Саманта Кинг
Изборът (28)

27

— Госпожо Касъл? Мади? — Карол подава глава през вратата и макар да знам, че сега трябва да си почивам, се чувствам неловко, че не съм мръднала, откакто лекарят излезе.

Излежаването е рядък лукс, откакто близнаците се родиха. Изпитвам странно чувство за вина, че тази мила и търпелива жена трябва да прави толкова неща за мен. Гледам с благодарност как сестрата дърпа завесите и ярките сутрешни лъчи озаряват стаята. Благодаря й, когато ми помага да се надигна и да седна в леглото. Нагласява възглавниците, за да ми е удобно. Приглажда разрошения ми бретон, след което натъпква кичур от посивялата си коса обратно в прилежно направения кок. Изсумтява неодобрително, когато вижда закуската ми да седи непокътната на нощното шкафче.

— Съжалявам, Карол — извинявам се с мрачна усмивка.

— Не се безпокой. След малко ще ти донеса препечени филийки и чай. Но първо имаш посетител — казва тя, взема пластмасовата табла и прави гримаса към купата с пихтиестата мокра зърнена закуска.

Сърцето ми бие трепетно, преди да осъзная, че Дом не може да е пристигнал толкова скоро. Все още е рано, а докторът каза, че пътят от Лондон с кола трае няколко часа.

— Главен инспектор детектив Уоткинс е тук да ви види. Нали може да го поканя да влезе? — пита тя колебливо, докато подпира подноса на облия си хълбок, а с другата ръка хваща дръжката на вратата. Отваря широко кафявите си очи и иначе гладкото й високо чело се набраздява.

— Да, благодаря ви. — Обзема ме необяснимо чувство за вина, последвано от въодушевление, че поне ще успея да науча повече факти, някаква истинска информация. Със сигурност този детектив ще ми помогне да запълня липсващите парчета, последните озадачаващи дупки в паметта ми. Поемам въздух бавно и дълбоко и опитвам да остана спокойна.

Карол оставя вратата отворена, за да пусне вътре мъж, облечен с дълго черно вълнено палто.

Автоматично посягам да затегна разпуснатата си опашка и отмахвам бретона от очите си, докосвайки неуверено превръзката на главата. Сигурно изглеждам ужасно. Изведнъж ме обзема смущение. Карол ми каза, че вероятно завинаги ще ми остане белег и се радвам за това. Искам да ми напомня. Обръснатите кичури коса от дясната страна на главата ми са започнали отново да израстват, което ми напомня за подстриганите къдрици на Ейдън. Питам се дали косата му сега е по-дълга. В спомените ми понякога бе бръсната, понякога бурна и къдрава — което отначало бе озадачаващо, но го намирам за напълно логично сега, когато знам, че съм си спомняла откъслечни моменти от различни периоди.

— Добро утро, г-жо Касъл.

Детективът внася със себе си миризми от външния свят. Свикнали със стерилността на заобикалящата среда, сетивата ми са способни да доловят дори най-малките промени — от палтото му лъха на хладен и влажен есенен въздух. Питам се дали навън вали и поглеждам надолу към обувките му. Веднага се сещам за големи черни ботуши, които стъпват в ливадата и оставят следи в тучната зелена трева към розовите храсти. Сърцето ми започва да препуска и решавам да избия спомена от главата си. Трябва да се фокусирам и да събера солидни факти, а не да се разсейвам от непостоянните си емоции.

Никога преди не съм срещала детектив, но винаги съм си представяла небръснати здрави мъже с кожени якета, които правят остроумни коментари. Явно съм гледала прекалено много американски криминални телевизионни програми, докато съм се грижела за близнаците, защото у детектив Уоткинс единствено ботушите отговарят на този образ. Няма нищо грубо или страховито у главен инспектор детектив Уоткинс от столичната полиция, както той се представя.

