Саманта Кинг
Изборът (30)

29

Ръка гали челото ми нежно и успокоително. Спуска се надолу към брадичката ми. Чувам вятърните камбанки и си мисля за дома. Въздишам и обръщам лицето си към дланта, която е опряна в бузата ми. Груба и топла…

Намръщвам се. Ръцете на доктора са меки и хладни, и миришат на дезинфектант.

Долавям цитрусов одеколон и в следващия момент не мога да дишам. Гърлото ми се стяга и ноздрите ми започват да горят. Задавям се от ръката, която е запушила устата ми и натиска езика ми назад в гърлото, докато започвам да се задушавам. Имам чувството, че нещо тежко смазва гърдите ми. Давя се, ще припадна…

— Спри! Помощ! Моля! — Гласът ми звучи неестествено, заглъхнало и шокиращо. Дори сега, на четвъртия ден, откакто съм будна, не мога да свикна, че мога да говоря, че другите хора ще ме чуят и ще отговорят.

— Мади, какво има? Какво не е наред?

Отварям очи и виждам съпруга си. Седнал е на стол до леглото ми, където сигурно само преди минути седеше Мишел. Скача на крака и застава до мен.

— Дом — казвам с грачещ глас. Останала без дъх, поемам въздух. — Ейдън. — Оглеждам се трескаво из стаята.

— Само аз съм, съкровище. Ейдън е добре. За теб се тревожа. Изплаши ме. Мяташе се и се въртеше, все едно си видяла самия дявол. Сигурно си сънувала кошмар, а? Последния път, като те видях, сякаш беше дълбоко замразена. Сега изглеждаш… Добре ли си? — пита тревожно, доближил лице до моето, сините му очи са широко отворени и изпълнени със страх.

Примигвам от объркване и паника.

— Ти действително си тук. Къде беше? — питам трескаво. — Полицията…

— Да, знам. На идване ги видях как потеглят с колата. Значи си чула ужасната истина — казва с равен глас и потърква лицето си с ръка.

— Не мога да повярвам, Дом. Просто не мога да повярвам, че… — Разклащам глава, чувствам се дезориентирана, просълзявам се. В гърдите си усещам напрежение, което се е събрало на топка и ми пречи да дишам. Трябва да съм заспала от изтощение веднага след като детективите си тръгнаха. Стресът ме изморява, както ме предупреди лекарят, но сънят не намали по никакъв начин шока ми и се събудих с чувството, че светът се е обърнал с главата надолу.

— Сериозно, дори не споменавай името на този мъж пред мен. — Той се изправя и се обръща с гръб към мен. — Не мога… Съжалявам, че идвам чак сега. Беше… Аз бях…

— Не, аз съжалявам. — Сълзите се стичат по лицето ми и чувството е, все едно никога няма да спрат. Целият ми страх от Дом, гневът, който изпитвах към него, защото не е тук, всичко бе заличено от шокиращата новина за вината на Макс.

— Хей, недей да плачеш. Всичко е наред. Вината не е твоя — казва успокоително, обръща се отново, навежда се над леглото ми и хваща ръката ми. — Цял живот ми беше трън в очите. Но нямах представа, че е способен да бъде такова… чудовище. Винаги се е опитвал да ми отнеме всичко. Завист. Усещане, че някой все му е длъжен за нещо. Кой знае? Ти си тази с дипломата по психология, ти ми кажи. Големият брат, който си мислеше, че заслужава всичко. Включително моето семейство. И ако не може да го има, е готов да го унищожи. Да унищожи мен.

Лицето му изглежда измъчено, а под очите му има сенки.

— Знам. Трудно ми е да го повярвам. Невъзможно е да го приема — казвам, стискайки ръката му. — Но имам предвид — нямах предвид… Искам да кажа, че съжалявам за… за…

— Тихо, скъпа, сега съм тук — прекъсва ме, навежда се над мен и ме прегръща през раменете. Притиска ме в себе си и усещам топлината на мощните му гърди и гладката кожа по прясно обръснатата му брадичка.

Опитвам да вдишам, без да разбере, че подушвам афтършейва му, за да разбера дали това е същата непозната цитрусова миризма, която ме събуди от съня ми, но лицето ми е толкова притиснато до бузата му, че не мога да бъда сигурна. Усещам как тялото ми започва да трепери от шок, че отново е толкова близо до неговото, след всичкото това време. Осъзнавам, че това е първият път, в който съм насаме със съпруга си, не само откакто излязох от комата, но и след жестоката ни кавга сутринта на рождения ден на близнаците. Мислех, че съм до него, че го наблюдавам в продължение на три месеца, но всичко това се е случвало само в подсъзнанието ми.

— Толкова е хубаво, че пак си тук, скъпа. Мислех, че съм те изгубил завинаги.

