Саманта Кинг
Изборът (35)

34

— Ето ти якето, прибираме се у дома.

Не мога да спра да се усмихвам, докато Дом ми подава връхната дреха и ми помага внимателно да вкарам ръцете си в ръкавите. След това ме крепи, докато стъпвам тромаво към инвалидната количка. Поглеждам за последно стаята си, прошепвам наум „довиждане“ на машините, очакващи в готовност следващия пациент. След това благодаря и се сбогувам на глас с Карол и с всички в кабинета на сестрите.

— Забравих вятърните камбанки, а и исках да си взема довиждане със Сташ. — Поглеждам назад през рамото си, но Дом вече ме бута с количката по дългия коридор. Извежда ме от болницата и за пръв път от цяла вечност се озовавам в реалния свят.

Това е невероятно място. Досега не можех да се отдалечавам много от стаята си заради крехкото си здравословно състояние и не го бях осъзнала. Гледам възхитено наоколо и мигам, за да не се разплача, докато оглеждам дърветата, красивата градина и огромното синьо небе, озарено от есенното слънце. Вдишвам дълбоко хладния свеж въздух, поглъщам жадно с пълни дробове, затварям очи и се оставям да усетя чувството на свобода с всичките си сетива. Усещането, че съм жива, е толкова хубаво. Знанието, че децата ми са живи и ме чакат в безопасност у дома под грижите на Луси.

Най-добрата ми приятелка. Изпитвам угризения, че я подозирах. Дом ми каза, че през цялото това време тя е живяла у дома, за да се грижи за децата ми. Макар и да знаеше за трудностите, които имах с Дом, въпреки че сигурно я е накарал да се чувства некомфортно, тя е оставила настрани чувствата си, за да се грижи за близнаците. Да ги пази, докато се върна вкъщи. Напуснала е апартамента си, заради което навярно телефонът й е спрян. Но това не обяснява защо не можах да се свържа с нея по мобилния. Мислено си напомням да я попитам, когато я видя.

Нямам търпение да видя отново приятелката си, но най-вече отчаяно искам да видя близнаците. Копнея да ги прегърна, да ги успокоя, че съм добре, че всичко ще бъде наред. Сигурно са били съкрушени да видят майка си простреляна. Затварям очи при тази болезнена мисъл и се надявам да не са видели как чичо им насочва оръжието към себе си. По думите на Дом те не желаят да кажат каквото и да било за този ден и той не ги пришпорва, надявайки се, че когато се върна, ще можем да обсъдим всичко като семейство. Сега мога да мисля само за този момент.

У дома.

Тази болница е била мой дом в продължение на повече от три месеца и макар да не ми е тъжно, че си тръгвам, има един човек, който със сигурност ще ми липсва. Не можах да видя професор Ернандес, преди Дом да ме отведе. Карол ми каза, че лекарят още не се е върнал, след като го повикаха по спешност при друг пациент. Исках да го изчакам, но Дом не спря да ме пришпорва. Карал е като луд, за да стигне до мен възможно най-бързо. Каза, че просто иска да ме отведе оттук и да ме откара у дома, където ми е мястото.

Не спря да снове напред-назад и демонстративно да поглежда часовника си, докато друг лекар ме преглеждаше, и някак си с неохота се съгласи да даде становище, че мога да бъда изписана, при условие че личният ми лекар идва да ме вижда сутрин. Дом хвърли бегъл поглед върху листовките със съвети как да продължи упражненията ми и за важността на правилното хранене, след което бързо ги напъха в джоба на якето си. Усетих как настръхва от нетърпение, докато лекарят прилежно попълни цялата документация, преди да обясни, че ще се свърже директно с личния ми лекар, за да го повика утре на домашно посещение. Лекарят не се оставяше да бъде притиснат от Дом да бърза, но накрая той го прекъсна.

— Добре. Имате контактите ни. Сега, ако нямате нищо против, чака ни път.

