Дейвид Хатчър Чайлдрес
Тайната на Христофор Колумб (64) (Тамплиерският флот и откриването на Америка)

Каперите и войната от 1812 г.

Току-що създадените Съединени американски щати се впускат в морска война срещу една странна комбинация от врагове — банда пирати от Северна Африка и британци. Докато младата държава се стреми да получи международно признание и да укрепи морската си търговия, от Африка и Европа пред нея възникват сериозни препятствия. Нека първо се спрем на войната от 1812 г., в която американците отново разчитат на каперите и на масонските морски капитани.

Тя се води между Съединените щати и Великобритания от юни 1812 до пролетта на 1815 г., независимо че мирният договор е подписан в Европа през декември 1814 г. Основните сухопътни сражения са около канадската граница в района на залива Чесапийк и по крайбрежието на Мексиканския залив. Широкомащабните морски битки, в които пиратите се бият на американска страна, са от голямо значение.

След края на Американската революция през 1783 г. Съединените щати се дразнят от нежеланието на британските войски да се оттеглят от американската територия при Големите езера, от подкрепата им за индианските племена по границата и от отказа на империята да подпише благоприятни за новата държава търговски договори. Американското недоволство нараства по време на войните, водени от Франция след Френската революция (1792–1802), и Наполеоните войни (1803–1815), в които Франция и Англия са основите враждуващи сили.

По това време Франция доминира по суша в голяма част от европейския континент, докато Великобритания запазва господството си по море. Двете сили същевременно водят и търговска война. Великобритания се опитва да наложи блокада на европейския континент, а Франция прави всичко възможно да не допусне британски стоки в своите владения.

През 1807 г. Британският таен съвет се опитва да наложи търговията за неутралните държави за континентална Европа да преминава през Великобритания, а е Берлинския и Миланския декрет от 1806 и 1807 г. Франция налага ембарго на Великобритания и осъжда неутралните търговци, който се подчиняват на британските правила. Съединените щати като неутрална държава смятат, че правата им в открито море се нарушават и от двете държави. Британската морска политика предизвиква още по-голямо негодувание, тъй като Великобритания е доминираща морска сила. Освен това британците предявяват претенции да свалят от американските кораби и да мобилизират в армията всички поданици на краля, които служат там. Често набират и американци. Тази практика на насилствено мобилизиране се превръща в основен повод за недоволство.

В началото Съединените щати се опитват да променят политиката на европейските сили с икономически средства. През 1807 г., след като британският кораб „Леопард“ обстрелва американската фрегата „Чесапийк“, президентът Томас Джеферсън настоява Конгресът да приеме декрет, който забранява на американските кораби да изнасят стоки в чужбина. Ембаргото не успява да промени британската и френската политика, но съсипва морската търговия в Нова Англия, което води до нарастване на контрабандата.

След провала на мирните усилия и като предусещат икономическата депресия, някои американци започват да настояват за обявяване на война за защита на националната чест. Избраният през 1810 г. Конгрес, който се събира през ноември 1811 г., включва група от конгресмени, наричани „ястребите на войната“, които настояват за война с Великобритания.

Те твърдят, че за да се защити американската чест и за да се промени британската политика, трябва да се нахлуе в Канада. Федералистката партия, която представлява морските търговци в Нова Англия и предвижда съсипването на търговията, се обявява против войната. През 1810 г. Наполеон отменя декретите си, но британците отказват да отменят разпорежданията си и натискът за обявяване на войната нараства. На 18 юни 1812 г. президентът Джеймс Мадисън подписва декларацията за обявяване на война, която Конгресът по негово настояване е одобрил, макар и с голяма съпротива. Американците не знаят, че два дни преди това Великобритания най-сетне е отменила разпорежданията си.

Съединените щати не са готови за война и надеждите им за бързо нахлуване в Канада се провалят при военните кампании през 1812 и 1813 г. Първоначалният план е за офанзива на три фронта: от езерото Шамплен към Монреал, през границата при Ниагара и от Детройт към Горна Канада. Нападенията са некоординирани и всичко се проваля. На запад през август 1812 г. генерал Уилям Хъл предава Детройт на британците. През октомври на ниагарския фронт американските войски губят битката за възвишенията при Куинстаун. В края на ноември при езерото Шамплен американските войски се оттеглят, без да са водили сериозни сражения с врага.

