Саманта Кинг
Изборът (15)

14

Не мога да открия ключовете си. Или телефона. Къде ли може да са? Фанатично избягвах какъвто и да било контакт с външния свят и нямам представа кога за последно съм гледала в екран. Опитвам се да не изпадам в паника. Опитвам се да насоча вниманието си първо върху практическите въпроси.

Събудих се, знаейки точно какво трябва да направя. С нетърпение чаках Дом да качи Ейдън на училищния автобус, да тръгне към офиса си и в къщата да се възцари тишина. Тогава започнах да търся, да обикалям къщата многократно, оглеждайки едни и същи места, докато накрая не усетих, че полудявам. Отчаяно исках да изляза, да избягам със сина си някъде, където никой няма да може пак да ни нарани… Безопасен пристан.

В момента, в който Ейдън се върне от училище, аз ще съм готова. Проблемът е там, че не мога да намеря нищо. Дори не мога да си спомня къде съм търсила и как съм се озовала седнала на пода на спалнята ми с отворен куфар пред мен. Големия, който вземаме за ваканциите в Корнуол. Пълен е до пръсване с мои дрехи — клинове, туники, жилетки — както и на децата. Обикновено успяваме да напъхаме и нещата на Дом, но този път няма и една тениска с яка на „Ралф Лорън“. Гледам по ъглите — нищо. Куфарът е пълен само с дрехи на трима ни, което е странно. Дрехите на Анабел също са вътре, така че навярно съм го приготвила, преди да умре. Екскурзия ли съм планирала? Че защо да отиваме на почивка без Дом? Къде, за бога, съм щяла да заведа децата в разгара на учебната година?

Оглеждам спалнята, сякаш очаквам отнякъде да изскочи улика, която да ми даде отговорите, които търся. Всичко изглежда по същия начин, както е било винаги. Голямото двойно легло почти запълва малката спалня, масивните махагонови мебели, опрени о всяка стена, нощната лампа „Тифани“, която Луси ни подари за една от годишнините ни, телефонът…

Червената лампа мига. Има съобщение. Пресягам се и натискам копчето: „Здрасти, сладурче, аз съм. Липсваш ми, нямам търпение да видя всички ви. Очаквам те…“

Макс. Разпознавам незабавно бързия му говор и дълбокия му глас. Звучи почти идентично с малкия си брат, само че говори много по-бързо и по-твърдо. Колко странно, че ме нарича „сладурче“. Убедена съм, че не сме толкова близки, за да ми казва, че му липсвам. И какво има предвид, като казва, че ме очаква? За какво говори? Няма да ходя никъде. Не съм била никъде, откакто погребахме дъщеря ми.

Макс беше ли на погребението? Не си спомням. Като се замисля, не си спомням да съм го виждала от седмици, от месеци, не знам колко дълго. Това е странно. Той винаги идваше на гости, независимо дали съм го поканила, или не. Отбиваше се, след като свърши смяната му във фитнеса. Твърдеше, че просто му било на път, макар че мястото, където живееше, бе на няколко километра в противоположната посока. Просто си хвърляше раницата, опъваше се на пода в хола и започваше да играе на ексбокса с близнаците. Често прекарваше цялата вечер с нас.

Знам, че Дом го ненавиждаше, но никога не съм виждала нещо лошо у брат му. Макс никога не е бил женен и знам, че от време на време се чувства самотен. Донякъде си е единак, биха казали някои хора. Изглежда добре, но е краен, което може би обяснява защо никога не е имал гадже. Силният му интелект върви ръка за ръка с прямотата му. Както Дом каза веднъж — брат му няма никакво себеусещане. Докато Дом компенсира арогантността си с чар, Макс може да е едновременно безцеремонен и надменен. Но близнаците винаги са го намирали за забавен. В чувството му за хумор и в глупавите му шеги има нещо детинско. Винаги с лекота е прекарвал дълги часове с малките.

