Саманта Кинг
Изборът (2)

1

Три месеца по-късно

Косата на сина ми се нуждае от подстрижка. Пада върху очите му и той наднича през нея като нервен актьор, поглеждащ публиката между завесите, преди да се осмели да се появи на сцената. Крие се единствено от мен. Обръща глава, когато вляза в стаята, усуква слабото си тяло, за да се изплъзне от прегръдката ми. Крайчетата на пръстите ми изтръпват в копнеж по почти забравеното усещане от допира на млечнобелите му меки бузи. Увивам ръце около себе си, за да спрат да се терзаят заради дълбоката празнота от усещането, че нямат дете, което да прегърнат.

Тридесет и шест седмици носих близнаците в себе си, сърцата ни биеха заедно, отеквайки в тройно ехо първо в корема ми, а после в гърдите ми, докато хранех малките им телца физически и емоционално, кожа в кожа. Невидим възел от взаимна нужда и любов ни държеше заедно. Бяхме като едно цяло и през първите десет години от живота им възелът се затягаше. Сега е скъсан и моето красиво момиче го няма.

Това, че ми липсва, някак си поддържа присъствието на Анабел живо и аз отчаяно съм се вкопчила в този факт. Изоставих дъщеря си в един ужасен момент и никога повече няма да я оставя да си тръгне. Но болката от загубата е парализираща за мен, за съпруга ми и за моя син, който не знае как да съществува в този свят без близначката си.

Притиснат в ъгъла на дивана, вперил очи в своята „Нинтендо Ди Ес“, Ейдън изглежда, сякаш иска да се слее с обстановката и да изчезне. Забелязвам, че отново носи дънките и ризата, които му купих за десетия им рожден ден, и се чудя как ги понася — как самият плат не наранява кожата му с болезнени спомени. А може би това е целта. Носи същите дрехи, за да напомни на мама какво е сторила. Получава му се и знам, че го заслужавам, но все пак чувството е… неочаквано.

Не съм убедена какво съм очаквала — просто не това… Празнотата на безмълвното вменяване на вина. Ейдън никога не е бил жестоко момче. Той е мил и грижовен. Спомням си как го държах с часове, когато котката ни Диско бе прегазена, галех косата му, малкото му телце потръпваше в ръцете ми, докато Анабел милваше ръката му с любопитство, гледайки колебливо към мен с въпроси, които не знаеше как да зададе. В крайна сметка сълзите му спряха, прегърна я и тя се усмихна отново.

Ейдън единствен сред нас успя да накара Анабел да се усмихне, когато не я избраха за главната роля на кастинг за танцьори или когато пропусна състезание по плуване заради настинка. Обожаваше я толкова, колкото в момента очевидно ненавижда мен. Не, омразата е твърде силна, твърде активна. Аз просто вече не съществувам за него. Той самият едва съществува. Винаги е бил сянката на Анабел, но сега е сянка на себе си, носи се по течението без близначката, която се гушеше до него в утробата, която увиваше ръце около него като бебе и стоеше неотлъчно до него през остатъка от твърде краткия си живот.

Моите безценни необикновени близнаци.

Винаги са били неразделни и всеки път, когато погледна лицето на Ейдън, виждам това на Анабел. Иска ми се да поговоря с него — копнея за това, но думите просто не идват на езика ми и знам, че той така или иначе няма да отговори. Ейдън, толкова много съжалявам, любов моя. Извинението — тъй неадекватно — изпълва ума ми и вибрира през всяко нервно окончание. Изглежда, сякаш е единственото нещо, което изричам през тези дни, и си го казвам само мислено — думите всъщност така и не излизат от устата ми.

Не е необходимо лекар да ми каже, че посттравматичният шок е откраднал гласа ми. Избирателна немота — терминът изниква в съзнанието ми от лекциите по психология в университета преди толкова много години. Знам, че това обяснява мълчанието ми и разбирам, че травмата е предизвикала тревожно разстройство, което потиска паметта ми заедно с апетита, физическите усещания и енергичността…

Знам всичко това, но съм безсилна да го променя. Всеки ден се чувствам като че ли вървя из облаци — всичко е замъглено, заглушено. Всичко, с изключение на емоциите, които никога не са били толкова сурови. Продължавам мислено да ги изброявам на бялата дъска в главата ми. Правя всичко възможно да се задържа по някакъв начин в реалността, да запазя някакво самосъзнание. Вече се чувствам полуизчезнала.

Тази бяла дъска. В главата ми е през повечето дни, с всякакви бележки, диаграми и коментари, нахвърляни по блестящата й повърхност. Личният ми учебник. Очите ми се чувстват напрегнати, късогледи, но без никакъв проблем успявам да си представя старата университетска бяла дъска заедно с красивия, застанал пред нея Сиймъс Джаксън — неуспял актьор, станал впоследствие лектор. Мисля, че е очаквано. Прекарах достатъчно часове, взирайки се и в нея, и в него.

