Дейвид Хатчър Чайлдрес
Тайната на Христофор Колумб (61) (Тамплиерският флот и откриването на Америка)

Масонските „пирати“ на Революцията

Двеста години след Американската революция безброй историци от цял свят я изследват и анализират. Това удивително и толкова насърчително за всички потиснати народи събитие подготвя почвата за бъдещи революции, много от които не са толкова успешни и така добре замислени.

Британската корона има много преимущества, но и американците не са така безпомощни. Например въстаналите колонии имат огромен запас от човешки ресурси и възможността да съберат многобройна армия. Повечето мъже предпочитат да са войници на краткосрочна служба, мнозина излизат само за няколко месеца и дори седмици, но пък са използвани най-пълноценно: според най-оптимистичните оценки повече от 200 хиляди души се бият на страната на колониите. Във войската на Вашингтон често не достигат ботуши и барут, но той и командирите му рядко изпитват недостиг от войници, когато са им нужни, въпреки че понякога им се налага да мобилизират роби и помилвани престъпници, британски дезертьори и военнопленници. Освен всичко друго, американците имат оръжие и знаят как да го използват.

Колониалната армия печели малко безспорни победи, но тя се сражава добре и нанася тежки загуби в жива сила на противника, който обикновено не може да си осигури лесно подкрепления. Макар че само Вашингтон и дивизионният генерал Натаниъл Грийн са талантливи командири, много други са стабилни и сигурни, като Хенри Нокс, Бенджамин Линкълн, Антъни Уейн, Даниъл Морган, барон фон Щойбен, маркиз Дьо Лафайет и Бенедикт Арнолд, преди да премине на страната на англичаните през 1780 г. Всички те са масони, включително и Бенедикт Арнолд.

Американците имат огромно преимущество по суша. В колониите не съществува някакъв стратегически и централен пункт за атакуване. За британците трябва да е било отчайващо да превземат някой град, а резултатът да се свежда само до завладяна територия, защото в американските колонии няма единен стратегически център. Британците водят война на почти 5000 километра от Европа срещу въоръжено население, разпръснато на стотици квадратни километри от Атлантическия океан до Мисисипи, от Мейн до Джорджия. Територията е покрита с гори, осеяна с пропасти и огромни блата, пресечена е от безброй реки и потоци.

Единственото реално предимство на британските войски е съкрушителният им военноморски флот. Твърди се, че господство над света ще има онази държава, която поддържа най-мощен флот, а по време на Американската революция тази държава е Великобритания. За да се преборят с морското превъзходство на британците, американците прибягват до помощта на пиратите. Изчезналият флот на тамплиерите ще се използва срещу английския крал в името на създаването на един нов свят, по начин, твърде подобен на този, с който векове преди това тамплиерите са помогнали на Шотландия да запази независимостта си от англичаните.

На британците им е необходима цяла вечност — от шест до дванайсет седмици, за да пристигнат от Лондон нарежданията за бойните действия, провизиите, оръжията и амунициите, както и заповедите за съвместни действия между морските и сухопътните сили. Размахът на войната също намалява ефикасността на кралския флот в опитите му да блокира необхватното американско крайбрежие.

Дори крайбрежието само на Нова Англия е прекалено дълго, за да бъде успешно контролирано от британците. Провизии, оръжие, стоки могат да се докарат до сушата по многобройните реки, в заливи и заливчета. Също така британците не могат да използват бързите си фрегати и забележителните си линейни кораби (бойни кораби от XVIII век) срещу американския флот, по простата причина че той изобщо не съществува. Младата република официално няма флот.

Реалната сила на революционерите, която действително води морските битки с могъщото британско адмиралтейство, всъщност е масонско тамплиерският пиратски флот. Предпочитаният стил са единичните морски сражения с британците, в които двата кораба взаимно се обстрелват с бордовите си оръдия.

Патриотите излизат в океана със самостоятелни кораби — частни каперски или такива, наети от Конгреса. Трябва да се има предвид, че Континенталният конгрес не е признат за законно правителство и дори наетите от него кораби са смятани за пиратски. Заради това морската война между Великобритания и Америка по време на Революцията може да се разглежда като безкрайна серия от корабни дуели между пиратски и британски военни кораби.