Позволявам на още спомени за Макс да изникнат в съзнанието ми, през което минава поток от изображения — мързеливи следобеди в игри на карти вкъщи, забавни разходки до парка с хвърчилото, Макс препуска напред, прегърнал през рамо близнаците от двете си страни. Да, той ги обожаваше, особено Анабел. Въпреки че Дом винаги се отнасяше с дъщеря си като с принцеса, подозирам, че е предпочитал да прекарва повече време с Ейдън, да го учи на номера с топката в градината или да правят различни конструкции с легото на кухненската маса. Бе снизходителен с дъщеря си, но я третираше повече като кукла, отколкото като жизнено момиче в предпубертетна възраст, което има собствено мнение по всеки въпрос. В замяна тя ставаше по-оживена и по-превъзбудена всеки път когато баща й влизаше в стаята. Сякаш се опитваше да спечели одобрението му, като оправдае представата за лекомисленост, която той си бе изградил за нея.

Сигурна съм, че Дом грешеше, когато каза, че винаги се отнасям по-строго към нея, но тя със сигурност запазваше най-острите си реплики за мен. Луси казваше, че е природен закон момичетата да търсят одобрение от бащите си, а момчетата да искат закрила от майките си. Спирам да ровя из куфара и се опитвам да си спомня последния ни разговор по темата. Нещо относно него пробива дълбоко в съзнанието ми.

„Ако не друго, съм съгласна с теб за това с момчетата. И Джаспър, и Ейдън са истински джентълмени“, казах на Луси, докато седяхме и гледахме как близнаците и Джаспър си играят с хвърчила в парка, след като ги взехме от репетиция.

Макс дойде при нас. Луси се натъкнала на него във фитнеса, където ходи на йога всяка събота сутрин, и споменала, че ще се отбие вкъщи след това. Макс, който по принцип не чака покана, тръгнал след нея, като казал, че и без това иска да потича в Бъши парк.

— Интересна личност, а? Не прилича на Дом, като изключим физически, разбира се. Не мога да отрека, че и двамата са доста надарени от тази гледна точка. Новата продавачка в магазина ми категорично си пада по тях.

— Е, мисля, че външният вид може да лъже. Братята и сестрите могат да бъдат толкова различни, колкото и еднакви. Виж близнаците — почти еднакви до последния детайл, а напълно противоположни като характер — казах усмихнато, докато гледах как Ейдън и Джаспър са оплели въжетата си и се въртят като изгубени палета.

— Вярно. — Луси също се усмихна. — Със сигурност си избрала правилния брат.

— Мислиш ли?

— Ти не го ли знаеш? — Усмихнатото лице на Луси леко се намръщи. — Знам, че си имахте проблеми. Но сега нещата са наред, нали?

— Оправяме се. Всички бракове преминават през трудности. Знаеш.

— Да. Но аз се измъкнах от моя. Дом няма нищо общо с Мат. Или… Никога не те е удрял, нали? Извинявай, не го приемай погрешно и ми кажи да си гледам работата, ако искаш. Но ти нали би казала, ако…

— Добре съм. Мерси все пак. — Изведнъж се почувствах зле, но не бих изтърсила подобно нещо насред парка, заобиколена от деца и хора с кучета.

— Виж, защо не си организираме едно излизане? Или гости у нас за вечеря? Може да си поговорим. Ако ми кажеш кога Дом работи до късно, и аз мога да дойда при теб. Джаспър винаги може да преспи при Ейдън. Така няма да се тревожим за детегледачки. Имаш нужда от бутилка вино и малко оплакване — каза тя закачливо, но в зелените й очи видях притеснение.

— Звучи страхотно. Благодаря, Луси. Дом работи до късно през повечето вечери, така че избери удобна за теб. Ти си заета, докато мен ме издържа мъжът ми и не ходя на работа. — Иронизирах нещо, което Дом бе казал.

— Боже, не трябва да му позволяваш да те мачка така! Нямам представа как изобщо успяваш да се справиш с близнаците, камо ли с всичките им клубове и следобедите, които прекарваш всяка седмица да помагаш в училището. Превърнала си задния си двор в ботаническа градина и през цялото време държиш под око този твой шантав съсед. Ако не беше ти, горкият старец нямаше да излезе от къщата си след смъртта на съпругата си.