Бях изненадана от рязкото му изказване. Грубото му отношение изглеждаше нехарактерно, защото обикновено е очарователен и говори спокойно. Тези доктори ме извадиха от гроба, дължах им всичко и очаквах поне малко благодарност от страна на Дом. Видях озадачения поглед на лицето на лекаря и се усмихнах извинително. Отдавах сопнатото държание на Дом с желанието му да се върнем час по-скоро при децата. Аз също очаквах с нетърпение да ги видя, само че ми се искаше професор Ернандес да се беше върнал да ни изпрати. Не смятах за редно да си тръгна, без да му благодаря лично.

— Моля, кажете на професор Ернандес, че ще му пиша имейл веднага след като се прибера. Просто за да му благодаря. И да го уведомя как съм. — Не, това звучи нахално, мисля си. Може би докторът изобщо няма да се интересува как съм, щом вече не съм под неговите грижи. — Ако се интересува, имам предвид. Но основно, за да му благодаря, наистина. Той направи толкова много за мен. Страшно съм му благодарна. За всичко. Искам да го знае. Няма да забравите, нали?

— Ще се постарая да получи съобщението — увери ме лекарят и се ръкува с мен. — Знам, че Себастиан бе особено загрижен за вас и ще иска да говори с личната ви лекарка, след като тя ви види утре. Доста ви е рано да напускате болницата и ще трябва да продължите физиотерапията с джипито си. Но разбирам, че предпочитате да продължите рехабилитацията в комфорта на собствения си дом. Трябва обаче да подчертая, че лечението ви трябва да продължи и…

— И си тръгваме — прекъсна го Дом. Наклони количката ми на задни колела, изведе ме от кабинета за прегледи и ме добута до стаята ми, за да си взема якето и да се приготвя за тръгване.

Засмях се. Наистина нямаше причина да го отлагаме повече и аз самата с нетърпение очаквах да се прибера. Помахах с ръка, отново благодарих и се хванах за количката, защото ме беше страх, че с тази скорост Дом ще ме обърне. Усмихнах се на ентусиазма му, обхвана ме чувство на радост и надежда заради неговия приповдигнат дух.

Колата му е паркирана на алеята точно до входните врати, готова за тръгване. Докато отваря багажника да прибере сгъваемата количка, аз поглеждам със страхопочитание внушителната сграда от червени тухли. За пръв път я виждам отвън и си мисля за деня, в който съм била пренесена на носилка по тези стълби. Сигурно не е имало мигащи светлини и сирени. Вече съм била оперирана и са ме докарали тук за възстановяване след операцията в „Уест Мид“. Трябва да науча името на този доктор, за да му се отблагодаря, че ми е спасил живота.

Толкова е странно, като си помисля за всичко, което се е случвало около мен, докато съм била в безсъзнание. Нищо несъзнаваща, вече заключена в дебрите на мозъка си, връщайки се в миналото и изреждайки спомен след спомен. И как Ейд, скъпото ми момче, изпълнява с флейтата всяка мелодия, която знае, и дава всичко от себе си, за да ме събуди. И се получи — аз я чух.

Чудя се дали щях да се събудя по-рано, ако Анабел ме беше посетила. Тя не беше жива в сънищата ми. Мозъкът ми напълно бе възприел смъртта й като факт. Не я виня, че не е искала да ме види в това ужасно състояние. Но също така съм горда със сина си, че поне веднъж се е престрашил да направи крачка пред сестра си, вместо да се влачи с две зад нея. Гордея се и с двете си деца. Чувствам се късметлийка, че ги имам и че се прибирам у дома при тях. Моите хубави близнаци. Не мога да спра да мисля за тях.

Дом ми помага да вляза в колата. Движим се по алеята, а аз се обръщам да погледна за последен път болницата. След което отново поглеждам пътя напред и се моля за безаварийно пътуване, за да мога да се прибера по-бързо при Анабел и Ейдън. Изгарям от желание да ги видя. Дом спомена годишнината от сватбата ни, но първо трябва да отпразнуваме десетия рожден ден на близнаците. Така и не опитахме тортата, която направих, преминавайки през толкова неприятности…

Монотонното движение на колата и мечтанието ме унасят. Главата ми клюмва и заспивам, но не и преди да си обещая никога повече да не вземам живота си — и този на децата си — за даденост. Познавам Дом и все още има много неща, които да обсъдим. Ще трябва да направим някои значителни промени, но отсега нататък ще спра да гледам към миналото и ще се фокусирам твърдо върху бъдещето.