Сред най-прочутите морски двубои от онова време е победата на капитан Джон Пол Джоунс с кораба „Бедния Ричард“ над британския „Серапис“ през 1779 г. в Северно море. Джон Пол Джоунс остава в историята като бащата на американския военен флот и герой на Революцията. А той е пират, капер, контрабандист и масон от Шотландския свободен ритуал.

Роден е на 6 юли 1747 г. в семейството на шотландски градинар. Рожденото му име е Джон Пол. Дванайсетгодишен постъпва в британския търговски флот. Пътува с търговци и ловци на роби и през 1769 г. става капитан на кораб.

През 1773 г. по време на една разпра убива разбунтувал се член на екипажа. На карибския остров Тобаго, който е крайна точка на маршрута на кораба му „Бетси“, Джон Пол решава да закупи стоки за обратния път, вместо да плати на екипажа за отпуск на брега. Един от моряците, известен „подстрекател“, решава да напусне кораба самоволно. За да наложи заповедта си, Джон Пол вади сабята от ножницата, но морякът му налита с цепеница. В отговор Джон Пол го пронизва. Веднага след това слиза на брега и се предава, но смъртта на подстрекателя толкова възмущава местните власти, че приятелите му го съветват веднага да бяга във Вирджиния. От този момент нататък за британците той е пират. Беглец от британското правосъдие, той се опитва да скрие самоличността си, като приема фамилията Джоунс.

След избухването на войната с Великобритания през 1775 г. Джон Пол Джоунс се отправя към Филаделфия и с помощта на приятели от Континенталния конгрес получава лейтенантски чин в континенталния флот.

На 3 декември 1775 г. като първи старши лейтенант на „Алфред“ издига за пръв път флага на Големия съюз на американски боен кораб. През 1776 г. участва в нападението над Насау, на остров Ню Провидънс. Джоунс е назначен за капитан на корветата „Провидънс“ на 10 май 1776 г., а за капитан на Континенталния флот — на 8 август 1776 г. По време на първите си начинания като капитан разрушава британските риболовни бази в Нова Скотия и пленява шестнайсет британски кораба. Корветата с дванайсет оръдия на борда отплава към Делауер на 21 август и след една седмица залавя китоловната бригантина „Британия“.

Край Бермудските острови корветата напада конвой, ескортиран от фрегатата „Солбей“ с двайсет и осем оръдия на борда. Във вълнуващо преследване, продължило десет часа, Джоунс спасява „Провидънс“ от по-големия и мощен боен кораб благодарение на отличните си мореплавателски умения. На 22 септември пленява три британски търговски кораба. Докато е на котва, опожарява една английска риболовна шхуна, потопява друга и пленява трета.

Няма съмнение, че късметът е на страната на капитан Джоунс. По-късно той ще заяви, че най-добрият му екипаж, с който е плавал, е бил на „Провидънс“. За залавянето на корабите получава солидни финансови възнаграждения, така че това е най-успешното и приятно начинание в кариерата му.

През ноември 1777 г. Джон Пол Джоунс отплава за Франция с кораба „Рейнджър“ със съобщение за победата над британския генерал Джон Бъргойн при Саратога. На 14 февруари 1778 г. в залива Киберон адмирал Ла Мот-Пике отвръща на оръдейния салют на Джоунс и за първи път флагът със звездите и лентите е признат от друга държава. През същата пролет Джоунс всява ужас сред населението по крайбрежието на Шотландия и Англия със смели рейдове по суша. След това, на 24 април край ирландския бряг „Рейнджър“ пленява британската корвета „Дрейк“ и плячкосва британското крайбрежие.

Джоунс се ползва с голямо уважение в Париж. Той получава от френското правителство преоборудвания търговски кораб „Дюра“ и го преименува на „Бедния Ричард“ в чест на Бенджамин Франклин. Франклин също е масон и влиянието на френските масони в създаването на Съединените щати е значително.

