Саманта Кинг
Изборът (11)

10

Чувам бипкане като звука, който издава движещ се назад камион, и това ме влудява. Сигурно доставят някаква покупка на съседа, г-н Купър. Ще ми се да побързат да паркират автомобила, за да спре това ужасно пиукане. Опитвам да си спомня какво стана след тази кавга, какво друго ми каза Дом за посещенията на Макс у дома и за Анабел. За завистта, която ме обвини, че изпитвам. Но не мога да се концентрирам с този повтарящ се писклив звук: бийп, бийп, бийп, бийп…

Започвам да си спомням, че след тръпката от бурния ни романс, след първоначалната радост и въодушевление от съвместния ни брачен живот между мен и Дом започнаха да се появяват пукнатини. Първият шамар нанесе повреда, която дестабилизира всичко. Шокира ме и си помислих, че е шокирала и Дом. Помислих си, че ще промени поведението си. Но не познах. Осъзнавам, че сегашната напрегната обстановка вкъщи не се дължи само на моята печал и посттравматичен стрес. Така е било и преди. Погледът на Дом сега минава през мен, сякаш не съществувам, но неговата отчужденост не се дължи изцяло на избора, който направих. Вървели сме в различни посоки много преди да загубим Анабел…

Чувствам се, все едно кулисите са били вдигнати след антракта само за да осъзная, че гледам грешната пиеса. Мислех, че Дом е толкова спокоен, толкова грижовен след смъртта на дъщеря ни, че се отнася с такова разбиране към чувството ми за вина и търпеливо ме оставя на спокойствие, за да се справя с болката и угризенията си. Озадачаващо е да разбера, че съм изтълкувала нещата напълно погрешно — или че може би всичко е постановка…

Къде тогава е истината? Трябва да продължа да се опитвам да си спомня. Знам, че се приближавам към истината… Сега виждам малко по-ясно през облаците в главата си. Спомням си, че с Дом никак не се разбирахме, че бракът ни бе изпаднал в задънена улица и че чувствах… Какво чувствах?

Опитвам се да сдържа емоциите си, но ето го пак писукащия звук. Изглежда, че идва откъм задния двор, а не от улицата пред къщата. Колко странно, мисля си. След това забелязвам, че отново съм долу в задната дневна, която би трябвало да е трапезария, защото има френски врати, водещи към градината. Оглеждам се паникьосано. Не си спомням как съм се озовала тук. Нямам представа откога стоя и оглеждам спретнатата ни ливада с вечнозелени храсти, изпълнени с живот, които очертават контурите й. Люлката, пързалката, моята Градина на спокойствието с чудатото си население от дребни фигурки, лилавата глициния, увиваща се мързеливо по оградата и простираща се чак до лавровия храст в дъното на двора.

Навярно отново съм получила бяло петно. Питам се дали Дом е забелязвал да ми се случва. Дали не си мисли, че не е безопасно да се грижа за Ейдън и затова да са го взели с Луси. Затова винаги да го отвежда. Сега Дом е поел отговорността за всичко, разбирам. Всички стъпват много предпазливо около мен. Прекалено обезпокоени са за психическото ми състояние, за да ме закачат. Може би натискът ще е твърде голям, мислят си те. Може би ще рухна, ако очакват от мен да се заема с обичайните си задължения — да върша домакинска работа, да пазарувам, да готвя, да приготвям обяд за Ейдън, да пера училищната му униформа, да слушам как се оплаква от количеството домашни.

А може би просто не могат да понесат разговорите с мен.

Ненужна. Справят си се идеално без мен. Дом, Ейдън, Луси, Джаспър. Станала съм неуместна, изолирана. Може би винаги е било така и аз просто съм имала нужда да вярвам, че съм важна, защото ако не съм била центърът на света за семейството ми, какво съм била?

Спомням си как копнеех близнаците да кажат първо „мама“. „Ма-ма. Ммма-мммма.“ Повтарях ли, повтарях, за да потвърдят значимостта ми в техния живот. Луси се смя, когато признах колко бях озадачена, че „та-та“ прозвуча месеци преди „мама“.

— Сериозно, няма нищо общо с това кого обичат повече. Всичко се свежда до развитие на говора и кои звуци малките им устички могат да изговорят по-лесно.