Може и да не е здравеняк, но изведнъж усещам, че съм в неудобно положение. Блокирана съм в тясното легло с прегради, неспособна просто да избягам от стаята, ако разпитът стане много напрегнат. Дори не знам дали ще ме разпитват като жертва, свидетел или заподозрян — виновната майка, която извърши долното престъпление да избере едното си дете пред другото. Разглеждам гладко избръснатото му лице, но изражението му с нищо не подсказва какво ме чака. Изглежда по-скоро като добре облечен чиновник, отколкото като детектив. Под палтото си носи черен костюм и сива вратовръзка, черната му коса е посивяла по слепоочията.

— Добре дошла отново на този свят. Радвам се да видя, че се оправяте — продължава Уоткинс. Усмихва се, но оглежда лицето и тялото ми, преценява ме.

— Благодаря ви. Чувствам се… Справям се — казвам, без да отвърна на усмивката. Готвя се за това, което предстои да ми каже. Опитвам се да изчакам търпеливо, вместо да се впусна в задаване на въпроси.

Кой уби дъщеря ми?

Четирите думи пулсират в гърдите ми като ударите на сърце. Прекалено ме е страх да го попитам, защото отговорът може да обърне отново с краката нагоре и без това объркания ми свят.

— Добре. Това е добре. Виждам, че добре се грижат за вас. Отлично.

Той заснова из стаята и заоглежда всичко с одобрение. Предвид факта, че тя е продълговата, боядисана в бяло кутия с няколко стола, не му отнема дълго. Може би болниците го смущават. Екраните и апаратурата са доста плашещи, въпреки че аз вече свикнах с тях. Но предполагам, че не всеки ден се среща с жена, събудила се от кома, след като част от семейството й е било избито от полудял въоръжен мъж — може би това обяснява нервното му поведение.

— Не бях сигурен дали изобщо ще се видим някога — казва той и продължава да крачи. — От опит знам, че раните в главата са непредсказуеми. Когато ви доведоха тук обаче, знаех, че сте в добри ръце. Професор Ернандес няма равен. Спасил е живота на мнозина, смятани за изгубена кауза. Дори такива, които не заслужават неговите първокласни грижи, бих добавил. Но смятам, че обикновено справедливостта си има начин да възтържествува.

— Надявам се действително да е така — отговарям, но ми се иска да мине директно на въпроса.

— Но наистина съм много щастлив, че имам шанса да говоря с вас сега — добавя учтиво. — Просто формалност, разбира се.

— Формалност?

— Точно така. Няколко въпроса, които бихме искали да ви зададем, преди официално да обявим случая за приключен. — Детективът поглежда бележника си и отново се дразня, че протака.

— Да обявите случая за приключен? Не разбирам. Защо досега не сте? Хванали сте стрелеца, нали? Не сте ли? — Чак в ушите си чувам как бие сърцето ми, когато най-накрая успявам с мъка да прошепна. — Кой е той?

— А, разбирам. — Спира да крачи, обръща се да ме погледне и присвива очи. — Не знаете абсолютно нищо, а?

— Бях в кома, детектив. — Действително вече губя търпение.

— Разбира се. Тогава ще ви информирам набързо, ако позволите — казва ми и ми прави знак с ръка да се успокоя, когато се надигам в леглото и започвам да шавам раздразнено. — Старши следовател Ник Бакстър е отвън в чакалнята. Той е детективът, който проведе първоначалното разследване на инцидента в дома ви.

Инцидентът. Затварям очи и си спомням как лазя в тревата. Мократа почва, кръвта, която напояваше дрехите ми, докато опитвах отчаяно да стигна до Анабел.

— Не искахме да правим навалица в стаята ви, но той е тук и ще можете да разговаряте с него по-късно, ако желаете. Ще обсъдите всички подробности, на които няма да се спираме сега. Той има всички следствени доклади, разбира се, наред с показанията на свидетели и анализите на експертите от всичко, намерено на местопрестъплението.

— Чук-чук. — Млада ниска жена с тъмна коса в тъмносин костюм подава глава през вратата.

— А, най-сетне — казва с тежка въздишка Уоткинс. Разбирам защо досега увърташе, чакал е тази жена, която и да е тя. — В „Кеймбридж“ не ви ли учат на точност?