След като на 14 август 1779 г. отплава от Франция начело на малка флотилия, Джоунс пленява седемнайсет британски търговски кораба край британския бряг и на 23 септември край Фламбъро Хед в Йоркшир среща конвой от британски търговски кораби, ескортирани от военните кораби „Серапис“ и „Графиня Скарбъро“. Започва една от най-вълнуващите морски битки на всички времена. „Серапис“ превъзхожда „Ричард“. Той е по-бърз, по-подвижен и на борда си има голям брой пет и половина метрови оръдия. Двата кораба откриват огън едновременно. При първия или втория залп две от оръдията на Джоунс експлодират. Много от артилеристите загиват, а горната палуба на кораба е разрушена. След размяна на два или три оръдейни залпа и опит да помете кърмата и носа на „Серапис“, комодорът решава да превземе кораба на абордаж с ръкопашен бой, тъй като оръдейният двубой е безполезен.

Капитанът на „Серапис“ Пиърсън отблъсква абордажа, а после се опитва да засече носа на „Ричард“ и да го потопи чрез оръдейни залпове. На този етап от кървавата битка, като съзира разбитата на трески палуба на „Ричард“, капитан Пиърсън пита дали противникът е улучен, т.е. дали американският кораб е изваден от строя.

Макар че по-малкият кораб на Джоунс е в пламъци и потъва, капитанът му не се предава и на британското предложение да вдигне белия флаг отговаря: „Още не съм започнал да се бия“. Безсмъртният му отговор въодушевява екипажа и го мобилизира за нов отпор.

В настъпилата близка схватка Джоунс разчита, че моряците му ще разчистят палубата на вражеския кораб от неприятели. Двата кораба се обстрелват в упор, като дулата на оръдията им почти се допират.

Изведнъж, за голямо изумление на Джоунс, френският кораб „Алианс“, под командването на капитан Пиер Ланде, изстрелва три залпа към „Ричард“. Нима френският съюзник го е предал в тази нажежена битка между пирати и британски лордове (каквито на практика са всички британски морски офицери)? След битката Ланде признава, че е искал да помогне на „Серапис“ да потопи „Ричард“, за да плени самостоятелно британската фрегата.

Въпреки че корабът му потъва, Джоунс решава да не смъква флага. Битката продължава с оръдейни залпове в упор. С оцелелите си оръдия Джоунс разбива главната мачта на „Серапис“ и корабът започва да се тресе. Три часа след началото на кървавата битка нервите на Пиърсън не издържат и той решава да свали знамената. Невероятно, но Джоунс е победителят!

След като на 25 септември разнебитеният вече „Ричард“ потъва, Джоунс е принуден да се прехвърли на „Серапис“. Това е изключително важна победа за прохождащия американски флот и новината за нея разваля настроението в Англия, но въодушевява масонските революционери в Америка. Конгресът гласува резолюция, с която благодари на Джоунс, а крал Луи XVI го награждава със сабя.

Макар и честван като герой в Париж и Филаделфия, Джоунс се сблъсква с толкова упорито политическо съперничество в родината, че никога повече не му поверяват командване на важна морска операция. През 1788 г. руската императрица Екатерина II Велика го назначава за контраадмирал в руския флот. Джоунс води успешни морски битки срещу турския флот по време на черноморската кампания срещу Османската империя. Завистта и политическите интриги на руските му съперници обаче му пречат да получи заслуженото признание за бойните си успехи и в края на краищата е освободен от длъжност.

Джоунс се пенсионира през 1790 г. и се премества в Париж. През 1792 г. е избран за консул на Съединените щати в Алжир, но смъртта го застига на 18 юли същата година, преди документите за длъжността му да пристигнат по официален път. Погребан е в Париж, а през 1905 г. останките му са ексхумирани и пренесени в Съединените щати, където през 1913 г. са погребани в параклиса на Военноморската академия на САЩ в Анаполис, щата Мериленд. Този масон от шотландски произход е смятан за основател на американския военноморски флот.