Саманта Кинг
Изборът (45)

44

Събужда ме звукът от смях. Детски смях. Въображението ми отново ми прави номера, мисля си. В стаята е тъмно. Сама съм. От колко време? Дом сигурно скоро ще се върне, за да получи отговор, и аз трябва да съм готова.

Питам се дали всичко това е просто още един тест. Той каза, че изборът е мой, но опитът ме е научил, че вероятно вече е взел решение. Накара ме да направя избор между децата си, но той не беше действителен. Просто е искал да умра с убеждението, че съм го направила.

Власт.

Осъзнавам колко безвластен се е чувствал. Както самият той призна, бизнесът му пропадаше, връзката ни беше разбита и е бил все по-обезпокоен от постоянното присъствие и многозначителните подигравки на Макс. Трябва да е достигнал точката на кипене, когато Макс му е намекнал, че между нас се случва нещо. После Дом е открил куфара ми, което със сигурност е потвърдило най-големите му страхове. Бил е на път да изгуби всичко и затова си е изпуснал нервите. Той не е психопат или убиец по природа, а е обикновен човек, който се е отчаял до степен на безумна отмъстителна злоба.

И сега съм паднала в ръцете му. Трябваше да отвърна на удара преди много време. Съжалявам най-вече за това. Обичах Дом и ни беше добре заедно, но това беше до време. Всъщност още след първия шамар трябваше да осъзная, че нито един от опитите ми да го усмиря или да оправим отношенията си нямаше да сработи. В този момент трябваше да си тръгна, но надеждата ме крепеше твърде дълго. Луси беше права, а аз го разбрах твърде късно. Какво чаках? Дом да се промени? Животът да стане по-добър — или по-лош? Да не би да съм чакала някой буквално да опре пистолет в главата ми?

Чувам нов изблик на веселие, последван от групов смях. За секунда се чудя дали още спя и сънувам, или мозъкът ми отново ме спасява от ужаса, като насочва мислите ми към по-щастливи места — парка, детската площадка, игрите на гоненица с близнаците. След това чувам викане и осъзнавам, че идва отвън, от улицата. Разговори. Разпалени крясъци и бурен смях.

Осъзнавам, че е понеделник сутрин. Не че има особено значение. Само на няколко метра от мен има хора. Просто мога някак да сигнализирам присъствието си. Да тропам по дъските, с които са заковани прозорците, или да събера сила да изкрещя. Мъча се да стана от леглото, но съм толкова изнемощяла, че просто се стоварвам обратно на матрака. От очите ми рукват сълзи на отчаяние. Представям си как родители и ученици минават покрай входната врата на Макс, без да забележат нищо необичайно в закованите прозорци на поредната празна къща. Мислите им са насочени към предстоящия ден.

В главата ми се въртят спомени как водехме децата на училище. Как Анабел и Ейдън се качват на училищния автобус с раниците и спортните си екипи. Как Ейдън се мъчи да носи и калъфа с цигулката си. Спомням си как ги изпращах чак до входа, когато тръгнаха в новото училище. Държах ги за ръце и се опитвах да ги окуража, че всичко ще бъде наред, че ще си намерят нови приятели и че може да виждат старите си всеки път когато пожелаят. Гледах ги как минават по пътеката през ливадата и влизат в основната сграда. Не ги изпусках от поглед, макар и да се разсейвах, разговаряйки с някой друг родител. Искаше ми се да е Луси и ми се искаше тези разговори да бяха на входа на старото училище.

Анабел първа предложи да започнат да вземат автобуса. Много от момичетата в класа им ходели така на училище, твърдеше наперено тя, и не искала да изглежда като бебе.

— Нали няма да си сложиш тъмните очила и да ни последваш дотам, мамо? — погледна ме тя, докато мажеше фъстъчено масло на препечената си филия. Тя сама приготвяше храната си след тренировката по плуване и го правеше толкова педантично, че винаги ме караше да се усмихна.

— Имаш предвид като твой личен бодигард? Трябва да си голяма късметлийка. — Стиснах зъби при коментара й за тъмните очила, защото ми напомни за синините, които опитвах да скрия. Сложих още две филии хляб в тостера, в случай че Ейдън поиска.

— По-скоро като преследвач — засмя се тя.