Американските военни фрегати печелят серия битки с британски кораби в морски двубои, а американските капери не оставят на мира британските търговски кораби. Капитаните и екипажът на фрегатите „Конститюшън“ и „Юнайтед Стейтс“ се прочуват из цяла Америка. Същевременно британците затягат все по-успешно блокадата на американското крайбрежие, съсипват американската търговия и заплашват икономиката и финансите на държавата, като подлагат цялата брегова ивица на атаки.

Американските опити да превземат Канада през 1813 г. се провалят отново. По река Ниагара се водят схватки, които завършват наравно. В края на същата година се проваля и сложният план за нападение на Монреал: половината от войските е трябвало да напреднат покрай езерото Шамплен, а другата половина — да се спуснат по река Сейнт Лорънс от езерото Онтарио.

Американците налагат контрола си в района на Детройт, след като корабите на Оливър Хазард Пери разбиват британската флотилия в езерото Ери (10 септември 1813). Победата принуждава сухопътните британски сили да се оттеглят на изток от района на Детройт, а на 5 октомври 1813 г. са застигнати и разбити в битката при река Темза (позната също така като битката за Моравиантаун) от американските войски, командвани от генерал Уилям Хенри Харисън. В същата битка загива и великият вожд на дюните Текумзе, който се бие на страната на англичаните и постоянно предизвиква размирици по северозападната граница още от 1811 г.

Но през 1814 г. Съединените щати са пред пълен разгром, тъй като британците, след победата над Наполеон в Европа започват да прехвърлят много кораби и опитни армейски части от Европейската война в Америка. Британците планират да нападнат САЩ от три района: в Ню Йорк по бреговете на езерото Шамплен и река Хъдсън, за да откъснат Нова Англия от съюза; при Ню Орлиънс, за да блокират река Мисисипи; при залива Чесапийк, като маневра за отвличане на вниманието.

В края на лятото на 1814 г. британците са на крачка от победата. Американската съпротива при залива Чесапийк е толкова слаба, че британците, след като побеждават в битката за Бладънсбърг на 24 август, тръгват към столицата Вашингтон и изгарят повечето обществени сгради. Президентът Мадисън е принуден да избяга, за да спаси живота си.

След това британците нападат Балтимор, но срещат по-голяма съпротива и са принудени да се оттеглят след американската победа при форт Макхенри (която вдъхновява Франсис Скот Кий да напише текста за американския национален химн „Знаме, обсипано със звезди“).

На север около 10000 британски ветерани напредват към Съединените щати от Монреал. Между тях и Ню Йорк е дислоцирана само една слаба американска армия, но на 11 септември 1814 г. американският капитан Томас Макдъно побеждава в битката в езерото Шамплен и разбива британската флотилия. Опасявайки се от възможно прекъсване на комуникациите, британската армия се оттегля в Канада.

Когато новината за провала на атаката при езерото Шамплен стига до британските участници в мирните преговори в Гент, Нидерландия, те решават да се откажат от териториалните си претенции. Въпреки че Съединените щати очакват Великобритания да признае американските права по море, трябва да се задоволят с това, че завършват войната без загуби. Договорът от Гент, подписан от двете сили на 24 декември 1814 г. запазва в общи линии статуквото отпреди войната.

Тъй като презокеанските комуникации не са бързи, британското нападение срещу Ню Орлиънс се развива според първоначалния план и макар войната вече официално да е свършила, отделни морски битки се водят в продължение на още няколко месеца.

Френски пират на име Жан Лафит (1780–1826), капер и контрабандист от Луизиана, трае важна роля в тези битки. Към 1810 г. той и хората му се установяват край залива Баратария, близо до Ню Орлиънс, и плячкосват испанските кораби в Мексиканския залив. През 1814 г. британците се опитват да подкупят Лафит, за да им помогне при атаката на Ню Орлиънс. Вместо това той изпраща на американците плановете им и през януари 1815 г. помага на Андрю Джаксън да защити града. След това Лафит се връща към каперството.

Решителната победа на Андрю Джаксън при Ню Орлиънс причинява смъртта на повече от две хиляди британски войници, докато американските жертви са по-малко от сто. Поради закъснението на връзките и комуникациите, подписването на мирния договор обикновено се свързва с победата на Джаксън при Ню Орлиънс. Ето защо много американци са убедени, че войната завършва с триумфална победа и вълна от национализъм залива страната в следвоенните години.