Милото му държание ме озадачава и противоречи на всичко, което очаквах от него. Очаквах гняв, обвинения и тежки думи. Мислех, че първото му посещение при мен ще бъде пълно с обвинителни въпроси. Защо съм се скарала с него и съм го накарала да излезе като фурия от къщата, оставяйки семейството си незащитено? Защо съм позволила някой да убие дъщеря ни, вместо да се хвърля насреща му, да дам живота си, за да спася нейния? Вместо това той се държи помирително и загрижено.

Нещо обаче ми е странно. Дом винаги е бил много напрегнат и емоционален. Бързо губи самообладание. Работи неуморно и е много продуктивен. Не търпи слабост и винаги е бил нетолерантен към боледувания. Аз се грижех за близнаците по време на шарката, а Дом се дразнеше на хленченето им. Няколко пъти, когато аз не се чувствах добре, той странеше и оставяше Луси да ми прави горещи напитки с лимон и да ме покрива с хладни чисти чаршафи. Не мога да разпозная този мъж, който е толкова… мил с мен.

Същото красиво лице, същите стилни дрехи, но все пак нещо не пасва. Може би защото си го спомням от всички различни етапи на връзката ни — от първия ни танц до последната ни кавга. Сега не мога да разбера къде точно се намираме между тези две крайности. Последното нещо, което си спомням, е тежкият юмрук на Дом в лицето ми, преди да излезе побеснял от къщата. След това животите ни бяха съсипани. Без значение колко се старае да се държи, сякаш всичко е нормално, аз просто не мога да се преструвам, че нищо не е станало.

Поемам дълбоко въздух и той се обляга на стола си. Надигам се в леглото и решавам, че е време да бъда смела.

— Дом, трябва да те помоля нещо.

— Разбира се. Каквото кажеш.

Учтивостта ме изненадва. Не мога да си спомня последния път, в който Дом действително ме е изслушвал. Но сега, изглежда, е наострил уши. Явно човек трябва да получи куршум в главата, за да му обърнат внимание.

Толкова ми е объркано, че сякаш в ума ми жужи рояк пчели. В съзнанието ми постоянно изниква дневникът на Анабел и ме е яд, че не го споменах пред инспектор Уоткинс. Такъв шок бе да чуя за Макс, че мислите ми се разпиляха. Но осъзнавам, че трябваше да кажа на детектива за нещата, които дъщеря ми беше написала. Не мога да позволя смъртта й да бъде обгърната в мистерия. Тя умря насилствено, но заслужава да почива в мир. Трябва да се свържа с тях. Трябва да се сетя да поискам визитките им от Карол. Решавам, че е нужно да дам на полицията всяка информация, с която разполагам. Уморих се от тайни. Те разрушиха брака ни, семейството ни и повече няма да живея с тях.

— Скъпа — казва Дом, докато седи търпеливо и наблюдава как опитвам да събера мислите си, неспособна да намеря правилните думи, нито откъде да започна. — Макс си отиде, ти излезе от кома… Трябва да върнем семейството си отново в правия път. Нека не се тормозим с въпроси като „Защо“. Безсмислено е. Мъртвите не говорят, нали? Остави детективите да си свършат работата. Случаят е приключен и ние трябва просто да се концентрираме върху възстановяването ти и да те приберем у дома. — Той се изправя и се навежда над мен, за да ми даде още една силна прегръдка, след което ме целува по главата. Аз трепвам и той се извинява. — Съжалявам, заболя ли те? Понякога не си знам силата.

Не болката обаче ме накара да трепна, а… спомените. Тези ужасни последни девет месеца или повече. Всички тези седмици, в които бях в безсъзнание и си спомнях враждебното мълчание и жестоките свади… Те бяха истински спомени, знам го. Дом може да не е убиец, както се опасявах по едно време, докато пътувах из дебрите на подсъзнанието си, но се страхувах от него. И не съм сигурна, че сме способни да бъдем една от онези героични двойки, които се сплотяват в мъката си и се подкрепят в трудни времена. Вече преживяхме прекалено много трудности и те ни разединиха.

Спомням си трите билета за влак. Спомням си опакования ми багаж. Знае ли Дом за тях? Бутам леко гърдите му, за да го накарам да се отдръпне. Той отново сяда, а аз премятам опашката си през рамо. Поглеждам го право в очите, събирайки кураж да му задам въпроса, който знам, че ще разкрие каква пропаст действително зее между нас.

— Дом, аз щях да те напусна, нали? — казвам тихо.

— Къде… какво? За какво говориш?

Той отново става от стола и сяда рязко на ръба на леглото. Автоматично се отдръпвам, притискам се към възглавниците и слагам ръце на гърдите си като защитен рефлекс. Дом поставя голямата си тежка ръка върху тях и аз имам чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.

— Просто си спомних нещо. Докато спях — свивам юмруци и забивам нокти в дланите си, за да сдържа нервите си.