— Господин Купър е симпатяга — изсмях се аз.

— Мислила ли си за обучение като асистент-учител? — каза внезапно тя. — Знам, може би е твърде трудно да се върнеш към това точно сега, но си брилянтна с децата. Много им харесваше, когато им помагаше в класната стая. Господин Грант винаги го е отбелязвал. Може би ще успееш да получиш квалификация за асистент-учител. Ще бъдеш фантастична и всеки главен учител ще дава мило и драго да те вземе за свой помощник. Честно. Дори този в новото ви частно училище — добави тя с широка усмивка.

— Всъщност обмислях този вариант през миналата година. Но Дом е прав, мозъкът ми сигурно вече е закърнял, а и нямам много време за учене с тези две маймуни, които гледам вкъщи — кимнах към близнаците.

— Значи предпочиташ да вземаш костюма му „Армани“ от химическото и да се грижиш вечерята му да е сервирана навреме. Какво им става на някои мъже? Като ти сложат пръстен на ръката, все едно са ти сложили белезници.

— Боса и бременна — казах с тъжна усмивка, питайки се как години наред съм вземала собственическото му чувство за шеговита ирония.

— Но аз си мислех, че ти не можеш?

— Не, не мога — прочетох мислите й. — Просто си спомних предложението за брак на Дом.

— Не ми казвай, че брачната клетва е включвала „докато смъртта или счупена пералня ни раздели“… — Тя изметна глава назад и се засмя толкова заразително, че предизвика усмивки по лицата на родителите около нас на опашката за кафе.

— Ха, забавно. Обаче все още бих казала „да“ — казах искрено.

— „Да, вземам те“, имаш предвид. Вземам те да ми бъдеш неизменно арогантен цар и господар. Уф. Не те виня. Не е лесно да кажеш „не“ на Дом.

— Не съм сигурна дали изобщо някога съм опитвала — казах и се намръщих леко на казаното от Луси. — А ти? — усетих, че притаявам дъх.

— Няма да ме видиш да ходя пак по пътеката към олтара. Най-много да ме видиш по тази между щандовете за шампанско в супермаркета — бутна ме с рамо и пак избухна в смях.

И аз се засмях, преди Анабел да грабне вниманието ми с грациозните си подскоци и въртене в тревата. Слабите й ръце бяха вдигнати високо, докато размахваше хвърчилото с цвета на дъгата във въздуха. С обърнато към слънцето лице тя изпълни перфектен гран жете, кестенявата й коса се носеше назад от вятъра като огледално отражение на хода на хвърчилото.

— Много красиво, любов моя — провикнах се. Тя изглеждаше толкова ефирно, че кожата ми настръхна. — Ти си като блуждаещ огън!

— Точно така — каза Макс, който бе приключил с тичането, грабна Анабел и я въртя ли, въртя, докато тя не закрещя, че й се е завил свят. Той я остави внимателно на земята, сякаш бе чуплива стъклена фигурка.

— Хайде, Ейд, да се състезаваме до пързалката! — каза Анабел и сбърчи нос към потното горнище на Макс. — Не можеш да ме хванеш, Джаспър Марч! — погледна към тях през рамо и отпраши.

Спомням си как Макс я гледаше да хвърчи като стрела през парка. Убедена съм, че нейното изящество — в ярък контраст с неговата здравина — го омайваше. Самата аз бях очарована от приказните качества на Анабел и много ми харесваше как се носи из живота като пеперуда. Макс изглеждаше почти омагьосан от нея. Очите му грейваха, когато я видеше да играе на сцената. Винаги й купуваше книги за балета, както и танцуващи кукли от всички най-нови мюзикъли. Според мен сърце не й даваше да му каже, че вече е голяма и от години не си играе с кукли, но намерих няколко от тях в бараката със зловещо надраскани лица и оскубана коса.

Макс щеше да се разстрои, ако знаеше. Сигурно е бил разбит, когато Анабел умря.

Изведнъж осъзнах, че не съм виждала Макс, откакто я изгубихме. Къде е той?