— Не можеш ли да дойдеш с нас с автобуса, мамо? — попита Ейдън на влизане в кухнята. Той остави раницата си в ъгъла, но после се сети да я сложи на шкафа под стълбите. Дом не обичаше в къщата да е кочина, както се изразяваше. Увещавах децата да са възможно най-чисти и подредени на долния етаж с обещанието, че може да разхвърлят колкото си искат в собствените си стаи.

— Разбира се, любов моя, стига да искаш — отговорих му, доволна, че имам извинение да го направя. Изобщо не бях готова да им се доверя да пътуват сами с градския транспорт и възнамерявах тайно да ги проследя от разстояние. Прегърнах Ейдън през рамо и го притиснах към себе си, докато влизаше в стаята с бавна походка.

— Ще бъдем в безопасност, мамо — настоя Анабел и погледна с досада, когато брат й се пресегна да вземе една от филиите й. — Спирката е точно в края на улицата, а Джеймс и Сали се качват на ъгъла. Ако се притесняваш, просто попитай майка им, за да си сигурна, че се качват в същия автобус и че ще седнем с тях. Те са две години по-големи от нас. На практика са възрастни.

— За всичко си помислила, нали, хитрушо? — казах, докато ровех в хладилника, за да приготвя нещо за вечеря на Дом. Въпреки че знаех, че вероятно няма да се прибере да я изяде.

— Ами ако ни беше купила мобилен, нямаше да има нужда да се тревожиш изобщо, нали? — беше отговорът й, придружен с нахална усмивка.

— Нека тогава направим едно пробно ходене, какво ще кажете? — погледнах я. Не ми се водеше повече този разговор. Вече ясно бях изразила мнението си. — Ще говоря с майката на Джеймс и Сали и ще видя дали може да седнете с тях. Не се изненадвайте, ако ме видите да се спотайвам на задната седалка. Поне отначало. Знам, че училището е само направо по главната улица, но не искам на двете ми маймунчета да им се случи някоя беля.

— Беля? Тук никога не става нищо драматично, мамо — каза Анабел и Ейдън кимна, за да подкрепи думите й.

На следващата сутрин, докато Дом се бръснеше, поисках мнението му по въпроса. Единственият му коментар беше, че е започнал да ходи сам на училище, откакто се е научил да си връзва връзките на обувките, и че не знае защо вдигам толкова врява. Близнаците вече се социализирали с деца от по-добри семейства, а не с онази утайка от предишното училище, така че нямало повод за притеснения.

Лоши неща се случват и на богатите, помислих си, но бях научила, че няма смисъл да споделям подобни тревоги с Дом.

Луси беше далеч по-съпричастна и опита да ме успокои.

— Не можем да ги третираме като бебета, Мади. Трудно е. Против инстинктите ни е да ги пуснем някъде, без да сме до тях, но в един момент трябва да започнем да им се доверяваме. Възпитали сме ги добре. Трябва да ги оставим да разперят криле. Поне до автобусната спирка де. А ние ще вървим петдесет крачки зад тях първия път — добави тя с усмивка.

— Просто чувствам, че не изпълнявам дълга си или нещо такова. Училище, клубове, да ги карам насам-натам — затова съм тук. Обичам да прекарвам време с децата си. Просто не искам да се превръщам в един от онези… как го каза една от бавачките онзи ден? Майки орлици.

— На бавачката й е лесно да го каже. Детето не е нейно — каза Луси и присви устни. — Не са нейните най-съкровени чувства, не е нейната майчина вина. Аз се чувствам по същия начин, Мади, но ти също заслужаваш собствен живот.

— Недей да ме съжаляваш, Лус. — Опитвах се да бъда дискретна за това какво става между мен и Дом, но не можех да скрия всяка синина, а и Луси не е глупава. — Живот, за да правя какво? Близнаците са моят живот.

— Ами Дом? — попита тихо тя. — Не ми казвай, накарал те е да почувстваш, че не заслужаваш нищо друго — каза тя интуитивно. — Ти си му личната…

— Не е толкова просто — казах с въздишка.

— Не е ли? Колко пъти ще му даваш втори шанс, Мади? Защото той ще вземе колкото му дадеш. И няма да спре, докато не престанеш да му даваш.