— Ти не спеше, а беше с единия крак в гроба. Не съм лекар и съм сигурен, че милиони неща са минали през главата ти, но се обзалагам, че повечето от тях са били врели-некипели. Ти получи куршум в главата. Не е възможно…

— Спомням си, че стегнах куфар, Дом. И скрих снимката си вътре — казвам, опитвайки да поддържам гласа си стабилен. Няма нужда да обяснявам коя снимка или какво значение има тя за мен. Дом знае.

Сега ръката му натиска още по-здраво моята. Опитвам да не показвам никаква реакция, но от тежестта й гръдният ми кош започва да се свива и се чудя дали е наясно, че пак ме наранява.

— И? Говорихме за това да заведем децата някъде за уикенда. Предполагам, че ти просто си избързала малко с приготовленията, това е всичко.

— Кога изобщо си вземаш почивни дни? Освен за лятната ни ваканция. И ние на практика сме разорени, сам го каза. Това поне си го спомням. Спомням си, че се скарахме жестоко за рождения ден на близнаците — изскърцвам със зъби.

— Добре, няма нужда да ми го напомняш. Честно казано, не мисля, че сега е времето и мястото да коментираме стари препирни. — Той пуска ръцете ми, завърта се рязко и се навежда напред, така че лактите му се опират на коленете.

— Съжалявам, аз просто… — Веднага осъзнавам, че допуснах грешка. Казах нещо нередно, не биваше да повдигам въпроса за работата и парите. Това са такива конфликтни теми за нас двамата.

— Във всеки случай прескочихме трапа. Поех нов голям клиент и си поговорих добре с банковия мениджър вчера. Беше страшно бъхтене и не мога да отрека, че ножът беше опрял о кокала, но се измъкнах. Няма да изгубим къщата, няма да бъда разорен. Всичко ще бъде наред.

Изправя се и започва да крачи из малката стая, а стърженето на обувките му по дървения под ми напомня скърцането на маркера на професор Ернандес по бялата дъска. Поглеждам към нея и виждам, че е избърсана. Щом Дом е тук, това значи ли, че ще бъда изписана и изпратена у дома? Стомахът ми се свива от тази мисъл.

— Това е добре — казвам и с изненадваща лекота се връщам към старите навици. Знам, че трябва да го успокоя, преди късият му фитил да се запали. Дом обаче остава неочаквано спокоен.

— Да, така е. Нека спрем да тършуваме из миналото, какво ще кажеш? Сега трябва да мислим за бъдещето. Достатъчно изгубихме, нали? — Спира да се движи и се обръща към мен. Очите му са пълни с тъга и е болезнено да гледам в тях.

Прав е. Изгубихме твърде много. Не съм сигурна дали изобщо е възможно да понесем повече. Но не можем да продължим напред с лъжи помежду си, мисля си решително. Ако изобщо има някакъв шанс да спасим брака си и да продължим напред заедно, трябва да кажа на Дом истината и да науча истината от него.

— Намерих билети за влак в куфара — казвам този път по-твърдо. — Но само три — за две деца… и само един възрастен.

— А, да. Мамка му! — Потъва отново в стола си, сякаш краката му внезапно се подкосяват и виждам как очите му се пълнят със сълзи.

— Знаел си? Знаел си, че те напускам? — казвам и не мога да повярвам на видяното. Дом никога не плаче. Той наистина се е променил.

— Знаех — признава. — Но беше изцяло по моя вина — няма защо да се чувстваш неудобно. Имах толкова гаден период на лош късмет. Знам, че бях откачил от стрес. Изгубих ориентация, сега го виждам. Просто исках да дам на всички ви най-доброто. Честно казано, не те виня, че си намери чуждо рамо, на което да поплачеш. — След това извинение закрива лицето си с длани.

— Рамо, на което да… какво? — Слепоочията ми пулсират от шок. Хващам деколтето на пижамата си, дърпам меката материя към брадичката си и се плъзгам надолу по леглото. Искам да се заровя под чаршафите след казаното от Дом. Не мога да повярвам. Във всички часове, дни, седмици и месеци, в които си представях съвместния ни живот, нито веднъж не съм помисляла за друг мъж. Спомних си Шей, по когото си падах, но освен лектора ми от университета не съм мислила за никой друг мъж.

Дом не поглежда нагоре, а действително започва да ридае и широките му рамене треперят. Сещам се за думите на Мишел, че съпругът ми е съсипан.

— Моля те, говори ми. Съжалявам, че съм те наранила толкова много. Нищо не си спомням — оправянето на багажа, купуването на билети… Не си спомням да съм се обръщала към някого. Не помня никакъв друг мъж…

Обзета съм от срам, който уронва все повече и повече себеуважението ми. Знам, че бях нещастна с Дом. Не мога и няма да го отрека. Сега знам, че исках да го напусна, но съм шокирана дори само от намека му, че не съм му била вярна. Може ли да стане още по-зле?

— Не просто друг мъж, Мади. Ти се виждаше с Макс.