— Сега съм наясно с това. Но тогава…

— Освен това няма нужда да казват името ти, за да знаеш, че те обичат — каза тя. — Джаспър почти не ме нарича „мамо“. А не е и нужно, нали? Аз винаги съм до него. Това е като продължителен разговор. С кого другиго ще говори? Всеки от двама ни е част от другия, както сте ти и близнаците.

— Част от другия. Да. Близнаците сякаш действително усещат мислите на другия. Предполагам, че и с мен е така. Надявам се. Със сигурност вземат за даденост това, че винаги съм до тях, винаги слушам. Дали обаче това е добре?

— Добре или не, ние сме част от заобикалящата среда, миличка. Ейдън и Анабел ще те забележат напълно едва когато вече те няма. Помни ми думата!

Ще ме забележат едва когато вече ме няма.

Още съм тук, но може и да не съм, мисля си. Не съм майката, която бях, и това изглежда не тревожи Ейдън по какъвто и да било начин.

— Тате, тате! Можеш ли да дойдеш да упражняваме заедно жонглиране с топка?

Сякаш мислено го повиках, защото чух как Ейдън вика баща си в градината. Значи са се върнали от кафенето, мисля си озадачена. Забелязвам, че светлината отслабва и градината се обагря в оранжево от последните златисти лъчи на залязващото слънце. Навярно съм проспала целия следобед, отвлечена в мислите си, опитвайки се да освободя блокираните си спомени. Чувам как вятърните камбанки звънят мистериозно. Чувствам се нестабилна и отнесена, сякаш опитвам да прекося палубата на кораб, който се клатушка от вълните на океана, въпреки че краката ми са като заковани. Действително полудявам — мисля си отчаяно.

Не се доближавай до розите.

Сърцето ми забива учестено, когато усещам внезапен страх, че ще ритнат топката в розовите храсти и ще обезпокоят Анабел.

Моля ви, внимавайте, моля ви, оставете я да почива в мир…

— Мамо?

Замръзвам.

— Мамо, къде си?

Погледът ми обикаля трескаво градината, но Дом и Ейдън са изчезнали. Не синът ми ме вика.

— Анабел? Анабел?

За момент пред очите ми се мярка фигура с бяла риза и сива училищна пола. Започвам да тичам след нея и изведнъж се озовавам в спалнята на дъщеря си. Оглеждам набързо разхвърляната стая. Бях оставила всичко точно както си беше, без да закача нито една рокля или да преместя книга. От плакатите на поп звезди по стените ме гледат широко отворени очи. Остра болка прорязва сърцето ми и ме задушава, когато виждам пухената й завивка. Стои наполовина смъкната на земята, където тя редовно я изритваше през нощта. Леглото й е празно. Никой не е спал в него.

Отпускам се на ръба на матрака и полагам глава на възглавницата с рози, която още ухае на шампоана й. Това ме подлудява — имам чувството, че ей сега ще се появи, ще легне до мен с плюшената си панда и ще ме погледне както обикновено с огромните си очи. Бедна заблудена душице. Тя не е тук. Никога повече няма да бъде тук.

Усещам как гърлото ми се затваря, кашлям, поемам въздух през носа и устата. Тялото ми е тежко и летаргично, след като повишеното ниво на адреналин в кръвта ми спада.

— Анабел, ангелче, къде си?

Знам, че не съм призовала призрак. Не вярвам в бродещи по земята духове. Знам, че дъщеря ми няма да влети в стаята, да изрита пантофите си във въздуха, да се сгуши до мен в леглото и да сложи глава на рамото ми, както е правила хиляди пъти преди. Знам, че каквото и да обещавам на вселената, няма да сключим сделка.

Никога няма да се върне, но винаги ще е тук, в тази стая, в личното й убежище, театърът на тайните й мечти, който играеше всяка вечер, когато лягаше в леглото, взирайки се в тавана. Винаги усещам дъщеря си вътре в мен, виждам я тук, в малката й спалня с гледка към задния двор. Представям си я как се гласи пред огледалото, прави малки смешни постановки с любимите си порцеланови животинки, за които се преструваше на прекалено голяма. Как упражнява последния усвоен танц, като закача халата си на гардеробната врата и го държи за ръкавите. В тази спалня със златисто-кремав цвят Анабел спеше като бебе, играеше си, когато проходи, и се гневеше в предпубертетна възраст. Всеки сантиметър ми напомня за нея. Влизам тук всеки ден и всеки път ме обзема нов спомен.

Хващам се за него и се предавам на успокояващата му магия.