Сиймъс Джаксън. Не съм мислила за него от години, но сега мелодичният му шотландски глас зазвучава в главата ми. В днешната въображаема лекция в паметта ми изниква образът на Сиймъс, който караше хората да го наричат Шей, в обичайната му разкрачена поза, докато изобразява театрално рисунка на мозък след тежка травма — с множество разпилени невротрансмитери. С ръце на хълбоците Шей създава драматична история от сухарското обяснение как след травма свръхстимулираната амигдала може „да заседне в режим «бий се или бягай», което често блокира напълно способността на човека да говори“. Драматична пауза, след което продължава. „Прекомерната тревожност или травма може да изостри чувството за опасност у амигдалата до такава степен, че подобно на късото съединение да създаде постоянно чувство за опасност, което, честно казано, кара страдащият просто да се успокои!“

Да, разбирам мълчанието си, но го ненавиждам. Мразя това, че мога да си спомня лекции, които съм посещавала в ранните си студентски години, но не мога да си спомня какво се случи в собствения ми заден двор сутринта на десетия рожден ден на близнаците — ден, който промени живота на всички ни завинаги. Спомням си пронизващите сини очи на Шей, но подробностите за убийството на дъщеря ми — последните моменти от скъпоценния й живот — са бяло петно. Това е парадоксът на ума. А хората винаги мислят, че сърцето било сложно устроено.

Отделила съм толкова внимание на Шей напълно несъзнателно. Правихме разни забранени неща само седмица (срещите със студентка са като бутон за самоунищожение на преподавателя) и все пак си спомням всяка дума, излязла от устата му. Обаче си ги спомням чак в този момент от живота си, когато съм на дъното. Загубих скъпата си дъщеря — дори по-лошо, предадох я — и не мога да си обясня как стана.

„Избирай едното, кучко!“

Защо някой би ме принудил да направя такъв избор? Това е като мотив от онзи стар филм с Мерил Стрийп, на който със съквартирантката ми си изплаквахме очите в дъждовитите неделни следобеди. „Изборът на Софи“, така се казваше. Но това не е филм, а моят живот. Как смее някой да причинява това на мен, на моята дъщеря?

Гняв. Ето пак. Научих се да не му се съпротивлявам. Вместо това го изписвам съвестно на въображаемата си бяла дъска и позволявам на мъдростта на Шей да се прояви още веднъж. „Ярост може да обхване опечаления човек, хора. Не правете грешката да мислите, че загубата е пасивно преживяване.“

Инстинктивно знам, че за да се предпази, умът ми е заличил всичко, което полицията навярно ми е казала за въоръжения мъж. Травмата от загубата на Анабел е затворила капак в съзнанието ми и всеки път, когато опитам да си спомня онзи ужасен ден, онези отвратителни моменти, всичко, което изниква, са само разбъркани, откъслечни спомени. В действителност не мъчителната мисъл за извършителя открадна гласа и способността ми да спя, да мисля или дори да се движа надалеч. Вцепенена ме държи не неговата вина, а моята.

За хиляден път опитвам да го проумея. Дали означава, че обичам повече Ейдън, защото съм го спасила? Или че съм обичала повече Анабел, защото избрах нея? Те бяха близнаци и винаги съм обещавала, че ще ги обичам поравно, че няма да показвам пристрастия. Какво съм си мислела? Дали не пожертвах Анабел заради брат й? Или съм я спасила от мъчението да съществува на това мрачно място, където тримата се носим като сенки, стъпваме тихо на пръсти около зеещата дупка в животите ни заедно, но вече не като семейство?

Отговор не идва. Умът ми е затворена книга.

Дом излъчва невъзмутимо спокойствие. Знам, че го оставих да говори с полицията, с адвокатите, с журналистите, със съседите… Никога не ме е обвинявал — и никога, поне пред мен, не е казвал на Ейдън, че аз съм виновна. Знам, че не би настроил сина ни срещу мен. Не би го заставил да избира между родителите си по начина, по който аз бях принудена да избирам между децата си. Имахме бурни разногласия за училището на близнаците, но тези спорове отдавна са забравени.

Животът просто продължава — същия, макар и напълно променен. Живеем в същия уютен дом на същата тиха улица в Хамптън. Тече обичайната домашна рутина — училище, кръжоци, домашни, срещи за игри с Джаспър, приятеля на Ейдън. Но аз вече не излизам от вкъщи. Прекарвам времето си в грижи за сина си, а съпругът ми снове неуморно из всяка стая, неспособен да си намери място. Погледите им минават през мен, все едно не съм там, преструват се на заети с всекидневните си задачи, а аз се нося като призрак по периферията на техните животи. Не мога да говоря, почти не спя и не знам как да продължа напред. Като че ли съм способна единствено да гледам назад и да се чудя… Как стигнах дотук? Защо се случи това ужасно нещо?

Дом не вдига поглед от лаптопа си, а Ейдън още е залепен за видеоиграта. Не съзнават, че съм там. Поглеждам Дом, мъжа, когото съм обичала толкова много и който вече не може да ме погледне. Лицето му е намръщено. Не беше ли по-едър? Отслабнал ли е? Знам, че последните няколко месеца са му нанесли същите щети като на мен. Лицето му е слабо и изглежда уморен, а сините му очи са изцъклени.

Забелязвам малката бръчка в края на очите му и това ме връща към спомена за първия път, в който го срещнах.