Саманта Кинг
Изборът (39)

38

Усещам мириса на цигарен дим. И уиски. Усещам парене, когато комбинацията от остри миризми преминава през ноздрите ми и засяда в гърлото ми. Отварям очи, за да се огледам, но наоколо цари мрак. Лежа неподвижно и чувствам как някой гали косата ми. Опитвам се да не мърдам и да не дишам.

Дали няма да се събудя и всичко това да се окаже само сън?

Спомням си първия път, когато Дом ме посети в болницата. Сънувах, че някой ме души — груба длан, която притискаше устата ми. Дали отново сънувам същия кошмар? Или Дом наистина е опитал да го направи…

— Добро утро, сънливке. Прекрасен ден е. Много жалко, че няма да го видиш.

Лампата над главата ми светва и аз примижавам от слабата мъглява светлина. Спомените започват да изникват в съзнанието ми. Къщата на Макс. Дом, който ме заключва в тази стая, преди да се върне вкъщи при близнаците… Децата ми, които все още мислят, че спя в болницата.

— Анабел…

— Децата ти липсват, нали? — чувам бавното тежко дишане на Дом близо до ухото ми.

Току-що е пристигнал — останал е без дъх, защото е тичал по стъпалата. Била съм тук цяла нощ — още една нощ далеч от децата ми… Той е близо до мен, мога да усетя топлината на присъствието му. Има дребни капчици кръв по яката на бялата му риза, надушвам миризмата от цитрусовия афтършейв. Слива се с изпаренията на уиски, които кожата му излъчва. Искам да извърна глава. Но не мога да помръдна. Защо не мога да се помръдна?

— Знаеш, че ми липсват. — Думите режат гърлото ми като бръсначи.

— Толкова жалко. Ти пък изобщо не им липсваш. Луси ги заведе на плуване, а след това всички ще отидат на пица с Джаспър. В късния следобед може да отидем и на кино. Един чудесно прекаран уикенд заедно, докато мързеливото мамче продължава да спи.

Мятам глава наляво и надясно. Защо останалата част от тялото ми е като хваната в капан? Да не би да имам физически рецидив?

Дом изпуфтява силно и в мрака това прозвучава сякаш някой излива студена вода върху силно нагорещен тиган.

— Наистина трябва да спреш да се бориш. Не можеш да спечелиш. — По гласа му мога да разбера, че на лицето му е изписана самодоволна усмивка.

Предавам се. Той е прав, няма смисъл да продължавам да се боря. Ясно е, че Дом все още не е приключил с мен. Няма да ме освободи, докато не направи това, което е планирал. Просто се надявам да приключи бързо. Ще лежа неподвижно и ще се преструвам, че изпълнявам каквото ми казва, за да спечеля време.

— Кога стана толкова жесток? Защо ме мразиш толкова? Все още имахме шанс. Можехме да поправим всичко — казвам убедително. — Имахме хубави моменти, нали? Не помниш ли? Със сигурност не всички са се заличили от едно глупаво решение, което дори не успях да доведа докрай.

— Затова ли мислиш, че е всичко? Планирала си да избягаш с Макс? Това ли действително е единственото ти провинение? — Гласът му звучеше насечено.

— Нямам представа какво имаш предвид — казвам. Умът ми се лута, докато Дом се опитва да ме обърка и да ме извади от релси. Трябва да остана непоколебима. Ако му подам пръст, ще отхапе цялата ми ръка.

— О, престани. Помисли. Всички тези години заедно — как ги определяш? Като хубави моменти? Аз постоянно бях навън, работейки здраво, за да изградя бизнеса си, а ти си седеше с децата вкъщи. Макс се появяваше за чай и кекс и всички си прекарвахте чудесно без мен. Наслаждавахте се на дома, за който аз платих. — Той ходи напред-назад из стаята и чете конско.

— Така ли виждаше нещата, Дом? — наистина съм шокирана. — Значи за теб съм била някаква използвачка? Смяташ, че не съм се опитвала да направя семейния ни дом щастлив, като те подкрепям и се грижа за теб, и отглеждам децата ти…

— Нашите деца. — Той набляга на думите, а от сините му очи хвърчат искри.

— Да, нашите дечица, Дом — казвам дрезгаво. Опитвам се да овладея гласа си, да призова силния бащински инстинкт, който знам, че притежава. — Те не биха искали да се държиш с мен по този начин, Дом. Обичат те, знам го, но също така обичат и мен. Ние ги доведохме на този свят и…

— Ти ги доведе на този свят, Мадлин. — Той се навежда над леглото, изричайки името ми злобно и опръсквайки лицето ми с дребни капчици слюнка.

— Технически погледнато, да — казвам в опит да схвана накъде бие. Стари навици да предвиждам какво има предвид, за да съм подготвена за обвиненията му предварително и да имам план как да го укротя. — Но ние ги създадохме. И двамата. Моля те, не ги дръж далеч от мен повече. — Решителността ми се пропуква и аз се обръщам към него, умолявам го, дори да знам, че веднъж започнала да му се моля, жестокостта му ще нарасне, разпалена от чувството му за власт над мен. — Те се нуждаят и от мен.

— Така ли?

Дори не знаят, че съм будна…

У мен нахлува вълна от безпомощен гняв. Гърча се и се мятам още по-упорито. Отчаяно опитвам да се надигна, да се движа, да направя нещо друго, освен да лежа тук като агне пред касапина си, докато той ме изтезава.

— Не можеш да държиш децата ми далеч от мен. Няма да ти позволя — казвам яростно, но без значение колко се въртя и гърча, не мога да се изправя.

Завързал ме е, докато съм спяла.

Студена пот избива по кожата ми, когато осъзнавам, че ръцете и краката ми са вързани. Заплахите ми са напразни и Дом го знае.

— О, няма ли? Това е много интересно. Така, разкажи какво точно планираш да направиш? — Пресяга се, за да погали косата ми. Пръстите му се спускат по бузата ми, по устните ми и нахлуват в устата ми, за да усетят меката плът вътре. Гади ми се от докосването му и от миризмата на цигари по пръстите му.

Извивам главата си на една страна, а той се подсмихва, като издърпва ръката си от устата ми и се изправя.

— Мразя те за това, Дом. Ако си ги наранил, ще те убия. Стой далеч от тях. Те са мои.

Значи това е усещането да искаш да убиеш някого. Стискам юмруците си толкова здраво, сякаш така ще разкъсам въжетата, които сега мога да усетя около китките си. Не знаех, че съм способна на такава ярост. Може би все пак съм знаела за оръжието на Макс. Може би.

— Ти си абсолютно права. — Сега гласът му е безгрижен, почти игрив. Той поглежда към мен, ръцете му стоят спокойно на хълбоците.

— Моля? — Спирам да се въртя, шокирана от капитулацията му и потиснатите неизказани думи в гласа му.

— О, не се извинявай. Всичко е наред — казва вежливо, долазва в леглото и ляга до вцепененото ми тяло. Лежим един до друг в леглото на Макс, пародия на щастливо женена двойка, която си приказва безгрижно преди сън. Не се докосваме, но той е достатъчно близо, така че всеки нерв в тялото ми да крещи от близостта му. — В края на краищата е вярно.

— Кое?

Той се обръща и претъркулва голямото си тежко тяло върху мен, устата му е толкова близо до ухото ми, дъхът му почти ме проглушава, заради което се напрягам да чуя хапливите му думи.

— Децата са твои, Мади. Но не са мои, нали?