— Съжалявам за закъснението, шефе. Тръгнах в час пик, после изпуснах изхода за околовръстното шосе М25, а след това имаше верижна катастрофа на магистрала А41 — извинява се тя, свивайки рамене. Влиза в стаята и се запътва направо към леглото ми с резки движения като на птичка.

Веднага разбирам, че детективът с право е накарал другия си колега да чака отвън. Чувствам малката стая пренаселена дори с двама непознати полицаи. Долавям слаба миризма на цигарен дим от сакото на жената и се питам дали това не е била истинската причина да закъснее. После трябва да кажа на професор Ернандес, че с обонянието ми всичко е наред…

— Това е Мишел Симпсън — казва детективът, кимайки рязко към колегата си, — офицерът ми за свръзка със семействата. Тя тъкмо се включи в разследването и предпочитам да присъства в случаи на домашно насилие.

Тъкмо се е включила в разследването — че то кога ще приключи?

— Здравейте. Моля, казвайте ми Мишел. Нали може да ви наричам Мади? — Тя придърпва стол и сяда толкова близо до мен, че още малко и ще е в леглото ми. — Преди да започнем, искам само да знаете, че вече няма от какво да се страхувате. Сега сте в безопасност.

— Значи стрелецът… Казвате, че… Той е заловен, нали? — Поглеждам към инспектор Уоткинс и затаявам дъх, от което главата ми се замайва. Двамата детективи се споглеждат и се питам какво значи това.

— Много съжалявам за това, през което сте преминали — казва съчувствено Мишел и се навежда още по-близо. — Но ще ви окажем цялата подкрепа, от която се нуждаете. Тук сме за вас по всяко време на денонощието. Искам да знаете това.

— Г-жо Касъл, позволете да се включа. — Инспектор Уоткинс пристъпва напред и изсумтява леко. Изглежда нетърпелив. Разбирам защо Мишел трябва да върши сантименталната част. — За да отговоря на вашия въпрос. Не са повдигани обвинения и за момента не са необходими по̀ нататъшни действия.

— Не са необходими по̀ нататъшни действия? — повтарям като папагал.

— Като последен ключов свидетел обаче бихме искали да чуем вашата версия за случилото се. Да видим дали можете да запълните някои празноти — продължава той.

— Празноти — пак повтарям. Мислех, че аз съм тази с празнотите. Не се нуждая от повече бели петна. Искам отговори, а не още въпроси.

— Ще ни е полезна всякаква информация, която може да ни предоставите, независимо колко тривиални ви изглеждат тези детайли. Какво сте правили в онзи ден, какво сте си мислили — общо взето, спомените ви от онази сутрин. Може да се наложи да дойдем и да разговаряме с вас още веднъж. Не желая да ви изморяваме прекалено. Осъзнавам, че това е изключително трудно за вас. — Той отново поглежда към бележника си.

— Да, можете по всяко време да ни потърсите за разговор — повтаря Мишел, която стрелва инспектор Уоткинс с поглед, който казва: Остави съчувствието на мен. — Сигурна съм, че ще отнеме известно време, докато си спомните всичко. Спомените ви от онзи ден и събитията, довели до…

— Рождения ден на дъщеря ми. Сутринта на десетия рожден ден на близнаците — прекъсвам я нетърпеливо. Може да са дошли при мен просто да получат отговори, но аз нямам такива. Това е тяхна работа, мисля си сърдито. — Но вие казвате, че не са необходими повече действия за момента. Съжалявам. Не разбирам. — Разклащам глава, сякаш това ще накара всичко да си дойде на мястото.

— Точно така. Що се отнася до съдебния процес, за момента не е необходимо да се прави нищо повече. — Детективът още разглежда бележника си, а на мен ми идва да го дръпна от ръцете му и да го хвърля на пода.

— Имате предвид, че нападателят… Не е ли в затвора? — На практика изкрещях тази дума и се чудя дали Карол и другите сестри отвън са чули всичко това и са се спогледали с шок и любопитство.

— Затвор? Не, г-жо Касъл — казва инспектор Уоткинс, като най-сетне вдига поглед от бележника. — Вашият девер се е измъкнал по страхливия начин. Стрелял е втори път. Но този път оръжието е било насочено към него.