— Снощи сънувах, че сме на морето — казах замислено, забравяйки целия разговор за ходенето на училище. — Само аз и близнаците. Те се къпеха в морето, а аз просто си седях там. Наблюдавах ги. Нищо повече от това. Но бях в безопасност. Те бяха в безопасност. Бяхме щастливи.

— Само кажи кога, Мади. Вилата е твоя, когато и за колкото дълго поискаш. Знам много добре какво е. Казвах си, че Мат ще се промени, но онзи ден, когато раздруса Джаспър, осъзнах, че съм се заблуждавала. Джаспър беше само на шест месеца. Имам късмет, че още е тук. Не чакай, докато стане твърде късно, скъпа.

Твърде късно.

Дали вече не е твърде късно?

Никога няма да си простя, ако е. Трябва да стигна до децата си и се надявам, че всички те — Анабел, Ейдън, Луси и Джаспър — са в безопасност, щастливи… живи. Дори да не мога да бъда с тях. Просто искам да са добре.

Дано всичко с тях да е наред. Дано не бъдат наранени и не страдат.

Очите ми най-накрая се отварят. Чувствам се смазана, дезориентирана и изпълнена със страх, докато спомените ми се изпаряват във влажния въздух на мрачната стая. Детските гласове отново достигат до мен. Този път ги чувам по-силно, сякаш действително минават точно пред къщата. Категорично не е сън. Представям си разпръснатите групи местни ученици, преминаващи през квартала към начално училище „Айвибридж“, как обсъждат какво са правили през уикенда. Какво са гледали по телевизията вчера, кое момче по кое момиче е започнало да си пада и дали учителите ще забележат, ако и тази седмица не им предадат домашното.

Сърцето ми се къса, като си представя тази мила и добре позната картинка. Натъртените ребра ме заболяват от хлипането. Колко пъти през годините с Луси сме се оплаквали от натоварените учебни дни, от търчането по извънкласни кръжоци, от постоянния ни стремеж да поддържаме високо темпо и винаги да сме в час с всичко? Давай, давай, давай. Луси винаги изглеждаше една стъпка пред останалите. Моите организационни способности са доста по-неугледни, но близнаците винаги са казвали, че обичат, когато отварят чантите си за физическо, вътре да откриват чорапи от различни чифтове и избрана наслуки тениска. Винаги са казвали, че се забавляват, когато отворят кутиите си с обяд и видят поредната необичайна комбинация от храни, която ми е хрумнала. Това правело училищния живот по-интересен и им напомняло за мен, а по този начин все едно сме прекарали целия ден заедно.

Дребни неща. Малки удоволствия, които разведряват сивотата на всекидневието у дома. Дом ми отне всичко това. Може би още има шанс. Ако някога се измъкна оттук, ако Дом спази своята част от сделката, която ми предложи… Макс е мъртъв и за него е без значение дали ще го изоблича като стрелеца. Не изпитвам вина за това. Никога не съм била влюбена в него и никога не сме имали връзка. Сега съм напълно сигурна в това. Или Дом е разбрал погрешно, или Макс просто го е дразнел. Може би се е изморил от самотния ергенски живот и след бутилка уиски дяволът в него се е събудил — точно както при малкия му брат. Опитал е да създаде проблем с една тлъста лъжа, без да знае, че Дом ще му повярва или докъде ще се стигне. Е, сега е мой ред. Разликата е, че моята лъжа не може да навреди на никого. Със сигурност не и на Макс. Полицията и без това си мисли, че той е дръпнал спусъка. Но това ще промени всичко за мен и близнаците.

Гърлото ми изгаря, празният ми стомах къркори. Кашлям, а звукът се превръща в грохот. Заключена в тази студена влажна стая без храна и топлина — освен якето, което използвам като одеяло — най-вероятно съм развила някаква инфекция на дихателните пътища. Постоянно се чувствам болна и трескава. Едва надигам глава. Толкова съм замаяна, че всяко помръдване води до световъртеж. Боря се да изправя рамене за няколко болезнени секунди, преди мускулите ми да се разтреперят от безполезното усилие. После пак се строполявам на матрака, загубила всякаква надежда.

Обзета съм от пристъп на силна кашлица, така че не чувам ключа във вратата и се стряскам, когато отварям очи и виждам Дом изправен пред мен.

— Е, имаме ли сделка?