знам дали идва от носа ми или сцепената ми устна. Поглеждам към Дом и осъзнавам, че раната най-вероятно е от сватбената му халка. Не мога да повярвам, че я носи. Не е върнал моята, за което се радвам. Преди я носех с гордост, докато не стана символ на раболепие… а после и на страх.

Чувствам се, сякаш се понасям нависоко и гледам двама ни отгоре. Виждам себе си — потрошено тяло, полуразнебитен ум. Спомням си изненадващата радост, когато Дом сложи сапфирения годежен пръстен на ръката ми. Как в корема ми пърхаха пеперуди, когато казах „да“. Гордостта и радостта, които изпитах, когато разменихме брачните си обети.

— Имаш време да си помислиш до утре. Ще се върна да чуя решението ти.

За мен няма съмнение. Ще направя всичко, за да защитя децата си и да се върна при тях.

Обикновено татко е този, който прави номера.

Поглеждам лицето на съпруга си — мъжа, когото едно време обичах толкова много. Ужасна мисъл натежава като воденичен камък в гърдите ми, когато той се обръща и тръгва към вратата, завърта ключа и я затваря зад себе си с леко тупване. Може би остава само аз да умра. Може би те вече са мъртви.